През 2020 г. отбелязваме 100-годишнината от рождението на Петър Незнакомов – писателя сатирик, в чиито „спомени“ живеят Дон Кихот, двамата Дюма, Марк Твен, баща и син Славейкови, Николай Лилиев и още мнозина известни персони, а усмивката му все така прозира зад всяка негова дума. Има смях, който с времето избледнява – остава на страниците на някой пожълтял вестник или между кориците на книга, губи цветовете си и това, което ни се е струвало смешно, изглежда тъжно и понякога жалко. Смехът е универсално лекарство срещу сивотата, скуката, безсилието и отчаянието, но и той е със срок на годност. Има обаче и смях, който не губи нито цвета, нито възсоления си вкус, нито пък силата си. Това, което е било смешно на хората преди сто години, ще бъде смешно и след още сто – тайната е да го видиш и да успееш да го разкажеш. И защото такива разказвачи са богатството на един иначе тъжен, нещастен и като цяло черноглед народ, си струва да си ги припомняме.
Може би това е причината дъщерите и внучката на писателя Петър Незнакомов да съберат негови разкази, фейлетони и пародии в една юбилейна книга – спомен за него и за смеха, който той будеше. Любослава Русева, внучка на писателя, самата тя човек на думите и на дълбокия анализ на обществото, разказва за книгата и за човека, роден с името Петър Димитров и останал в паметта ни като Незнакомов:
Как стигнахте до идеята да издадете тази книга?
По повод стогодишнината му събрахме в негова памет някои от най-ярките му работи. Повечето подбрахме така, че да отразяват различни периоди от 50-годишния му път в хумора и сатирата, особено по-късните му произведения – литературни пародии и разкази от сборниците „Разкази за петте океана“ и „Жреците на Талия“. Вярваме, че това ще е една много приятна ретроспекция за по-възрастните читатели, онези, които го помнят и от в. „Стършел“, както и че на по-младите предстои да открият един сладкодумен и остроумен разказвач.
Любослава Русева
Трудно ли подбрахте какво да включите в сборника?
Най-голямата трудност дойде от това, че той има богато творчество, даже някои неща и ние самите бяхме позабравили. Не успяхме, за съжаление, да включим много смешни истории. Например една повест – „Тайнственият кораб“, която е като писана тези дни, защото в нея абсолютно некомпетентна и подбирана на шуробаджанашкия принцип команда се захваща да управлява кораб и по незнайни стечения на обстоятелствата той си плава, без никой да знае накъде. Познато звучи… И тъкмо от това се удивихме най-много – от днешна гледна точка повечето му неща звучат изключително актуално.
Много хора, които сега откриват Петър Незнакомов като писател, също споделят, че намират хумора му за много актуален – все едно е създавал произведенията си за днешното време. Как мислите, откъде идва тази актуалност?
Защото не само се е опитвал да е злободневен, да осмива най-грозните черти на времето си – говорим за 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век, най-трудния „соц“. Правил е това и с една елегантна ирония, в хумора му има дълбочина, втори план. И преди всичко се е интересувал от човешките характери. Любим негов похват е да пренася героите и себе си в отминали епохи и далечни страни, като прави паралел с настоящето, без да е натрапчиво.
Дядо ми „изобрети“ и един особен жанр – литературния спомен. В сборника „Жреците на Талия“ той самият е герой на своите разкази и още в увода пише, че това са негови срещи с известни личности през последните 200 години. Ако не се подвизаваше със собственото си име и я нямаше тази съкровено-изповедна форма, щеше да се загуби пародийното. А така героят му въплъщава различни човешки слабости и пороци, все вечни, впрочем – конформизма, кариеризма, двуличието, завистта, стремежа да се самоизтъкваш на всяка цена. При това всичко е написано много сериозно и с автентичния за епохата език. Толкова достоверно бяха описани тези „срещи“ с велики личности, че някои читатели се обаждаха вкъщи и се възмущаваха: „Ама как не го е срам Незнакомов, ние проверихме – той е роден 1920 г. и няма как да се е срещал с Марк Твен и Александър Дюма!“.
Какъв човек беше той? Как си спомняте за него?
Беше едновременно тъжен и весел, самовзискателен и изключително скромен човек, който не обичаше да се „бута“ с лакти. С времето със съжаление установих, че тази негова скромност е повлияла на неговата популярност, но какво да се прави… Неслучайно има една поговорка, че „не е важно какво яйце си снесъл, а как ще го окудкудякаш“ – особено валидна е за България.
Той си отиде някак разочарован и обезверен през 1997 г., по Виденовото време. Много е тъжно, когато един все пак весел човек си отиде толкова отчаян, без надежда, с огорчение от всичко, което се случва около него.
Хората казват: „Ако не беше толкова тъжно, щеше да е много смешно“. Къде е границата?
Тази граница, знаем, е доста тънка. Изисква се култура и чувство за мярка, не е въпрос единствено на остроумие, за да предизвикаш смях от тъжните или нелепи неща. Познавам много хора, които могат да разказват смешно, да реагират в компания на мига, но не са в състояние да напишат смешна история. Затова ми се струва, че става въпрос за една специфична дарба, зад която стои и много работа, най-вече голямо четене, освен писане.
Дядо ми се дразнеше, когато го наричаха „жизнерадостен хуморист“, защото самата характеристика показва едно погрешно разбиране за смешното – като нещо лековато, повърхностно. Той смяташе хумора за сериозна работа, каквато наистина е – това е най-трудният жанр.
Често ли срещаме тази дарба днес или е рядкост?
Не е често, но аз и не мога да се похваля с кой знае колко задълбочени познания за съвременната хумористична продукция. Има талантливи хора, разбира се – Стойко Тонев, който си отиде преди половин година, Алек Попов, Иво Балев от в. „Сега“… А иначе преобладават напъните, мисля си. Когато прочета някоя безвкусна „смешка“, винаги ми става чоглаво за автора, чудя се толкова ли му липсва самопреценка да не се захваща с нещо, което не му е по силите. За щастие, социалните мрежи са извор на всякакви остроумия и дават поле за изява на самородни таланти, които на момента раждат вицове и изобретяват крилати фрази, но пък това не е литература, уви.
Оказва се, че България сега не е чак толкова различна от тази, в която Петър Незнакомов е създавал фейлетоните си. Как я виждате вие – по-скоро смешна, или тъжна?
„И страшно е, майко, и весело…“ Манталитет не може да се промени току-така. Българският модел на Стратиев е неизтребим. Нали помните? „Казано сложно, това е състояние на духа. Тип душевност. Казано просто – обратното на всичко”. Или онова, което беше написал Хаджийски що е българска работа, уж за да опровергае такива черногледи нагласи? По памет цитирам – недомислена, зле започната, нескопосно ръководена работа, която задължително завършва със скандал, превръща се в позорна регистрация на печалните си герои. Накратко, българският модел не е проявление на моментно нехайство, а правилото да работиш през пръсти, не е синоним на мърлящина – той е нейният апотеоз, не е обикновена липса на талант, а необикновено бездарие за колективен живот.
Преди години подбирах текстове, писани още преди век, някои и по-отдавна, за рубриката „На нов глас“ във в. „Гласове“, и съдейки по това, че наистина звучаха като наблюдения от наше време, стигам до извода, че не, България никога няма да стане Швейцария на Балканите. Апропо, не помня кой беше казал, че Балканите са си прекрасно място, но за съжаление заселено…
Има ли смисъл от политическата сатира?
Че как без нея? Плондирът се самонапомпва до забрава, губи представа за еднодневната си същност и заживява с идеята за някаква свръхестествена изключителност. Нищо не е вбесявало така довчерашния ни втори Тато, както са го вадили от равновесие карикатурите на Комарницки! Сега наблюдавам новата реколта политически нарциси и се забавлявам с тяхната самонадеяност, но до голяма степен ги жаля – да не съзнаваш собствената си карикатурност, е голямо нещастие, което утре обещава главоломно срутване на земята с всички произтичащи от това изпотрошавания.
Какво би казал Петър Незнакомов за днешното време?
Ех, как би ми се искало да си поприказваме и посмеем над нелепите му герои… Вярвам, че не би загубил усета си за смешното, но не съм сигурна дали отново нямаше да се чувства обезнадежден. Иска ми се някъде наистина да има по-добро и светло място, където духът му да се рее в компанията на Хашек, Джером К. Джером, Илф и Петров, неговия приятел Мирон Иванов, с когото са били творчестки тандем известно време, и много, много други талантливи духове с дарба да оставят след себе си ярка следа. Представям си даже как всички те се кикотят, полегнали на пухкав розов облак, докато надзъртат надолу, а долу съвременните представители на човешкия род повтарят все едни и същи грешки, за да дават хляб на следващите поколения сатирици. Такава вечност би била заслужена след упражняването приживе на този тежък занаят, а Господ си знае работата и май никога не губи чувството си за хумор.
0 Коментара