Много дълго време бях извън играта. Бяха ме отстранили от нея в много ранна възраст. Бяхме се събрали един куп дечурлига на общата тераса на съседна сграда, когато излезе една жена, огледа ни, видя и мен и ми изкрещя: „Махай се оттук, мръсно еврейче, ти не можеш да идваш тук“. Нищо не разбрах. Но ме заболя, че не мога да съм с другите и че ме изгониха. Предположих, че в това, което каза, има някаква обида и… аз се обидих. Прибрах се вкъщи, плачейки. Разказах на майка ми и тя започна да ми обяснява на дълго и широко какво е това да си евреин. Пак не разбрах точно, но това, което стигна до детското ми съзнание, беше, че съм различна, че има хора, които не обичат това, и… че е за цял живот. Накратко, аз бях изгонена от играта до края на живота си.
Трябваше да спасявам егото си някак
и за това моето богато подсъзнание измисли, че „аз не искам да играя с тези деца“, че „аз не искам да играя на тези глупави игри“, че…“гроздето е кисело“, т. е. изкарвах се от играта предварително. Може би съм смятала, че когато си го правя сама, ще ме боли по-малко?
Но тъжното в моето решение бе, че това се превърна в навик и аз започнах да се изкарвам предварително от още много „игри“, които можех да играя в собствения си живот. Пък и решавайки че няма да играя с тях, на практика се оказах на страната на моите „противници“. Не само ги улеснявах, но им съдействах активно.
Много години след това ходих при една астроложка и тя ми каза някои мъдри и запомнящи се изречения, включително и това, че „гледам на света през ключалката на вратата, защото не смея да я отворя цялата“. Точно този навик да се изкарвам предварително от играта с лъжовното и лицемерно „не ми се играе“ ме бе лишил от много, изпълващи другите с тръпка и вълнение моменти.
Аз бях тази, която пазеше чантите,
докато другите танцуват, аз бях тази, с която само споделят любовни преживявания, аз бях тази, която бях свободна за ролята на евентуална придружителка, защото си нямах свои собствени ангажименти. Накратко: аз бях извън играта. Бях зрителката на трибуната, ако изобщо бивах допусната на стадиона, но никога не стъпвах на игрището, там, където нещата се случваха.
За развитието на този модел на поведение допринесе и това, че поради наднормено тегло бях освободена от тежките упражнения по физическо и стоях на пейката с още няколко дебеланки, с които само наблюдавахме играта на другите. Два-три пъти седмично бяхме извън терена. Точно така се тренират навиците. По-късно сложих и очила, което автоматично ме изкара и от всякакви игри с топка. Пълен аутсайдер.
В някакъв момент явно ми е писнало, защото реших, че вече съм пораснала достатъчно, за да организирам своя игра, по свои собствени правила. Може би за отмъщение или за нещо друго – не знам, но правилата ми бяха толкова сложни за изпълнение и неясни за разбиране, че и малкото желаещи да участват отпадаха много бързо. Имах високи критерии и изисквания и това ги правеше почти невъзможни за удовлетворяване. Но това бе моята игра. В нея не допусках който и да е и май не допуснах никого. Отново си я играех сама. Отново се правех на заета и продължавах лицемерно да твърдя, че не желая и други участници.
Добре ми е сама…
От скоро научих друга игра – „заедно и не“. Как се играе ли? В интернет, Фейсбук, чатовете. Пак сме заедно, но на достатъчно разстояние. Удобно, на пръв поглед безопасно, безболезнено, близко и далечно. Изслушват те, не те прекъсват, приемат те или (тихо) те игнорират, ако получиш болезнен коментар, има функция за изтриване и дори за оплакване. Но… това ли е моята игра? Достатъчно ли ми е това?
Днес съм измислила игра с нови правила. Обща игра, масова. Казва се живот. Много ми харесва. Отворих най-после вратата и скочих в него. Пълно е с приключения, истински. С много участници, свободни да влязат или излязат на всеки етап от играта. Някои се задържат, други само преминават. Но е весело там. Малко шумничко и тесничко, но и за това има лек – няколко дни на уединение, малко почивка за зареждане и отново се гмуркам в играта без правила. Просто хей така, за едното приключение. А и вече съм над петдесет, простено ми е, че не спазвам някои правила. Мога да си го позволя, нали? Та това си е моята игра.
0 Коментара