90 години от рождението на Наум Шопов

По повод 90-годишнината от рождението на легендарния актьор издателство Книгомания и журналистът Георги Тошев подготвиха биографичното издание „Наум Шопов. Бележки от един живот”, което излезе в рамките на популярната поредица „Любимци на публиката”.

Макар и черно-бяла като полиграфия, книгата с подбрани биографични фрагменти с изповеди, спомени и размисли показва наситената, богата душевност и разноликата същност на един от най-успешните артисти в историята на българското кино и театър. Участвал е в над 70 театрални постановки, има над 60 роли в българското кино.

Неговата 90-годишнина ще бъде почетена и с прожекции на филма „Личен разговор”, чийто автор отново е Георги Тошев, заснет през 2010 г. Освен че показва последните месеци на актьора, по-важно е, че запечатва сбъдването на една негова мечта: Наум Шопов от юношеските си години е почитател на джаз музиката; последният концерт на живо, който успява да посети, е този на Дюк Елингтън Оркестра по време на гостуването им в Пловдив.

Наум Шопов е една от най-загадъчните публични личности в страната, не обича да говори за себе си и не дава интервюта. Отказва поканата на Георги Тошев да запише неговите спомени. Но преди десетилетие, на прага на своите 80 години и изправял се вече веднъж пред смъртта, актьорът узрява за тази идея и чрез Кольо Карамфилов се свързва отново с журналиста с думите:

„Време е! По-добре е аз да го разкажа, а не след време, когато ме няма, други да го преразказват с лъжи!“.

Всички тези текстове-фрагменти, включени в „Наум Шопов. Бележки от един живот” са буквално последните размисли и послания, записани в болничната стая.

Макар през 2010 г. да излиза по случай 80-годишния юбилей на актьора луксозното албумно издание с твърди корици, новата книга Георги Тошев допълва с последния си разговор с актьора от болничната му стая, с фрагменти от недовършената пиеса „Билборд” на дъщеря му Лиза Шопова (актриса, драматург и режисьор), вдъхновена от баща й, и със спомен от Асен Мутафчиев (актьор и внук на Наум Шопов). Особено ценно в книгата по случай 90-годишнината от рождението на актьора е преводът на текст от руски критик със заглавие „Наум – между Габен и Оливие”, публикуван в том от поредицата „Актьори на световното кино”, която се разпространява в бившия СССР в периода 1964–1980 г. В него се казва следното:

„Българското кино дълго не забелязваше Наум Шо­пов. Въпреки че в театъра той вече беше изиграл роли, превърнали се в събития за сезона, а критиците бяха написали не една статия, отчитайки своеобразието на неговия талант, кинорежисьорите години наред канеха актьора за съвсем малки роли, иначе казано, за епизодични. (…)  Определят Наум Шопов като „Брехтов актьор“, изпитващ влечение към изкуството на „представяне­то“ – индивидуалност, рядко срещаща се в българска­та актьорска школа. (…) Наричаха Шопов „звукопоглъщащ“ актьор, око­ло когото никога не възниква рекламна шумотевица. Всичките му успехи се приемат като нещо естестве­но, отбелязвайки единствено неговата „самоотверже­на“ преданост към професията му.”.

За първи път се посвещава толкова дълга обзорна статия за български актьор в контекста на 60-те години на ХХ век и чиито роли са разглеждани като значими за историята на европейското кино.

В стилното издание „Наум Шопов. Бележки от един живот” са побрани над 80 снимки – прави впечатление интересното и необичайно експониране на някои от кадрите – само ръцете, само очите или челото на Наум Шопов се подават в края на страницата, лицето в различни емоционални състояния  „наблюдава” или „се крие” от читателя. Този ефект на игра, като че ли книгата отново е сцена, придава особена живост и въздействие на дизайна, дело на художника Дамян Дамянов. Сякаш това са стоп-кадри от последната  изиграна роля, а различните изразени емоции кореспондират хармонично с вглъбените и дълбоко откровени текстове.

„Наум Шопов. Бележки от един живот” разказва от първо лице впечатленията на актьора за своите роли и предизвикателства, за спомените си с редица емблематични личности като Димитър Пунев, Любо Димитров, Емилия Радева, Въло Радев, Володя Янчев, Едуард Захариев, Катя Паскалева, Леон Даниел, Асен Шопов, Благовеста Кабаиванова, Крикор Азарян, Венета Карамихова, Стефан Данаилов, Георги Калоянчев, Иван Кондов и др. По-голямо любопитство като че ли будят разсъжденията му и по чисто житейски теми като обичта и любовта, приятелството, предателството, за несправедливостта и гнева, който буди тя, за театъра и отдадеността на професията, за личните си демони, за изкуството, музиката (особено джаза), книгите и четенето, за чувството да си „на ръба”, за надеждата и спасението, за последната мечта. Все неща, които трудно узнаваме дори за близките си приятели.

Книгата проследява успешния път на Наум Шопов в театралното и кино изкуството, който започва с раждането и отглеждането му буквално в старозагорския театър в семейството на артистите Мара и Христо Шопови, със забраната да получи висше актьорско образование, с първите изяви на сцена още в ученическите години, със спектаклите първо в театрите в Стара Загора и Пловдив, по-късно вече в „Българска армия” и „Народния театър „Иван Вазов”, за изгонването от София след поставянето на „Да се провреш под дъгата” от Георги Марков и пребиваването в Бургас, за удостояването с Младежката театрална награда в Пловдив и три пъти с „Аскеер”.

Искрено и с преданост говори Наум Шопов за талантливия режисьор Леон Даниел, който му дава възможност да се изяви на сцената – правят заедно пиесата „Хамлет”. Ключова за актьора по-късно се оказва и още една Шекспирова пиеса – „Крал Лир”, под режисурата на Явор Гърдев. Една от най-трудните роли за превърналия се в легенда актьор се оказва тази на Ленин: „Трудно. Непосилно. Нищо не ме отключваше към този образ. (…) нищо от личността на Ленин не кореспондираше с мен”. С насмешка си спомня, че е изиграл доста злодеи, особено в киното, като обобщава: „Търсех ги злодеите. Аз и Ленин съм играл”.

Филмите „Вилна зона” и „Топло” пък отключват комедийния талант на актьора; признава, че са отприщили чувството му за хумор, „успяха да извадят от мен онова странно чувство на смях, на живот, на забавление, което понякога никой не може да усети”, спомня си той.

От друга страна, макар да получава престижната международна филмова награда за мъжка роля от кинофестивала в Карлови Вари – на цар Борис в „Цар и генерал”, Н. Шопов с огорчение признава разочарованието си от родната гилдия: „Просто не ме обичаха. Не ме обичаха. Много хора не обичаха това, което аз правя. Дистанцираха се. И в театъра беше така. В това отношение съм самотник и в театъра.”

В заключение Наум Шопов се разделя с нас смирено и с мъдрост:

„Не съм гневен заради това, което съм преживял. С гняв не можеш да се противопоставиш… Гневът не е средство. Средството е да издържиш. Да работиш колкото се може повече за себе си и върху себе си. В театъра разбираш, че работейки за себе си, ти изпращаш чрез сцената послания до хо­рата. Слава Богу, че все още съществува това духовно пространство, този празник на човешката душа. Чу­десно е, че го има театъра – това прекрасно явление в духовния живот на човека. Той е едно светло, ярко пространство. Едно изключително платно, което съдържа в себе си културата от векове назад. Чудесно е, че го има.”

Филтър

Срамувам се да говоря за себе си съвсем ис­крено, защото не всичко в мен е чиста вода. Има много мътилка, която трябва да пре­одолявам, но всеки човек я има. И е длъжен да я прекара през филтъра си, преди тя да излезе през очите и езика му.

Аз съм

Аз съм на 80 години и все още играя в театъра. Как­во друго е това освен благословия. Благодарен съм, че толкова дълго време се задържах на сцената. Това е дар, дар от Бога… Мисля спокойно за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му трудности по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще трябва да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все някога ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, за да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане така. Много обичам репликата на Фирс от финала на „Вишнева градина“: „Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш вече. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк…“ И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са зами­нали. Забравили са го…

Моите демони

Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Той ме спаси от соб­ствените ми демони. От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме на­кара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е те­атърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората. Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог. Той ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек благодарение на него.

Зад редовете

Нищо не може да замени приятелството на една хуба­ва книга. Никой не може да ми отнеме Чехов, нали? Ни­кой. Моят Чехов. Онзи, когото аз чета. Едва ли друг ще го прочете така, както аз го чета. Аз го чета по свой уникален начин. Всеки път този начин е различен. Все­ки прави това. Затова книгата е велика. Защото Ти си този, който я чете. Ти виждаш в нея. Ако си достатъ­чно любопитен и искрен в желанието да разбереш как­во стои зад редовете – значи книгата и авторът са ти приятели. Това е човекът, от когото имаш нужда. Мо­жеш да го прегърнеш. Можеш да му дадеш от топли­ната, която носиш. Хората са изменчиви. А книгата е твоя. Както е твое и платното. Филмът също е твой. Защото ти го гледаш, ти го разбираш по свой начин. Много хора могат да го харесат. Има неща в някой лю­бим филм, които те не са разбрали така, както аз ги разбирам. Или усещам. Ти можеш да го усетиш, но важ­ното е, че и аз го усещам, нали? Филмите са големи, когато повече хора усетят нещо. Защото тогава по­вече хора разбират посланието, което филмът праща към зрителите.

Пазя се

Не съм имал истински приятели. Пазя се от приятел­ството. Страхувам се от приятелството. Ще се опи­там да обясня защо. Ние бяхме петима неразделни приятели в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и приятели. Заедно изживявахме първите сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен без­умно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели на един жур (така викахме на днеш­ните купони) я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е. любили са се. Няколко дни след това той ми се похвали. Това беше срив за мен. Категоричен срив. Огромно огорчение, което продължавам да нося в себе си. Тогава разбрах, че във всеки човек има нещо под­ло. И ако не успееш да я смачкаш тази мъничка много любопитна подлост, ако º позволиш да пръкне между взаимоотношенията на истинското приятелство, ти не си човек. Ти не можеш да носиш кръста на при­ятелството. Тогава се срина нещо в мен. И аз повече никога не допуснах до себе си хора, от които се страху­вах, че отново ще ме излъжат в приятелството. Пазел съм се от такива хора. И продължавам да се пазя. Това като че ли вече е генетично заложено в мен. Ако допус­неш някого до себе си – може да те излъже. Може би ще го направи неволно. Но ще те излъже. Аз не искам край себе си хора, които лъжат. Не, не мога да ги търпя. Скъсах. И не давам възможност на онези, за които мис­ля, че ще ме наранят, да се доближат толкова до мен, че да поискам да се пазя от това. От всяка подлост.