Имало едно време един мощен Вселенски маг, готов на всичко.
Бог даряваше много сила и много любов в душата на този маг. Той се казваше Иниамбо, ние го наричахме Ини. Защото той беше такъв Ини – много обичлив, много слънчев и много сърцераздаващ се.
Обичаше всички. Възхищаваше се на всички, но не обичаше себе си.
Всичката любов, която имаше и която Бог така щедро му даряваше, той раздаваше на хората, но не я усещаше в своята душа. Така измина много време. Този велик маг направи много за всички нас, за Бог, за хората, за световете, в които избираше и живееше. Но това не промени него самия, той си остана магът-войн, който обичаше всички, но не обичаше себе си.
Миговете, в който Бог му даваше правото да живее за себе си – тогава той не знаеше какво да прави и опитваше безсмислено отново и отново да търси изява за голямата любов, която Бог така щедро му поверяваше. Да я дарява някъде, къде на живия живот, къде на бездушната плът на духове, отрекли Бога в тях.
Измина ново време и той се разяри, а Бог продължи да му дава любовта си толкова силно и безмерно, както винаги го бе правил.
Измина още време и човека-бог Ини започна да мрази тази любов. Затвори се в себе си. Излезе от живота. Дори забрави хората. Самонаказа се, търсейки отчуждение и отчаяние.
Измина друго време в неговата безмерна душа. Той се изправи. Разбра повелята на Бог за справедливост и добро, както можеше неговата безмерна душа, и продължи.
Продължи да изпълнява повелята на Бога без чувства, защото душата му вече беше забравила да обича. Той обичаше само Бог. Раздаваше му доверието си. Раздаваше му силата си. Работеше ден и нощ за него, за неговата святост и отговорност във взора му.
Изпълни себе си със себеотрицание в името на Бог и се справи.
– А какво стана с душата ти, друже мой? – го попита един ден Бог. – Даде ми много. Даде ми всичко. Даде ми повече отколкото исках от теб. Но защо само на мен? Защо само на мен даваш тази голяма любов, с която те засипвам? Та ти не разбра че аз, Бог, ти я давам за да я дариш на всичко живо, до което се докоснеш и там да съчетаете любовта и възхищението си към мен. Обединени. Силни, верни, обичащи. А за какво ми е на мен твоята любов – на мен, който ви я дава. Аз ти давам тази любов, за да изпълниш с нея своето ежедневие, и да обикнеш световете, които създадох, защото аз съм навсякъде до всичко, до което се докоснат сетивата ти и твоята човешка ръка. А ти казваш, че ме обичаш мен, че ми вярваш, че си отдаден всецяло на мен а аз не усещам любовта към теб самия. Търсиш небесата, за да ме откриеш. Търсиш вдъхновяващата ми сила, за да ме усетиш. Търсиш вярата ми за да заживееш с нея. А къде е тя? – попита Бог своя довереник. Къде трябва да я търсиш тази моя вяра за да ме откриеш?
– Не знам – отговори моя довереник.
– А защо тогава знаеш как да ме търсиш в небесата, а защо търсиш, искаш и имаш цялото ми доверие и знания и умения. А тях как откри?
А моят довереник наведе глава и замълча. Мълча дълго и тъжно. Измина цяла вечност време и той все така мълчеше и мълчеше и не знаеше какво да ми отговори. Но ето, че дойде на помощ маята свята обител. Дадох му аз на този мой довереник моята човешка светлина. И тръгна той по друмищата земни и аз гледах, гледах как той, моят довереник, се радва на взора си, как усеща любовта до всичко до което се докосне, как бавно се изправя и открива, че аз, Бог, не съм на небесата, а съм в нeговата изстудяла от липса на радост душа.
И гледах аз моя довереник, гледах и се радвах, а неговата душа преливаше в още по- голяма радост, защото моята радост преливаше в неговата душа и защото той, моя довереник, разбра, че ние сме едно и каквото преживява той го преживявам и аз.
И сега той, моят довереник, вървейки по друмищата земни ме погледна в очите и ми каза:
– Сега виждам всичко, Боже наш. Цялото ми същество е изпълнено с твоята любяща сила, защото сега знам ние с теб сме едно, и сега едва знам къде да те открия и, знам че няма защо да те търся, защото ти винаги си бил тук до мен, в моята душа.
Измина още време. Ние с моя довереник вървяхме рамо да рамо. В душите ни, нашите безмерни души, грееше светлината на моята любов, а тя беше и негова. И сега ние вече не знаехме кой кой е, защото бяхме едно цяло.
И магът стана велик маг. Показваше чудесата на неверниците, за да запали бажията искра и в техните души. Радваше се, когато някоя заблудена душа усети силата му, а тя беше силата на Бога в него и тъжеше, като гледа тълпите от хора божии чеда, загледани във своята вътрешна тревога и алчна надпревара и там те търсеха мен, Бог. И се мислеше моя довереник:
-Защо Боже толкова дълго и толкова трудно ми позволи да отворя очите си?
А Бога в него го гледаше, радваше му се и му каза:
– Защо ли? Защото ако по-рано бях ти показал къде съм, и колко лесно и просто е всичко и че за да имаме мечти и да ги осъществяваме трябва да сме едно. Ти мой, скъпи ученико, нямаше да знаеш какво да правиш с моята сила, моята вяра и тази толкова голяма любов, която ти давам, и както всички тези хора щеше да я използваш за мъст, лошотия и надпревара. А сега, когато твоята душа порасна и се сля с моята, ти разбра: Когато сме заедно в любовта и вярата и когато знаеш къде да ме намериш, тогава всяка твоя мисъл е докосната от мен и превърната в реалност. Защото ние сме заедно и заедно знаем какво да правим с всички дарове, който ти дарявам.
– Но ти ми даде много, Боже наш, ами ако аз не съм достоен и в един миг се поддам на силата на общата тълпа и предам любовта ти, тогава, Боже, какво ще стана тогава? А Богът го загледа в уморените му очи и свитата му от страх душа и му каза:
– Щом в твоята душа са останали и най-малки съмнения и ти не си ми се доверил до край, тогава ти предстои още много труд, друже наш. Но ти казвам, мой доверенико, щом аз съм се доверил на теб няма, защо да се безпокоиш. Остави се в моите ръце и аз ще те обгърна с цялата си любов и ще те водя по друмищата божии и пътищата земни със спокойствието на любящата ми сила.
– Но как аз ще стоя така настрана и ще гледам без да действам?
– Действието е за децата, друже мой, за да пораснат и да разберат, че когато аз съм проснал ръка над тях, не те, а аз съм действието в правилната посока, а ти човече си бездействието. Но къде е действието, и къде бездействието ще ме попиташ ти? Ще ти отговоря, друже мой. Във вярата между нас. Ако вярваш в себе си, значи вярваш в мен, ако вярваш в мен значи – вярваш в себе си.
И тогава, когато усетиш това сливане, ние с теб няма да имаме въпроси, защото заедно сме силата, която формира събитията, а тази сила е във вечността. И тогава ти, мой доверенико, ще си с мен във всеки миг и това, което мога аз ще го можеш и ти. И тогава времето няма да оказва своята власт между нас, защото ние няма да сме негови слуги и то, времето, няма да е нашият господар. И тогава ще сме щастливи истински, защото силата ще прелива като водопад. Душите ни ще пеят волни и свободни, като птиците в полет, а нашето сътворение ще вещае нови и нови сили, възможности и ще показва съвършенството на скритото ни тайнство.
А как ще се осъществи това сливане, ме питаш ти мой доверенико, не разбрал и думичка от това, което ти казвам. Много е просто, друже мой, повярвай в нас двамата! И така свършва тази вселенска приказка.
Остава ти толкова малко, по малко от стъпката ти за да разбереш, как ще се случи всичко, за което си говорим. Сега ние трябва да се слеем във вярата. И това е нещото, което още обръща колата с малките камъчета. Ти научи всичко. Дадох ти огромното си знание. Обвих те в булото на моята сила и покровителство. Избрах пътя на общото ни сливане. И остана най-малкото и най-препъни камъче в нашата обща задача – да си повярваме ние двамата.Да се слеем заедно и да излезем от общия контрол на разделението, което аз, Бог, отредих за тази Земя, за да търсиш себе си и да не можеш да се намериш, защото не знаеш, че за да намериш себе си трябва да потърсиш мен, Бог, в теб, мили човече. Аз не искам да ме боготворите! Аз не искам да се страхувате от мен! Аз искам да ме почувствате в себе си, в тялото си, в клетките си, и във вашия миг, път и сила, и тогава ще сме заедно във времето, извън него и във вечността.
Но дотогава, питаш ти, мой доверенико. Дотогава ще сте сами във самотата, гордостта и страховете си, мои деца.
Така каза нашият Бог.
0 Коментара