Той е малко щурче в кутийка. Малко черничко дяволче, което стърже по антикварната си цигулка древни песни от детството. И преди това. Щурче и песни – звучи мило, нали? На първо четене. Но на второ е зловещо – досущ като невинните дечица с изцъклени, ледено студени погледи от филмите на ужасите. Чувам го тихичко и ме побиват тръпки. Денем. Тогава затварям очи, поемам дълбоко въздух и се гмурвам в ежедневието, преструвайки се на смела, борбена, надскачаща (се). Това денем. Но нощем трелите започват да кънтят изпод леглото ми и да тъкат влажната тъкан на сънищата ми. Разказвах ти го онзи – за тъмния мъж, който се появи небръснат и парцалив, с налудничав поглед и с куп снимки и писма. Между него и мен. Беше дошъл, за да ми отмъсти.
Аз го познавам. За пръв път го срещнах като жалък ексхибиционист, когато бях петгодишно дете.
Та големите чичковци не правят такива работи, нямат такива ужасии,
не гледат по този начин! Големите чичковци са бащи, добри и предсказуеми! А сега той се прокрадва понякога в съня ми, витае като сянка покрай мъжки силуети. Привиждам го в шофьорите на таксита, в мъжете с гащеризони, които идват да ми оправят климатика, интернета или кабелната, в хазяйна, който така гостоприемно ни приюти по време на нашето пътешествие. Привиждам го в почти всеки непознат представител на силния пол, спрямо когото съм зависима или уязвима. Тайно съм на тръни, защото очаквам изведнъж във време-пространство континуума нещо да се пропука и реалността да се смени, а оня да превърти и да не е вече нормален и топлокръвен.
Е, никой не знае за тези мои фантазии, за тях не говоря. И сама никога не им обръщам внимание. Почти.
А най-гадното е, че осъзнавам колко абсурдно и нечестно е да обвинявам нищо неподозиращите господа в морално „дебелокожие”. Тогава започвам да си говоря с таксиджията или електротехника. „Имате ли деца? Какво работи съпругата ви? Обичате ли работата си?” Така той малко по малко престава да бъде съвършено тъмно непознат. Така малко по малко навярно го омилостивявам. И страхът почти се изпарява.
Много рядко, но се случва, сянката на злия мъж да премине и през твоето лице.
Не, не когато си гневен. Тогава си си ти – нелеп, страшен, свистящ, но си човешки. Понякога обаче се отдръпваш вдън гори тилилейски, угасва огънят ти за мен, ставаш непредсказуем и студен странник. Нечовек, който всеки миг ще се пусне по улея на лудостта. Тогава започвам да те разтърсвам, за да се върнеш, а ти ме наричаш истеричка. Слава Богу, че се случва рядко. Няма как да ти обясня, че по лицето ти се разхождат сенки.
Уж съм ги превърнала в щурче – затворила съм ги в кибритена кутийка. То скрибуца непрекъснато, а когато прекалено дълго се преструвам, че не го чувам, то се модифицира в напаст от скакалци – цяла сюрия от страхове от мъже, връзки, деца, загуба на контрол, провал, нараняване, живота – мултиплицира се. Не, благодаря. Затова сега се старая да го слушам. Доколкото мога. И се опитвам да „композирам” върху него. Чудиш се какво ме е прихванало да рисувам мандали. Мандали хората са рисували от време оно. Започнали са да го правят, за да извадят душите си навън, та да могат да ги преживеят, видят, опознаят. Мандалата е естественото изображение на човешката психика в нейната цялост, бездънност и (не)познаваемост.
Рисуваш я и се втичаш. Преобразуваш се. Назоваваш съдържанията си чрез цветове и форми.
В мандалите събирам сънищата си. Оглеждам се в пълнотата на кръга и виждам тук-там кутийки с щурчета. Дребнички страхчета. Веднъж нарисувани, сякаш ги капсулирам на едно място, обезсилвайки ги; вече не са толкова дифузни, всепроникващи… Уж са мънички, но предчувствам, че са черни дупки – страшни врати към отделни вселени.
Друг път ще пиша за тях.
0 Коментара