Знаете ли какво се пее в химна на футболния отбор Ливърпул You’ll Never Walk Alone (Ти никога няма да вървиш сам…)? Магията на тази песен, писана първоначално за мюзикъл, после изпята от рок група, не е просто в думите или в музиката. Нито в това, че феновете на този велик отбор я пеят на всеки мач на любимия си тим. Магията се случва, когато отборът е разгромен, унижен, губи, а трибуните крещят: „Ти никога няма да вървиш сам…“. Понякога тези думи създават чудеса. Понякога просто са достатъчни.

Това не е текст за футбола. И е, защото е част от цялото, което ти дава това усещане, че не си сам. Обич е, когато… не вървиш сам. Ти си до някой, с някой, за някой, за нещо, с нея, с него, с тях. Но никога не си сам. Разбираш, че си една мъничка частица от огромна енергия. И има милиони като теб. И ти си тях, те са теб. Защото обичта е възможна именно заради другия, другото. И това те прави несам.

Обичта е докосване.

Онова невидимото, което ти подсказва, че си се смял, че си плакал, че си падал, че си ставал, че те е боляло, че… Че сега си щастлив, че сега страдаш. И си го преживял, преживяваш с някой или с нещо. То е идвало към теб, с теб е, може и да си е тръгнало. Но е било. Вървяли сте. Вървиш.

Обичта е извън матрицата на страстта, извън онзи момент, в който ставаш абсолютно подвластен и напълно контролиран от временните емоции. Обичта е избор на ума. Твой. Като всички останали. Ти решаваш как да преминеш по пътя. Обичта е онази форма на нормалност, която понякога забравяш или подминаваш – или, защото бързаш, или защото сам си се отказал да е твой спътник.

От обич е, когато Роберто Бенини в „Животът е прекрасен“ се прави на шут, за да помогне на сина си да оцелее в концлагер. За обич е и, когато детето-робот в „Изкуствен интелект“ на Стивън Спилбърг оцелява, след като е изхвърлено за рециклиране, за да е с майка си и да получи нейната любов.

Обичта е благородство.

Обич е… и когато избираш грижата за другия; и когато даваш своята усмивка назаем; и когато се сливаш с нечия; и когато подаряваш сълзите си; и когато се оглеждаш в чужди. Обич е и когато тръгваш, и когато оставаш, и когато разбираш, че си едно с непознатия, различния, и когато не предаваш своя. Обичта е човечност. И, да – нея никой не ти я дава. И никой не ти я взима. Тя не е сама по себе си и не се дели. Както майката не дели децата си. Защото обичаш ли, обичаш всичко. В този смисъл – и себе си.

Обичта е и думи. И те са магия.

Имаме си един ритуал с моя син – всяка сутрин, качвайки се по стълбите на детската градина, той се провиква: Обичам те! И аз викам. Същото правим и с дъщеря ми, преди да влезе в нейното училище. Това се повтаря и преди лягане. И още не знам колко пъти през деня.

И вървя… и не съм сама.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара