Знаете ли какво се пее в химна на футболния отбор Ливърпул You’ll Never Walk Alone (Ти никога няма да вървиш сам…)? Магията на тази песен, писана първоначално за мюзикъл, после изпята от рок група, не е просто в думите или в музиката. Нито в това, че феновете на този велик отбор я пеят на всеки мач на любимия си тим. Магията се случва, когато отборът е разгромен, унижен, губи, а трибуните крещят: „Ти никога няма да вървиш сам…“. Понякога тези думи създават чудеса. Понякога просто са достатъчни.

Това не е текст за футбола. И е, защото е част от цялото, което ти дава това усещане, че не си сам. Обич е, когато… не вървиш сам. Ти си до някой, с някой, за някой, за нещо, с нея, с него, с тях. Но никога не си сам. Разбираш, че си една мъничка частица от огромна енергия. И има милиони като теб. И ти си тях, те са теб. Защото обичта е възможна именно заради другия, другото. И това те прави несам.

Обичта е докосване.

Онова невидимото, което ти подсказва, че си се смял, че си плакал, че си падал, че си ставал, че те е боляло, че… Че сега си щастлив, че сега страдаш. И си го преживял, преживяваш с някой или с нещо. То е идвало към теб, с теб е, може и да си е тръгнало. Но е било. Вървяли сте. Вървиш.

Обичта е извън матрицата на страстта, извън онзи момент, в който ставаш абсолютно подвластен и напълно контролиран от временните емоции. Обичта е избор на ума. Твой. Като всички останали. Ти решаваш как да преминеш по пътя. Обичта е онази форма на нормалност, която понякога забравяш или подминаваш – или, защото бързаш, или защото сам си се отказал да е твой спътник.

От обич е, когато Роберто Бенини в „Животът е прекрасен“ се прави на шут, за да помогне на сина си да оцелее в концлагер. За обич е и, когато детето-робот в „Изкуствен интелект“ на Стивън Спилбърг оцелява, след като е изхвърлено за рециклиране, за да е с майка си и да получи нейната любов.

Обичта е благородство.

Обич е… и когато избираш грижата за другия; и когато даваш своята усмивка назаем; и когато се сливаш с нечия; и когато подаряваш сълзите си; и когато се оглеждаш в чужди. Обич е и когато тръгваш, и когато оставаш, и когато разбираш, че си едно с непознатия, различния, и когато не предаваш своя. Обичта е човечност. И, да – нея никой не ти я дава. И никой не ти я взима. Тя не е сама по себе си и не се дели. Както майката не дели децата си. Защото обичаш ли, обичаш всичко. В този смисъл – и себе си.

Сега слушам дъщеря ми как свири на пиано любимата ми песен на Джон Ленън „Oh my love“. Виждам я, макар и да е скрита зад колоната, и знам, че този миг е съвършен, че тя е
красива като нищо друго на света.

Чувам и смеха на сина ми и си мисля, че няма нищо по-изумително, че е чудо. Малко преди това съм им се карала за нещо. Направили сме взаимно своите компромиси, заличили сме нещо от себе си, за да създаваме заедно следващите си истории. Обич ли е? Да.

Обичта е и думи. И те са магия.

Имаме си един ритуал с моя син – всяка сутрин, качвайки се по стълбите на детската градина, той се провиква: Обичам те! И аз викам. Същото правим и с дъщеря ми, преди да влезе в нейното училище. Това се повтаря и преди лягане. И още не знам колко пъти през деня.

И вървя… и не съм сама.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара