Образът на жената в литературата от векове е бил показван от пишещите мъже. И до днес се счита, че някои класически творби правдоподобно разкриват този образ. Такива са „Мадам Бовари“ на Гюстав Флобер или „Анна Каренина“ на Лев Толстой.
Възможно е не всяка читателка да се съгласи, че жената в тези романи е достоверно представена и да каже, че написаното е невярно. Но пък е вярно, че със свой глас жената проговаря сравнително отскоро. Първоначално й е отстъпена територията на дневниковата записка – епистоларния жанр. Смятало се, че тя не може повече. Имена като Вирджиния Улф, Мери Шели или Емили Дикинсън са показали другата страна на нещата. Задачата на съвременните писателки е да продължават да я разкриват и да не се отказват.
Но сега няма да разказвам за български писателки, нито ще създавам единен образ, като съшивам части, от каквито е съществото на младия учен Франкенщайн на Мери Шели. Не, за жената през изминалата година няма да пиша като за хомункулус. Ще заобиколя и темата за ревността, нещастната любов, изневярата, с които по правило се свързва жената, а и немалко писателки през изминалата година се изкушиха да въведат ревността, нещастната любов и изневярата в книгите си.
Ще откроя няколко образа, които изведох от българските балетристични книги, които прочетох, и които могат да характеризират годината, независимо от това дали книгите са получили гласност, дали са срещнали или не силен читателски отзвук.
На преди това, нека кажа още нещо. Почти няма книга без женски образ, дори и в най-„мъжките“ книги такъв образ присъства, дори и той да е старица или спомен за жена. Веднага се сещам за един такъв роман –
„Балкански ритуал“ на Георги Тенев
Мога да кажа, че това е романът с най-оскъдно присъствие на физическа женственост. В съвсем другата посока тегли романът „Чудовището“ от Владимир Зарев. Накратко, без женския образ, литературата не може да съществува. Както и Дон Кихот, който воюва за Доброто, воюва в името на Дулсинея.
Ето как биха могли да бъдат групирани женските образи в българската белетристика през изминалата година. Разбира се, появата им невинаги е така ясно забележима и открояваща се.
Български писателки или интелектуалки
Те се превръщат в желан обект за литературна интерпретация. Директно или индиректно се заемат техни черти. След дилогията на Христо Карастоянов за Гео Милев и Георги Шейтанов и други писатели са се насочили към българския модернизъм. В романите от изминалата година читателите могат да забележат като централни персонажи Мара Белчева и Пенчо Славейков. Аз срещнах поне няколко книги, в които имената им са ключови („Сета, суета…“ от Владо Трифонов, „Бал в Мулен Руж“ от Радостина А. Ангелова).
Това е голям риск – да превърнеш канонична фигура в персонаж, без да настояваш, че пишеш биография. Освен това любимите жени на Яворов Мина и Лора услужливо продължават да дават назаем имената си на героините на българските писатели („Малкият бог на земетръса“ от Петър Денчев, „Глиненият цар“ от Добромир Байчев). Обикновено присъствието на Мина маркира очакването да се задейства митологичният образ на невинната, честната, чистата, а на Лора – на фаталната, неуравновесената, непредвидимата жена.
Освен като жена от литературната история, освен като жена в плът, през изминалата година се появиха и героини, които имат някакви магически способности.
Тоест 2019 година ни срещна с магическата жена
Някои героини са самодиви, други – богини, магьосници, летящи или гадателки тип Ванга. Не мислете, че тези заглавия са афиширани като фентъзи литература или като литература за деца. Често сюжетната интрига се разрешава посредством тази магическа жена. Но тъй като тази група е доста разнородна, ще отбележа, че в нея присъстват романи с криминални възли, които героинята-гадателка развързва, или пък текстове, свързани с тракийската древност, пресъздаването на фолклорни представи. Някои заглавия, които могат да бъдат споменати тук, са: „Загърбената земя“ от Владислав Кацарски, „Орисия“ от Стафан Стефанов, „Децата на Перун“ от Роман Димитров.
Новата майка
В тази група помествам текстове, в които жената е в отношения с новите методи за изкуствено зачеване и възможните екзистенциални въпроси, които могат да произлязат от това – като например кой може да бъде родител, отговорността на лекаря и не на последно място е въпросът за детското благо. Това са само два романа, срещнати от мен през изминалата година, но тъй като темата е специфична, разработена е от жени. Романите са „В името на живота“ от Евелина Йекер и „Дарът“ от Невена Митрополитска. Но в тази група може да бъде поместен и образът на принадената майка – жената, която приема да отглежда децата на заминали в чужбина хора.
Тук се появява и темата за малкия човек и нищетата, която е характерна за разказите на Здравка Евтимова от „Добрата страна на нещата“.
Жената като жертва
Това е най-устойчивият мотив, при все че българската литература неотклонно се гради върху мотива за жертвата още от Възраждането. Извън обаче жертвата на интимните си чувства или семейния бит, като Мадам Бовари и Анна Каренина, и предвид интереса на българската литература към историята и политиката – жената може да се види в белетристиката на 2019 г. като тяхно посегателство. Тук ще посоча два романа, важни за годината, които са насочили вниманието на читателите към сходен исторически период – Народния съд и репресиите след него.
Романите са „Компарсита“ от Димитър Шумналиев и „Поразените“ от Теодора Димова. В „Поразените“ „проговарят“ четири жени, чиито съдби са свързани не толкова с лични познанства, колкото със смъртта на съпрузите им – трима от мъжете са убити от Народния съд, а четвъртият – от начина на живот, наложен от новия строй.
Сюжетът на „Компарсита“ обхваща няколко десетилетия, посочвани чрез деликатното споменаване на важни исторически събития, и разглежда живота в трудов женски лагер. Общото в романите е, че жертващата се жена в градираща степен жертва тялото, здравето, живота си за деца, възпитаници или съпруг. За жената мисълта за родината е на заден план, но се забелязва и друго – ако обстоятелствата не позволят на жената да открие у себе си възможността и тъжната радост на жертвоготовността, тя може да се превърне в нравствено чудовище.
0 Коментара