Албания е страна, за която напоследък се пише. Има обаче три неща, които нито веднъж до този момент не прочетох, но които според мен най-добре я описват. Това са храната, абсурдите и светулките. И трите могат да бъдат оценени само ако се позаседиш по-дълго в Албания.
Аз прекарах в пътуване дотам и обратно почти 3 години и имах достатъчно време да открия много неща. Разбира се, не мога да разкажа за всички тях в една-единствена статия. Затова ще подбера онези, за които се съмнявам, че някой друг ще ви разкаже.
Страна на абсурдите
Може и да си мислите, че това е България, но Албания със сигурност държи първенството в тази категория. Площадката за кацане на хеликоптери е в тясно пространство между блоковете, опасано с външни кабели; обичайно е електрическите стълбове да стърчат по средата на пътното платно; често къщите имат стълби, които водят наникъде; важен мост е построен под водна каскада и по него колите почти не могат да минават, защото са заливани от вълни вода. Това са само част от абсурдите, които са на всяка крачка в Албания.
Абсурдни сами по себе си са и стотиците хиляди бетонни бункери, които са построени буквално във всеки двор, има ги дори на плажа и по безлюдни места в планината. Построени са толкова здраво, че никой не може да ги разруши или премести. В Албания хората казват, че който намери приложение и полза от всички тези бункери, ще стане много богат.
Албания е страна на контрастите. Има “преди” и “сега”, но й липсва средата между тях двете. Например в Тирана, столицата на Албания, повечето сгради са от средата на миналия век, сиви, грозни и неизмазани, а между тях има свръхмодерни 30-етажни бизнес здания с ЛЕД екрани и мраморни фоайета. Същото е и с телевизията – дълги години хората в Албания са нямали телевизия. Днес имат 5 HD национални канала с качество на картината, което в България виждаме само в магазините за техника, докато избираме телевизора си. Липсата на това “по средата” е причината и за абсурдите.
След като опознах някои хора в Албания, разбрах, че абсурдът описва и тях самите. Една от най-забавните, интересни и образовани жени, които познавам, албанка от Тирана, с притеснение ми съобщи един ден, докато бях на гости у тях, че колкото повече общува с чужденци през последните 15 години, толкова повече се убеждава, че всъщност албанската нация съвсем не е единствената способна и избрана сред всички нации в света.
Първоначално не я разбрах и реших, че съм се изгубила някъде в превода. Но след още няколко минути тя ми обясни за какво става въпрос – през всичките години на комунизъм в училище и чрез всички останали средства за въздействие и информация правителството е внушавало на албанците, че макар и затворена и откъсната от света, албанската нация е най-великата, най-умната и богоизбраната.
Не това е странното обаче, изумително е как албанците безпрекословно са вярвали в своята изключителност, и то не само докато са откъснати от света, но и 15 години след като са станали нормална европейска държава с около 3 милиона албанци, живеещи зад граница. Прозрението, че все пак не са най-добрите, е дошло постепенно и трудно като събуждане от много тежка и дълга нощ.
Храната
За три години на практика почти не успях да отида в един и същи ресторант. В Тирана те са стотици. Почти всеки албанец има роднини, които работят навън и изпращат пари на семейството. Или те самите са работили и са се върнали със спестявания. Когато съберат пари и решат да инвестират, албанците правят три неща – автомивка, бензиностанция или ресторант. Автомивките са по две на улица, но се радват и на клиентела, защото колата на един албанец трябва да е чиста и да е мерцедес.
Но да се върнем към храната – за Албания тя е издигната в култ, който граничи с религиозност. Още от времето на изолацията албанците разнообразяват живота си с единственото удоволствие, което им е останало безнаказано – добрата храна. А наличието на пресни и екологични продукти в тази южна и плодородна страна допринася за изключителните кулинарни постижения в Албания.
Била съм в много страни по света, но тази е единствената, в която няма да сбъркате, независимо в кой ресторант влезете. А те не само предлагат вкусотии, но са също чудесно измислени концептуално и с подходящ дизайн.
Има ресторанти със зимни градини, целите обрасли в диви рози и бръшлян, ресторант на покрива на сграда, който се върти около ос със скоростта на земята, без да се усеща въртенето, но като се променя гледната ти точка в различни моменти на вечерта. Ресторант до малка фабрика за бира, където сервират прясно приготвено пиво.
Или любимият ми, който се намира на покрива на хотел в центъра и е умалено копие на Венеция, така че всяка маса е отделена от другата с воден канал с течаща вода, а сервитьорите минават по малки мостчета, за да сервират храната. Не мога да подмина и ресторанта, в който най-често се отбивах, „Вила Логореци“, където за пръв път опитах бурата – топка сирене моцарела, чиято среда е все още течно мляко и придава необикновена сочност и вкус на сиренето и останалата храна.
Но една от най-странните истории е свързана с ресторант, построен в центъра на нищото. С приятели пътувахме на север по брега на морето, в отдалечено място без села и хора. Прекарахме деня на огромен и напълно празен плаж, отдалечен от населени места. И разбира се, огладняхме. След консултация по телефона с приятели албанци, след 10 минути се озовахме пред гурме ресторант, създаден по подобие на Мишленски такъв в Испания. Макар и разположен в трафопост, ресторантът предложи изумително меню с ястия, някои от които пробвах за първи път, и трима сервитьори, които следяха за доброто обслужване на масата.
И ако питате какво може да ядете в Албания, то отговорът е: всичко – от италианска кухня, индийско, ястия от Далечния изток, френски специалитети, балканска кухня, а също мексиканска, ливанска храна или суши.
Светулките
Те се появяват в края на април и са особено концентрирани по брега на морето, най-вече сред маслиновите горички. Почти цялата крайморска част на Албания е терасирана и зелесена с маслинови гори, които са на стотици години. За съжаление, по времето на Енвер Ходжа част от тези гори са изкоренени, за да може на тяхно място да се отглежда царевица. Но все още ги има в изобилие и именно в една такава горичка за пръв път видях една от най-красивите гледки в живота си. Все още обичам да препрочитам трилогията на Джеръл Даръл за остров Корфу. Там той описва същите тези светулки, а Корфу се намира на половин час плаване от албанския бряг.
Светулките са много бързи, дребни и светят изключително ярко. Но най-изумителното е, че са стотици хиляди – летят по клоните на дърветата, в небето, по поляните, навсякъде. Осветяват като пълна луна горите, в които живеят. И светят на импулси в непогрешим ритъм. В един и същи миг стотици хиляди светулки изгасват и после светват едновременно. Леко зеленикавата им и много ярка светлина е една от най-хипнотизиращите гледки, които съм виждала. Хубавото е, че там, където вечер може да видите светулките, Албания предлага и през деня изключителна гледка. Това е крайбрежието, където планините се спускат на места почти в отвес до морето, а по скатовете им над заливите има недокоснати византийски църкви със стенописи отпреди стотици години. По крайбрежието на Албания минава чисто нов асфалтов път, екзотична рядкост за Албания. На много места по него може да спрете и да се нахраните. И не забравяйте какво ви казах за албанската храна.
0 Коментара