Мразя я, мамка й! Или може би трябва да кажа “Мамка ми!”? Объркващо е да не знам как да напсувам някого на майка, само защото ми се пада сестра. А майка ми не е виновна с нищо. Освен с това, че е решила да има и още едно дете след мене. Какво е искала да каже с това? Че не съм й бил достатъчен, че има нужда от друга радост, освен тази, която й давам аз, или че просто си прави резервен план, в случай че планът за бъдещето й с мен пропадне? Две от трите възможности са обидни за мен, а третата е обидна за сестра ми. Обидно е да си план „Б”, номер 2, резервен играч. Но Катя не се обижда. Обидата е функция на съмнението – някой е разколебал вярата ти в нещо и е посял съмнение. А съмнението е функция на интелигентността – критическото мислене винаги критикува първо себе си. Но Катя не се обижда. И не се съмнява, че може да бъде номер 2. Катя винаги е номер 1!
Не помня точно кога почнах да не харесвам сестра си. Бил съм малък, но не чак толкова, че да го отдам на егоизма никой да не ми пипа играчките или на ревността на единственото дете към родителите, за които то е било център на целия свят. Една вечер баща ми влезе при мен и каза:“Виж сега какво, Васко, трябва да знаеш, че майка ти вече не е дебела, а тая стая вече не е твоя”.
Причината да не харесвам сестра ми: тя беше зло
Често съм се питал, как двама души, приложили еднакъв възпитателен модел в отглеждането на двете си деца, могат да получат толкова различен резултат, при положение, че базата е една и съща, генетичният фонд е общ, колкото и да се разбъркват спермочислата. А е логично да предположа, че ако с мен нашите са се учили и са разчитали само на теорията, след мен са разполагали вече с практика и резултатът със сестрата би трябвало да е дори по-добър.
Но както и да е. Почнах да не харесвам сестра ми, когато осъзнах колко различна от мен е тя (това не ми носи точки за толерантност, но какво от това). Нямам предвид дребни разлики като дебелите й глезени или по-големия от моя (все пак мъжки) нос. Говоря за същностните разлики, съединителната тъкан, кръвта и костите, които определят дали от човек ще се оформи орган или организъм и от които става ясно, дали ще го бъде преходът от вид в индивид. Почнах да не я харесвам, когато си загуби слушалките. Един ден се прибра по-рано от училище (сестра ми или се прибираше много по-рано от училище, или закъсняваше много) и каза: “Къде са ми слушалките?”. Аз не знам. “Къде са ми слушалките?”. Аз пак не знам. Така си и беше, аз не знаех, но всички бяха свикнали всичко да знам. Аз бях всезнайко. Мама ме наричаше Васкознайко. А сестра ми ме нарече „идиот“ и си влезе в стаята. Дотук всичко бе наред. Идиот – идиот! Какво толкова. Нормален човек на „идиот“ не се обижда, защото знае, че идиот не е. Идиотът пък не би го схванал като нападка, затова не би се обидил също. Това не беше причина да не харесвам сестра ми, а само малко да ми е жал за нея, че не може да измисли нещо, което действително да ме уязви.
Съжалението ми тъкмо прерастваше в снизхождение, когато тя ми поднесе причина. От стерео уредбата в стаята на Катя се изви чалга. Яко. Знаех за тази й кална страст отдавна. Но със слушалки не ми се налагаше да я търпя. И нека сега нещо да уточня: аз не очаквам много от хората и не изисквам кой знае какво от тях. Не ги съдя строго и им прощавам всяка проява на простотия, порок или безвкусица, защото знам, че всеки прави своя културен избор сам, в зависимост от това какво гените и съдбата са избрали за него. Да очаквам свинята да избере концерта пред кочината, означава, че поне що се отнася до теорията на познанието, не съм много по-високо от нея. Всеки е свободен да прилага спокойно своята си концепция за живота, стига да не ми я налага или да ми пречи аз да си прилагам своята. Сестра ми,
ако иска, нека си бие чалга венозно,
нека си я завира по дупките и нека да я яде, ако ще, докато не се разплуе, разпука, докато не се пръсне и заедно с дебелите й крака наоколо не се разхвърчат глупашки рими и акордеонни мелодии, причиняващи само повръщане и пощракване с палец и среден пръст. Но да ми натрапва тя чалга на мене – не! Понечих да вляза в стаята и насилвайки воля, кована в безброй компромиси, да не изхвърля през балкона и уредбата, и нея, а само да изключа копчето, но вратата се оказа заключена. Развиках й се от коридора, но тя само я усили още повече.
Това, дето по-умният отстъпвал, със сигурност го е казал някой, който е искал да каже нещо друго, но от шума никой не го е чул, а от залостената врата не е могъл да се приближи повече. Аз отстъпих отвън, на улицата, седнах на топлия тротоар и зачаках някой от нашите да се прибере.
Прибра се баща ми, но преди да се прибере, сестра ми вече беше излязла. С майка ми тя се разбираше повече, от баща ми я беше повече страх. Малко по-късно разбирателството се промени, а страхът й изчезна. Още малко по-късно изчезна и тя. Дотогава с единия говореше, а другия избягваше.
Баща ми също не гореше от желание да се среща с нея. Някъде в началото на тийнейджърството й той се бе предал. Майка ми прояви упорство, но също така прояви и простотия. Сигурен съм, че споделяше житейските си съвети от добро чувство, но това не ги правеше по-добри. Основната теза, около която се градеше цялата й концепция за справяне с живота, не касаеше образованието или личностното развитие, а брака (и после развода). Мегасъветът в тази теза беше:
“Циганин да е, българин да не е!”
Няма да отрека, че съм съгласен с посланието, но майка ми допусна грешката да говори на сестра ми с метафори. А с нея трябваше да се говори директно, кратко и ясно. С по-малко символи, с повече глаголи. Иначе и най-абстрактната иносказателност ще бъде възприета буквално.
След като на 15 години избяга от училище (и от вкъщи) и известно време живя с един 40-годишен италиански културист в „Овча купел“, Катя се запознала по телефона (набирала случайни номера и си избирала мъжете по гласовете) със сирийския търговец от „Илиянци” Гази Мустафа и месец по-късно се пренесла у тях. Сестра ми не бе красива, но все пак се питах какво намира едно младо бяло момиче в над два пъти по-стар от нея мюсюлманин, който за мене си е чист циганин. А черното винаги поглъща бялото и тъмният ген винаги доминира светлия. Затова, когато след все по-неубедителните прояви на несъгласие от страна на семейството, сестра ми взе, че забременя и роди, детето изглеждаше така, все едно е прекарало последните девет месеца не в корема й, а в солариум. Двамата нямаха брак, защото религията на зетя го забраняваше, но същата тази религия го задължаваше детето да носи неговото име. Нарекоха малкия мелез Карим Мустафа.
И тук вече баща ми полудя. За сетен път ми бе разказана историята, как в селото, в което прапрадядо му бил поп, дошъл Панайот Хитов с четата си и новия й знаменосец, някой си Васил Кунчев. Как същата вечер жената на попа родила и кръстник на младенеца станал именно русият младеж с мустаците. Как той нарекъл момчето Панайот, на името на своя патрон, и как момчето, като пораснало и само добило свой син, му дало името на своя вече канонизиран кръстник. Как оттогава, та досега, само тези две имена се сменят в семейната ни именна традиция, и как той, последният Панайот, има участта, докато още е жив, тя да бъде прекъсната.
“В теб ми е надеждата, синко”, каза тогава баща ми, “Отговорността вече е твоя!”. Бе тя и стаята беше моя – мислех да му напомня аз, – но я дадохте на сестра ми. Не може за единия само правата, а за другия – отговорностите.
Като на Катя си дал права, на ти сега Карим Мустафа!
Но няма дядо, който да не омекне от едно внуче. Срамът от “по-добре цигански, отколкото български зет” и гневът от избора на това “неуместно, но иначе интересно име”, бе преодолян и скоро тримата почнаха да пият на една маса. Малкият пиеше сладко мляко, а големите – люта ракия. Зетят се напиваше пръв. Просто ракия без мезе не се пие, а в нас винаги се ядеше свинско…
Идилията между два народа и три поколения продължи четири години. Един ден сестра ми се обади и попита дали могат да дойдат за няколко дни у нас. Майка ми се поколеба, но каза „да“. На вратата се звънна миг след това.
Официалната версия беше ремонт. Но майка ми довери друго – мишки. Сестра ми никога не е била чистница, а детството из сирийските гета няма как да възпита кой знае каква взискателност. Двамата си бяха лика прилика, а третият копи-пействаше само от тях. За времето, през което живяха в нас, докато терминират гризачите и вземат, че верно направят един бърз ремонт, самите те се превърнаха в това, от което така панически потърсеха спасение в семейството.
Родителите ми бяха много подредени хора и Катя им дойде като плъх от ясно небе. Отначало ги пускаха навсякъде, но скоро разбраха, че е пагубно и ги затвориха под карантина в старата стая на сестра ми, от която можеха да излизат само до тоалетна или до кухнята, но скоро стаята доби такъв окаян вид, сякаш бе поела и тези две функции. Няколко пъти, докато тях ги нямаше, влизах и тайничко правех снимки, защото и думите, и доверието са слаби, за да ми повярва някой, ако опитам да го опиша. Първо ми изплува първата дума. Бунище. После почнах да декомпозирам отпадъка, а постепенно отвращението ми се смени с изумление. Дрехи, играчки, самобръсначки, мръсни чинии, мръсно бельо, чорапи, използвани салфетки, чехли, обувки, пепелници, парцали… Всичко стоеше на камари навсякъде. Открити повърхности нямаше, а вещи се трупаха върху други вещи, без логика и без ред, озовали се там под въздействието на импулса да се освободиш от нещо в момента, в който то изчерпа полезността си за теб и (поне засега) вече не ти е нужно. Ако пак ти потрябва, ще го потърсиш. Тук някъде е, няма къде да е.
На равнището на нечия пакостлива ръка, всички стени бяха покрити с пещерни рисунки. По белите пердета имаше черни лекета. Под краката ми хрущеше храна. Щракнах няколко кадъра и се махнах.
Имах усещането, че лепна
Но най-голям проблем се оказа най-малкият. Малкият Мустафа се държеше като диктатор. Децата по принцип са егоисти, но неговият егоизъм беше умишлено насърчаван. Карим беше егоист на стероиди. Сестра ми отглеждаше персийски принц. Принц, на когото никой никога нищо не му отказва, а желанията му се превръщат в повели. Принц-повелител. Свръх разглезено дете, което не е чувало думата “Не!”. Не, не си измислям. Веднъж принцът-пикльо правеше почетната си обиколка в кухнята, хващайки с ръце и събаряйки на земята всичко, което успее да докопа. “Не, Кариме!”, скастри го майка ми, но още преди изуменият му от поведението й поглед да се беше отместил от нея, сестра ми влетя с пяна на уста. Забрани ни по какъвто и да е повод да му забраняваме каквото и да е. А на него забрани да се извини. Да, това бе другият слон, на който бе стъпило възпитанието й. Диктаторът никога не е виновен и не може да моли да бъде извинен. Думите “моля” и “благодаря” не присъстваха нито в българския, нито в сирийския каримски речник. Карим не се моли, Карим не благодари. А единственото благо, с което дарява другите, е своето велико присъствие. Иначе в превод на български език, това мюсюлманско име значи милосърден. Не знам някога мюсюлманин бил ли е милосърден с българин? Но знам българи как дълго търпят мюсюлмани. Ние изтърпяхме нашите двама мюсюлмани, заедно с помюсюлманчената им майка-жена, три седмици. В края на третата седмица, въпреки генетично тренираното търпение, за пръв път в живота си видях баща ми да плаче. Разплака се, погледна с тия унизени от сълзи очи майка ми и каза: “Зина, аз няма да издържа…”. В този момент повелителят, покровителят и спасителят на семейството беше моята майка Зина. Още същата вечер сестра ми замина.
Оттогава не съм я виждал. Минали са години, но не мога да кажа точно колко – когато са хубави, годините галопират. Споменът вече е избледнял, стаята е изрината, стените са боядисани. Сестра ми я няма. Но аз съм нащрек, защото знам, че е там. Че Карим е голям. И че пак ще подпалят семейна война. Ако искаш мир, готви се за сестра!
0 Коментара