Тъжни ли сте? Аз съм. И хората около мен са, колкото и да се опитваме да се смеем, да си говорим и правим интересни неща заедно – у дома или виртуално. Полагаме усилия да работим както преди – от дивана, кухненската маса или спалнята, но нищо не е същото.
Не знаем как да разсеем и утешим децата, които са готови вече да заменят любимите си екранчета за няколко часа игра с приятелчета… Мъжете са ранени – периметърът на нещата от живота, които са свикнали да контролират, рязко се е стеснил. И също имат нужда от утеха. (Или да съберем собствените си сили и да си тръгнем, ако насилието заради безсилието ни е връхлетяло в дома ни). Трябва да се погрижим и успокоим възрастните си родители, баби и дядовци.
Да, в момента всички чувстваме скръб или тъга (или нюанси от двете) – за самите нас, за любимите ни хора и за целия ни познат доскоро свят. Диагнозата не е моя – много умни хора тези дни говорят за колективната травма на човечеството – неизживявана преди в този си мащаб. Никога досега ние, хората, близо 7 800 000 000 човешки същества на планетата, не сме чувствали толкова силно колко сме свързани като в огромна ефирна паяжина и преживяваме едно и също – въпреки че в момента пазим „социална дистанция“ и сме леко подозрителни под маските.
Петте фази на скръбта – гняв, отричане, пазарлък, депресия и приемане, са дефинирани за първи път от д-р Елизабет Кюблер-Рос в една от най-важните й книги „За смъртта и умирането“ (1969 г.). Родена в Швейцария, тя е психиатър, хуманист и съосновател на световното движение за хосписни грижи, прекарва дълги години край леглата на отиващи си от този свят пациенти, давайки им утеха и проучвайки преживяванията на границата на смъртта и има ли живот отвъд тунела със светлина.
Но тези пет етапа на тъгата не са „запазени“ само за личната ни среща със смъртта – преживяваме ги (не задължително в този ред) при всяка значителна загуба. А „заключването“ на целия свят и съвсем реалният страх от коронавируса, от загубата на близки, на работа, на жилище, на граждански права, на стария начин на живот и т.н. са именно това.
В първите дни на епидемията в САЩ редакторите на Harvard Business Review се събират на виртуална планьорка от домовете си и една от журналистките назовава чувството си в този момент – скръб. А останалите започват да кимат утвърдително от прозорчетата на видеоконферентната връзка. Така решават да интервюират психотерапевта Дейвид Кеслер, съавтор на Елизабет Кюблер-Рос в последните й няколко книги. Той е автор на „Да намериш смисъл: Шестият етап на скръбта“ (2019).
„Ако можем да го назовем, значи можем да го управляваме“, пише HBR.
Когато назоваваме емоцията, я усещаме и тя минава през нас. Емоциите имат нужда от движение, казва Дейвид Кеслър. „Ако позволим на емоциите да се случват, те ще се случват по каналния ред и това ще ни даде сили. И тогава няма да сме жертви.“ (…) „Имах нужда от смисъл в тези най-трудни моменти. И вярвам, че можем да намерим светлина в тези мигове“, добавя той.
Намерих утеха в това интервю и аз една нощ в първите дни на изолацията.
И продължавам да търся смисъла. Женската ми интуиция ту нашепва, ту крещи, че изпитанието, през което всички ние, милиардите хора, преминаваме, няма как да не даде „рестарт“ на живота, изчиствайки някои от „бъговете“ му. И в крайна сметка от колективната ни тъга и травма ще възникне нещо добро за човечеството. Ще откриете от този оптимизъм и в интервютата на следващите страници – истински перли в „короната“.
Да, епидемия има, но не по-малко страшна от вируса е „инфодемията“. Гигантският поток тревожна информация от многобройните екрани създава високи нива на стрес, който влияе буквално на физическо ниво, отслабвайки имунната ни система. А точно тя в момента ни е много нужна! Ще го прочетете в изследванията и на класическата, и на китайската, и на индийската, и на която си искате медицински школи. Енергийните терапевти ще го видят като пробойни в аурата. Паниката от болестта ни прави много по-лесни нейни жертви. Както миете старателно ръцете си и закривате лицето си, така се пазете и от информационното заразяване – избирайте източниците, дозирайте количествата и търсете тези, които ви успокояват и дават надежда. Има такива.
„Страх лозе гази. Без паника и си носете хавлия“ – така с намигане към старата българска поговорка и „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дългас Адамс нарекохме темата на броя.
Можете да го разгледате и свалите на ПДФ безплатно.
Бъдете здрави!
0 Коментара