Мина, Багряна и пръстените на любовта

Съществува един парадокс. Понякога добре известните личности, всъщност се оказват слабо познати. Съществуват детайли от съдбата им, хвърлящи светлина върху коренно различен образ от портретния, който сме свикнали да виждаме „на стената“. Един съвсем бегъл пример – Яворов е вярвал със суеверна убеденост, че духът на Ботев го е посещавал на няколко пъти.

Според древните, частица от душата на човек остава във вещ, която му е принадлежала приживе. Съвременните изследователи, а и читатели, имат по-прагматична гледна точка – в ключови притежания на личността е „заключен“ определен акорд, без който не можем да усетим цялостната мелодия на една човешка съдба. Така е и с две иначе известни дами от литературната ни история – Мина Тодорова и Елисавета Багряна. Две жени с много различни съдби, свързвани от едно и също нещо – и двете са притежавали пръстени, подарени им от мъжете, които обичат.

Мина, Яворов и пръстенът с опал

Свикнали сме да гледаме Мина, прибулена от сянката на Яворов. А всъщност тя е легенда сама по себе си, защото олицетворява борбата на крехкото същество за място под слънцето. Бащата на Мина, чорбаджия, е деен общественик, избиран и за депутат. Майка й е потомка на именития род на Иларион Макариополски. Мина, отраснала край домашната богата и многоезична библиотека, е девойка със силно открояващ се интелект, любов към философията и вяра в правото на свобода на личността да направлява живота си.

Въпреки, че семейството на Мина следва възрожденския идеал за честност, любов към родината и образованието, до голяма степен то е консервативно, понякога хладно и неумолимо. Според някои Мина е жертва на тази закостенялост, тъй като се противопоставя на родителите и братята си, които са категорично против връзката й с Яворов. В многобройните си писма до поета тя често се оплаква, че се чувства задушена от домашните си. Един от братята й, самият Петко Ю. Тодоров, въпреки личното си приятелство с Яворов, не го одобрява заради немалкото му предишни любови. Едва в последните дни на Мина, Тодоров казва разкаян, че ако сестра му оздравее, ще й позволи да прави каквото пожелае.

Мина и Яворов дълго време пазят няколкогодишната си кореспонденция, както и няколкото си само срещи на живо, в тайна. Преди да се разболее, Мина пише на Яворов, че иска да работи и да докаже, че и жените могат да бъдат независими. Тези писма са безценна част от литературно-историческото наследство, защото разкриват в дълбочина отношенията помежду им, както и будният ум на Мина. Яворов, в унисон с другите му мистични вярвания, е убеден в съществуването на съдбоносна среща между две души, както и в предопределеността им да бъдат заедно дори в отвъдното. На брат й Петко той ще каже, че

душата на сестра му вече е „в пазвата ми“

и дори да иска да я освободи, той не би могъл да го направи.

Яворов казва, че никога не е гледал на Мина като на жена, имайки предвид, че тя просветлява духа му. Личността на крехката девойка е била мехлем за противоречивата и неспокойна душа на поета. За него тя е „на юга съживителния лъх“, както пише самият той.

Мина се запознава с Яворов през 1906 г., още ненавършила 16 години, когато поетът е на гости в дома им. Близките й многократно ще го упрекват, че я е подлъгал, когато е била толкова млада. Денят, може би неслучайно, не и според Яворов, е Благовещение. „Блага вест я нарекох аз в моя живот. И тя радваше очите ми, подобна на една лилия сред поле през май, покрито с цветя, подобно на една лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица…“, ще си спомня Яворов.

„Той е пленен от благородството и духовната чистота, които се излъчват от красивите и замечтани, засенчени от дълги мигли очи на високата, стройна девойка с изящен овал на лицето и нежен матов тен на кожата“, пише Мила Марковска за тази вълнуваща и до днес среща.

Между двамата започва кореспонденция,

която ще бъде причина за гнева на роднините на Мина, както и за скандал, след като Яворов помества откъси от писмата на Мина като надслови на свои стихове, поместени в сп. „Мисъл“.

Ако Мина не съществуваше, в голяма степен нямаше да го има и поета Яворов. Най-нежните любовни стихове като „Две очи“, „Благовещение“ и др. са посветени именно на нея, неговата своеобразна Беатриче. Сред посветените на Мина е и ключовото стихотворение „Пръстен с опал“, макар че пръстен със същия камък Яворов подарява и на Лора.

„И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен. И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен“, ще каже Яворов.

Този пръстен, който й подарява Яворов, е своебразен физически и духовен печат на тяхната любов, като и двамата видимо му отдават голямо значение. Това е неосъщественият в живота венчален пръстен, който обаче по убеждението на Яворов е обвързал душите им. За този пръстен Яворов пише по следния начин в автобиографичната трагедия „В полите на Витоша“.

За съжаление пръстенът на Мина се смята за откраднат, както и впрочем този на Лора…

„Раздробете това камъче на прах – неговият пламък ще грее и в най-дребния прашец… Опалът е камъкът на нещастието за ония, които се боят: той крие в себе си пламъка на вечната любов. Пръстенът с опал трябва да носят вярващите в любовта си“.

Главният герой в пиесата „В полите на Витоша” Христофор Христофоров, подобно на прототипа си в лицето на самия поет, също нарича любимата си Лилия. Яворов пише творбата непосредствено след смъртта на Мина и тя е неговото отмъщение към близките й.

Багряна и пръстенът с александрит

Багряна е поетесата с неуловим дух, която сякаш бяга от всякакви стереотипи. Тя притежава интуиция, но и интелект; волност, но и дълбока привързаност към детето си, както и родината си. А една втора родина на сърцето й се оказва Словения, което доскоро е било малко известно дори и за изследователите. Споменаваме Словения, тъй като тази страна е свързана с една голяма и слабоизвестна любов на Багряна – Изидор Цанкар. Словенските приятели на Багряна, представители на интелектуалния елит на страната, се обръщат към нея като към„нашата Лиза“ и ценят ранга й на европейски поет. В България пък понякога я наричат „словенката“. Смята се, че стихосбирката „Сърце човешко“ (1936), чието заглавие Багряна лично е пазела от редакторска промяна, е посветена именно на Словения, както и на яркия словенски изкуствовед, критик и общественик Изидор Цанкар, когото тя среща през 30-те години на миналия век. Багряна ще има възможност да пътува до Словения многократно в периода 1932-1940 г., който е наричан от изследователите й нейният словенски период.

Както пишат Людмил Димитров и Людмила Малинова-Димитрова, това е „един от малкото накити, които Багряна никога не сваля от ръката и на повечето снимки до края на живота си може да бъде видяна с него“. Двамата изследователи аргументират в книгата си тезата, че този пръстен е

съдбоносен подарък на Багряна от Изидор Цанкар

Преди да поговорим за миналото на пръстена, нека само отбележим, че днес съдбата му е неизвестна. Първоначално се смята, че е откраднат в болницата от издъхващата поетеса, но по-късно нейната внучка споделя, че бижуто е иззето от крадци от дома на поетесата през 1992 г. Не е ясно дали именно пръстенът е бил мишена на крадците. Едно е сигурно – бижуто е безценно не само в материален, но и в духовен смисъл. То би било прекрасен експонат както в музея на литературната ни история, така и в един въображаем музей на универсалната човешка любов.

Багряна и Цанкар се запознават на люблянската гара, на която тя заедно с Дора Габе пристигат по повод конференция на международния ПЕН-клуб. Двете поетеси са истинска сензация, по думите на Багряна ги наричат „двете първи лястовици на България“ поради това, че връзките между двете страни са слаби и обтегнати по политически причини. Нещо повече, с изтънчената си външност и поетичен ореол, двете дами трайно впечатляват словенската общественост. В светогледа на Багряна съдбоността и „неслучайността“ на случая „невидим, незнаен, за наше добро или зло“ имат особено място в поезията й.

До края на живота си Багряна ще носи пръстена,

подарен й от Изидор Цанкар. Макар че след 9 септември по обясними причини е ограничена в пътуванията си, тя ще пази спомена за Словения в сърцето си като в скъпоценна ракла. А какво място заема последната в мислите й, говори красноречиво стихотворението „Словенски вечери“ от „Сърце човешко“.

Ти, мой зелен оазис на безгрижност и отмора,

вий гостолюбиви хора, тихи, предани другари,

вий върнахте ми пак съня, звездите и простора

след толкова беди, що лиха орис ми стовари.

Колкото до самия пръстен, алeĸcaндpитът e eдин oт нaй-peдĸитe cĸъпoцeнни ĸaмъни в cвeтa и имa свойството дa променя цвета си, например да става зeлeн нa cлънчeвa cвeтлинa, а при изĸycтвeнo ocвeтлeниe – червен. Срещат се виолетово-зелен, светлосин и оранжево-жълт. Използвали са го някога и при ритуали за любовни магии. Багряниният пръстен е бил лилав, като отново е променял цвета си в зависимост от светлината. На една снимка на поетесата пръстенът се вижда много добре и човек може да му се наслади.

Писателката Теодора Димова разказва как Людмил и Людмила Димитрови се срещат с поета Найден Вълчев в старчески дом в Горна баня, където е била настанена през последните години от живота й и Багряна.

„Той се е срещнал с нея три дни преди 97-ия й рожден ден. И той разказва за онзи много известен пръстен на Багряна, пръстенът с александрит, за който се знаело, че й е подарен от Изидор и който тя винаги носела. Ръцете й били почти ледени, пръстите й били съвсем изтънели, пръстенът й се бил извъртял и той (б.а. Вълчев) й го поставил правилно, а тя казала:.

– Моят александрит! Камъкът на самотата…“.

Може ли обаче толкова силно обичаната поетеса и жена Елисавета Багряна да бъде самотна, имайки своите красиви, макар и безвъзвратно изгубени спомени? Независимо от отговора, Багряна оставя своя отпечатък завинаги, подобно на любовен пръстен в ковчежето на българската литература.

Тези ръце – те държеха невидими тайнство,

тънките пръсти завързваха пламенни възли –

нявга на тях се любовните пръстени нижеха,

сякаш неземно-горящи, мистични звена.

Ето ръцете, в чиято верига трептяща

бягство не жаждаха, волност затрита не диреха…

(из „Ръцете“, Е. Багряна)