Ситуацията на карантина, в която сме „хванати“ у дома, е преживяване, което е ново за всички – и възрастни, и деца.

Колкото и да си повтарям, че не трябва да мисля за бъдещето, че трябва да живея в настоящето (нали това била рецептата за щастието), мисълта ми се изплъзва и потеглям напред към дните, в които карантината е приключила. И много бързо се оказвам пред “голямото празно”.

Тогава вниманието ми се завърта около децата – неизменния символ на бъдещето. Как да ги подготвим за предстоящото неизвестно? Едва ли имам еднозначен отговор, но мога да споделя мислите си по тази тема. И дано се окажат полезни.

Това, което помага на нас, помага и на децата ни.

Лично аз се уча всеки ден да виждам простите неща и да ги ценя. Лишена от шума на ежедневието, си мисля за това, което приемаме за даденост – домът, храната, семейство. Моят избор в тези дни е да се фокусирам върху добрата страна на живота, върху положителните новини и да се смея на всички забавни идеи, които срещам. За това бих направила всичко с чувство за хумор, на игра, и най-вече без назидателен тон.

Моята първа необходимост се оказа храната.

Първото нещо, за което трябва да се погрижа в ежедневието ми по време на карантината, е именно тя (а не тоалетната хартия). Замисляме ли се каква е тя, от къде идва? Можем ли да отгледаме сами храна? Можем ли да насадим, да се погрижим да растенията и да дочакаме реколтата?

Имате ли си село? Да? Чудесно. Значите знаете колко много хора са на село в момента. Още е рано, студено е, но вече всички работят в градините. И това е страхотно. Ако си нямате село, има градски предложения за вас: „Горичка“, „URBAN GARDENING“, вероятно има и други.

Не мисля да обяснявам колко много полза има от градските споделени зеленчукови градини – и за малки, и за големи.

Контактът със земята в най-простия му вид е това,

което ми помага както сега, така и в активното ми ежедневие. Потърсете статии и решете дали това е „ваше“ или не съвсем.

За мен това е страхотна идея, със или без деца, бих го направила. А за сега, тъй като дворът на блока ни остана без градинар покрай карантината, ще се погрижа за цветята в него. Започвам от утре. Може би с времето ще успея да прокарам идеята и за някоя леха.

Тези дни забелязвам съвсем ясно и колко и

какъв боклук изхвърлям, наблюдавам всичко, което излиза от ръцете ми

и се отправя към кофата. Колко много пластмаса! Найлонче от това, кутийка от онова, бутилка, още едно найлонче, в добавка и ръкавици за еднократна употреба.

Започнах отново да събирам всичко това отделно от останалите хранителни отпадъци (в моя квартал разделното събиране на боклук още набира сила) с надеждата, че това най-после ще стане мой траен навик.

Зачетох се и започнах да си „колекционирам“ примери на предмети от рециклирани материали. Голяма част от тях са грозновати. Защо ли? Вероятно не приемаме тази тема съвсем на сериозно. Разни хора правят разни странни неща с ненужните предмети и ги публикуват в интернет. Но от ненужното могат да се създават чудесни обекти, стига само креативният потенциал на младите да се впрегне и в тази посока.

Една от „находките“ ми са тези лампи от бутилки и сламени оплетки. За пръв път ги видях в Милано, в двора на Росана Орлади, важен откривател на млади таланти в областта на дизайна. Оказа се, че авторите им са от Чили.

Вероятно е странно човек като мен, изповядвал години наред идеята за „перфектния“ дизайн, да говори за боклука и градините, и изобщо за екология. Всъщност темата, която повдигам е как да вложим творческия си потенциал в създаването на неща, които дават нов смисъл на вече използвани вещи. Моят отговор е:

„На игра. С чувство за хумор. С вяра. И с поглед към добрата страна на живота.“

Не е ли време да сме истински креативни и да се чувстваме свободни да се изразяваме? Като италианците, които пеят по терасите си. Сега е времето да се научим да виждаме и ценим простите неща и да предадем това на младите. Ако се чудите как – ИГРАЙТЕ с децата си. Може би ще се окаже, че вместо ние да учим тях на нещо, те ще ни покажат как се прави, може би ще ни подскажат инструменти за „след това“.

Ако трябва да го направя за себе си, бих играла на това да сглобя нови дрехи от тези, които вече не нося, но и не изхвърлям. Или бих се забавлявала да накарам някоя стара мебел да получи „ново” лице. Така бих могла да затвърдя неукрепналите ми навици да купувам по-малко и само когато нещо наистина ми е нужно.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара