НИНА ДИМИТРОВА: ЗАТВОРИХ ВРАТА И ТОЛКОВА ДРУГИ СЕ ОТВОРИХА.

Нина Димитрова от легендарния театър „Кредо” доказа на себе си и на света, че в момента е най-усмихнатата и позитивна актриса в българския театър. Най-всеопрощаващата и най-милосърдната – към близките си, към публиката, към героите, в които се превъплъщава. Знаменитата ученичка на режисьорката Юлия Огнянова е живото доказателство, че промяната не е срив, а напротив – ново и силно начало. Разбира се, след раздялата й с Васил Василев-Зуека, основаният от двамата преди 20 години частен театър „Кредо” вече никога няма да бъде същият. А и защо да е? В крайна сметка, краят винаги е ново начало. „Вярвам, следователно съществувам” – това е кредото на Нина. И след „края на играта” и „края на света” за нея започват да се нижат нови игри, нови светове, нови срещи, нови посоки и нови вълнуващи творчески проекти.

Никой не може да повярва, че легендарният „Шинел” спира да се играе след неговото 549-о представление. Как се случи така?

Наистина не е за вярване, че някой може да извърши такава световна глупост да прекрати триумфа на един доказал своята уникалност и толкова обичан от публиката спектакъл, аплодиран по целия свят. Този спектакъл можеше да се играе още 20 години, тъй като доказа, че за него не важат ограничения като възраст, националност и граници. Но какво да се прави, в този спектакъл играят двама души и когато единият е решил да спре, спира и животът на спектакъла.

20 години много ли са за развитието на един частен театър в България?

Не времето е важно. Количествено „Кредо” не се славеше с голям обем продукция. Но за качеството на създадената красноречиво говорят фактите. Идеята на този театър никога не е била и няма да бъде бълване на продукция. Кредото му е процесът, творческото търсене и създаването на изпипани до най-малкия детайл спектакли, на които да се даде максимално дълъг живот и възможност да бъдат видяни от зрителите не само в България, но и по света. Да следваш 20 години това кредо никак не е малко. Така се случи, че през тези 20 години „Кредо” стана театър на света, с лекота, без някой да е планирал това. Стана естествено и естествено е да продължи да се развива в тази посока. Мисля, че да превърнеш един български театър в театър без граници за 20 години, също не е малко.

Каква е тайната на страхотния ви международен успех?

Въображението, което ражда необичаен театрален език, и опитът да говориш за сложните неща простичко, разбираемо и образно. Това е тайната на успеха на спектаклите ни „Шинел” и „Каквото направи дядо…”. Те водеха диалог със зрителя за свободата на духа и любовта. Театрална игра, в която и двете страни пускат в обращение въображението си и се изненадват приятно. Спектаклите са разчетени в този кръговрат на енергията между сцена и зала, а контактът между спектакъла и зрителя и у нас, и по света винаги е бил пълнокръвен. Затова навсякъде реакцията беше една и съща – искрена зрителска радост от съпреживения спектакъл.

Всъщност как започна всичко? Това беше времето на първите митинги и театъра на улицата, зората на т.нар. демокрация.

С ентусиазъм, вяра, любов, трепет. А също и със страх от неизвестното, с тръпка от свободата, с труд и много постоянство, както и с известна доза инат – напук на безпаричието и безразличието, напук на изкушенията и ограниченията, без болни амбиции за създаване на шедьоври и за покоряване на света. Бяхме влюбени един в друг, в театъра, в Гогол, в идеята за правене на независим театър, в който въображението няма граници, а богатството на наученото от нашите учители се разходва за стойностни творчески идеи, а не за маймунджилъци. Театър „Кредо” се появи в контекста на времето на измислените промени, на всеобщата мизерия и на опиянението от настъпилата свобода, изродена бързичко в свободия. Време, когато народът скъса синджира и хукна да скандира до прегракване по улиците първите думи от речника на родната демокрацията – „горе” и „долу”. Бяха времена, когато съветска политика се бъркаше с руска култура. Въпреки опасенията на някои, че към руски автор няма да има интерес – в контекста на отрицанието на всичко руско по това време – все пак Гогол се оказа по-велик от времето. Той затова е и класик, защото е прекрачил две столетия и продължава да е разбираем и актуален до ден-днешен. Всичко започна с пръти от знамена, от които сковахме една клетка и се въртяхме девет месеца около нея, превръщайки я в какво ли не. Приятели се шегуваха, че за това време хората родиха по едно дете. Образно казано, и ние родихме първата си рожба, която отгледахме с много любов и се постарахме да й дадем добър старт и дълъг живот. Създадохме от почти нищо спектакъл, който пое по своя път. Минахме през лишенията, липсата на средства и именно тези затруднения ни отвориха очите за най-важното, което не струва пари, защото е безценно – въображението. Когато го имаш, имаш всичко. И заложихме на него, тъй като не разполагахме с нищо друго. За това, което се случваше през тези девет месеца, абсолютно важат думите на Гогол от самия спектакъл „ Шинел” : „В продължение на една година намалихме ежедневните си разходи до минимум, хранехме се духовно, понесли със себе си вечната мечта за бъдещия шинел. И най- сетне дългоочакваният ден дойде” – денят, в който спектакълът видя бял свят – 6 ноември 1992-а в Младежкия театър. Година по-късно „Шинел” се появи в театър „199”, където общуваше със зрителите си в продължение на 20 години.

Какво остава след „края на света”, след раздялата? Ново начало?

Краят на света така и не дойде на 21.12.2012. Бях абсолютно убедена, че ще е така. Казано е, че всеки край е ново начало, един изход отнякъде винаги е вход за другаде. Затворих след себе си една врата и изведнъж се оказах пред толкова други отворени. Чак се изненадах колко са много. Това ми върна отново любопитството към приключенското. Досега затварях толкова подканващи ме да мина през тях врати. Все се опитвам да не забравям, че покорният Бог го влачи, покорният го води. Оставям се Бог да ме води и да ми посочи през коя врата да прекрача оттук нататък. Винаги съм се уповавала на него, съдбата и интуицията си накъде да вървя. Пътят на „Кредо” оттук нататък е в новите срещи, с нови хора с оригинални идеи, обединени от желанието да правят вълнуващ театър и от вярата в преобразяващата сила на театъра. Почти толкова древно, колкото хлебарките, което като тях се оказва, че мутира във времето и намира все нови и нови начини да оцелее сред шума на евтините шарении и кресливостта на пошлотията, с която изобилства животът.