Нали знаете как става, или поне как ставаше преди – седиш си с приятел в кафенето, говорите за глупости докато – както си му е редът – си цъкате телефоните.
И по някое време, ей така, по инерция, питаш „Абе, колко стана часът?“ Той дори не ти отговаря, защото лесно можеш да видиш „колко е станал часът“, стига за миг да излезеш от Фейсбук…
Обаче минутка по-късно те засипват с реклами за часовници, сайтове за часовници, статии за часовници… Даже с кукувичка! И това продължава само месец, стига да не споменеш, помислиш или сънуваш часовник. Или кукувичка!
Ако споменеш банка – засипват те с реклами на банки и „нови продукти специално по вашата мярка“.
Ако изтървеш думата „море“ – почват да те атакуват с екзотични дестинации“, защото заслужаваш почивка!“ Някой явно си мисли, че ти се колебаеш дали наистина заслужаваш!
Но това беше преди,
когато бяхме социално нагъчкани.
А сега сме социално изолирани. Седим си с жената на дивана, гледаме „Зараза“, „Заразно зло“, „Заразяване“ и така нататък, хванахте ми мисълта, а аз – абсолютно обяснимо, защото съм чувствителен и емпатичен – кихвам. В ръкава на ватенката, разбира се. Но тя, вместо да ме похвали и да ми каже „наздраве“, веднага почва да ме хока: Колко съм небрежен към здравето си, как ще й домъкна някой вирус, как ми била казала да седя с маска у дома, ама аз нали съм инат…
„Каква маска, оправдавам се, маски по аптеките няма…“
„Как да няма, – вика – дори Генералния Лекар си е купил. Три и петдесет. Ние – вика – сме на село, не сме като Патрашкова, да живеем в ПРЕСТИЖЕН квартал. В престижните квартали маски може да няма, но на село – бол.“
„Чакай, чакай – мърморя – ако ще слагам маска, трябва да е истинска, не някое менте! Не може нещо дето струва три и петдесет да е сериозно! Разбирам да е триста и петдесет, да се замисля. Но най добре да е поне 600 лева – няма как да не действа!“
И отивам да си изгоря ватенката. След има няма 5 минути се връщам и благоверната ми показва телефона си – куп предложения за „професионални“ маски по 599 лева и някакви стотинки. В моя телефон – ниц.
Седя и си мисля – добре де, не е чудно, нали и преди беше така: помисляш се за нещо и хоп – воала. Ама защо не пращат на мен, а на нея?!
Та ви казвам: ТЕ вече знаят не само какво искаме, но и кой държи парите!
0 Коментара