На няколко пъти сядам и започвам да пиша. От една страна искам да разкажа колко си заслужава да прочетете „Всичките дни”. От друга страна знам, че със сигурност има някакъв т.нар. „конфликт на интереси” в това един от редакторите в книгата да пише текст за нея. Въпреки всичко, първото чувство надделява и ще се опитам да ви запозная с това, което изпитах, когато прочетох готовите и вече подредени разкази в новата книга на Георги Томов.
Да, тази книга има една особеност, която я прави абсолютно уникална – тя съдържа 13 истории, 13 редактора – 13 приятели, спомогнали разказите да бъдат това, което са. Георги Томов, освен страхотен писател, се оказа и много добър психолог. Успя да разпредели историите така, че всяка една от тях да попадне на точния човек и да бъде съобразена с неговата емоционалност, стил, познания и емпирика. По този начин работата между автор и редактори беше не просто ползотворна, но и се оказа изключително приятна.
Точно този автор притежава едно много ценно качество – може да пише за различни неща, в различно настроение и различен поглед. С тази своя особеност той грабна читателите още с дебютния си сборник „Не беше тук и си отиде”, продължи с романа „Докато дишам”, а сега традицията с многоликите истории и пълнокръвните герои е напълно затвърдена във „Всичките дни”.
С всеки свой текст Георги Томов оставя усещането, че не просто твори със същата емоционалност, с която живее, ами е изживял на практика всяка една секунда от това, което ръцете му оставят върху белия лист под формата на думи. Богатият житейският опит винаги може да бъде разпознат в текстовете на един писател – най-вече чрез фокуса, който пада върху малките случки, щрихи и нюанси, които създават облика на една картина в много по-голяма степен, отколкото големите експлозии, контури и основни фигури.
Истината е, че подходът и в трите книги на Георги Томов е идентичен – той изгражда историите си по емпатичен и задълбочен, но все пак лек начин. Въпреки това, писателският рисунък във „Всичките дни” се отличава и показва едно по-високо стъпало откъм
майсторство, емоционалност и чистота на текстовете.
Основната причина, разбира се, е че един писател става все по-добър с всяка следваща творба. Но тук идва и съществената разлика между двата сборника „Не беше тук и си отиде” и „Всичките дни” – разказите в новата книга, макар и коренно различни един от друг, са свързани помежду си с една невидима, но ясно осезаема нишка – същата, която свързва цялото многообразие от епизоди в живота ни.
Сборникът представя завоите на пътя, който извървяваме от корените си, докъдето ни стигнат силите – с всички големи и малки преживелици, каляващи характерите ни и определящи мястото ни в света.
Прочитайки „Всичките дни” до край, си даваме сметка, че подредбата на разказите въобще не е случайна, а е от съществено значение за поддържането на цялостното внушение.
Началната точка е именно „коренът” – „Джендов” (редактор – Силвия Недкова) – текст, с който Георги Томов пристъпва в територията на брат си – Петър Делчев и неговите „Трънски разкази”. „Джендов” е историята на един род, от който произхождат смели мъже и силни, своенравни жени. Те унищожават зверовете вътре и извън тях „на голе руке”, водени от семейния девиз „Црва да ми вису, поясок ми се е разпашал”.
Toва което е построено, се руши, това което е родено – умира, но кръвта помни винаги, тя е нишката която ни свързва с историята, старото знание и поуките на времето. Именно поради тази причина най-вероятно точно първият разказ е този, който ще се отбележи най-ясно в съзнанието на читателите, връщайки ги към собствените семейни истории и собствения корен.
Нататък палитрата се разгръща в голямото разнообразие от цветове на човешкия живот. Преминавайки от разказ на разказ, сякаш преминаваме граници – между
континенти, мисли, чувства и избори,
които изграждат пътя ни – колкото индивидуален, толкова и общочовешки. Именно в тази книга можем да намерим меланхолията, самотата, но и смеха, и близостта, и надеждата. Можем да разберем цената на кариерата, цената на любовта, и въобще цената на цялото живеене, изтъкано от тънката паяжина на взаимоотношенията и взаимовръзките – тези със семейството, с приятелите, с любовниците, с тъщите, свекървите, децата.
Когато затворите последната страница на „Всичките дни” , у вас ще остане абсолютното убеждение че сред цъфтежа на живота никой от нас не е странник, колкото и разнородни по чудатост и тежест събития да ни се случват.
Ние сме тук и сме заедно с всичките си слабости, всичките си чувства, всичките си тъги и всичките си смехове.
Заедно сме във всичките си дни, макар и пътищата, по които поемаме, да са привидно различни.
И тъй като споменах за специалната подредба на историите, няма как да не завърша с едни от последните редове в последния разказ от сборника („Те са всичките дни”, редактор Захари Карабашлиев), които са перифраза на стихове от Превер:
Питаш кой ден сме.
Ние сме всичките дни,
мили приятели.
Ние сме този живот….
0 Коментара