Бидейки изгубени в собствения си ум, ние оставаме слепи за факта, че истината се променя. Когато истината се промени и ние не го регистрираме, а останем здраво вкопчени в представата си за това, което е било истина, се превръщаме в лъжци, които се самоубиват.
Ако в 8:00 сутринта ти се ядосам и ти го кажа, след което нажежа още повече нещата, а ти също се ядосаш и поговорим по въпроса; ако се ангажираме сериозно с разговора с убеждението, че можем да се справим с гнева си, има доста голяма вероятност към 8:45 да се смеем заедно и да си пием кафето, без да сме ядосани един на друг. Истина е, че в 8:00 те мразех. Някъде между 8:20 и 8:45 това вече не бе съвсем вярно. За разлика от това хората, които живеят според непоклатими принципи, като например „тъй като те мразех тогава, ще те мразя и сега”, не могат да преодолеят нещата и да продължат нататък. Това е логично, но глупаво. През живота си съм виждал
много хора, които са глупави по съвсем логичен начин
Животът тече и истината се мени – просто така стоят нещата… Това, което е било вярно някога, често, дори и скоро след това, вече не е. Вчерашната истина днес се превръща в пълна глупащина. Дори вчера да сме приемали нещо за освобождаващо прозрение, днес то се превръща в затвора на вече отживялото ни тълкувание.
Ролите и правилата са също и мисли, които, ако бъдат възприети като принципи, е трудно да бъдат преодолени – трудно се променят или надрастват. Хората задушават жизнеността си, като се вкопчват в избрана от тях представа за самите себе си – каквато и да е представа изобщо. Много възрастни си остават вечни деца, заключени
в защитния затвор на ограничен брой роли и правила
Тази защита може да бъде смъртоносна.
Според изследване, проведено от Центъра за контрол на заболяванията в Атланта, смъртта на 53% от хората, които умират преди 65-годишна възраст, се дължи на „причини, директно свързани с начина на живот“. Половината от хората, които умират по-рано, се самоубиват чрез начина си на живот. Аз смятам, че те се самоубиват чрез опитите си да компенсират гладуването на своето същество; то гладува, защото е лишено от хранителната среда на ежедневните непосредствени преживявания. Тези хора пушат, пият, взимат наркотици, ядат тлъсто месо, гледат телевизия и съвсем съзнателно се лишават от всякакво движение. Те работят от сутрин до вечер, за да оцелеят и да се грижат за себе си, за семействата си. Те се опитват да прекарат времето си добре и правят всичко по силите си, макар то да не е на достатъчно високо ниво. „Убиват“ се със същите социално приемливи отрови, които използват и техните приятели.
Всички тези хора някога са били в контакт с живота, но после постепенно са се залутали в ума си. Чувстват, че им липсва нещо, към което някак не могат да се върнат. Знаят, че възстановяването на любовта към живота по някакъв начин е свързана с това да избягат от ума си, от ситуациите и начина на живот, създадени именно от него. Ала сякаш просто не могат… Убива ги морализмът –
болестта да живееш постоянно в ума си,
без да си поемеш и глътка въздух. Тези хора „умират“, зациклили в някоя популярна песен, правейки най-доброто, на което са способни и опитвайки се поне малко да се забавляват. Никога обаче не успяват да угодят достатъчно на когото и да е, най-вече на себе си, нито да се забавляват така, че да компенсират подобаващо напрежението и усилията си.
Освобождението от такъв „живот“ е психологическо постижение. Свободата, постигната от хората, които успяват да пораснат и да прекрачат ограниченията на психологическите настройки, придобити по време на детството, е свобода от собствените им умове. Свободата от собствения ни ум е свобода да творим. Ала за да имаме думата в създаването на живота, трябва да сме готови да казваме истината. Казването на истината ни освобождава от клопката на ума.
Откъс от книгата „Радикална честност“ на американския гещалт-психолог Брад Блантън.
0 Коментара