Париж ни посрещна с гълъби.

Да празнуваш сребърна сватба (25 години брак) в Париж е като клише от романтична комедия. Но пък клишетата са такива, защото в тях има нещо важно и ценно, което можеш и да преоткриеш.

Париж е…. Париж е.

13275413_10208481283897040_1786334976_o

Няма как да вкараш в кратко определение този град.

Нисоктарифните авиокомпании те отвеждат на едно летище извън Париж – Бове. 80 км пътуваш през зелени и равни полета с лавандула, които много приличат на България, само дето липсват планините на хоризонта. После метро под земята и в крайна сметка излизаш в Париж два часа след като си кацнал и той те прегръща с изключително красивите огради в стил ар нуво покрай стълбите на метрото.

Избрахме Монмартър за тези 5 дни. На първо място заради славата на бохемския квартал. (а и заради доброто съотношение цена-качество в хотелите).

Представях си романтични мансарди и художници с артистични барети и шалчета, бохеми от опера на Пучини. Озовах се в квартал, който ми напомня по-скоро района Лалели в Истанбул. Същите стръмни улички, същите магазини с ориенталски стоки, същите хора – мургави и лежерни. И все пак това е Париж – градът, в който всяка улица напомня някоя друга в света, в който си бил, и същевременно е уникална по своему.

Пъстротата на този град е неописуема. Никъде – нито в Барселона, нито в Рим, които трябваше да са ме подготвили някак, не видях толкова много различни по цвят и натюрел хора, които да са толкова заедно и на мястото си.

Тъмнокожи до бляскаво черно, мургави араби, скандинавски руси и южняшки смугли хора бързат по улиците в някакъв естествен синхрон, сякаш това е най-нормалното нещо на света.

Аз, живеещата в най-многоцветния квартал на София – този около Женския пазар – се почувствах като извадена от стерилна кутийка.

Пъстротата на хората в Париж е отражение на неговата собствена пищност. Този град едва ли би могъл да бъде толкова пленителен, ако не беше именно това разнообразие на хора, лица, изражения, скорости. Мансардите са си на мястото, но дори те вече приличат на хората, които ги населяват – пъстри и необикновени, като тази с палмите и шатрата, кацнали над сградите в подножието на хълма Монмартър. Сякаш Мими от „Бохеми“ се е превърнала в одалиска от пустинята.

13262568_10208477761288977_571305997_o

5 дни се оказаха напълно достатъчни за бърз портрет на града. За тези, които никога не са идвали в Париж, като мен, е важно първо да прелетят през основните му опорни точки, за да могат някой ден да се върнат там вече подготвени да го откриват в дълбочина.

Затова отметнахме:

Нотр Дам де Пари

13275138_10208481283857039_646784803_o

Парижката света Богородица, храмът на Квазимодо и Есмералда. Пристигнахме в неделя и имахме късмет. Между 17 и 18 в катедралата на остров Сите се отслужва меса. Това е моментът, в който трябва да бъде усетена и видяна. Органът, гласовете на свещениците, онова ангелско „алелуя“, блъскащо се като гълъб под купола и отекващо в потискащо огромните пространства на тази привидно неголяма църква.

Шанз Елизе,

всъщност Champs-Élysées, булевардът,  възпят от Жо Дасен. Тръгнахме от площад Конкорд, където в момента, освен Иглата на Клеопатра – прекрасният обелиск със златен връх – се намира и огромно виенско колело, посветено на Евро’2016. Първият километър от Елисейските полета е парк. Булевард, широк колкото магистрала Тракия, и дълбоки сенки покрай него под вековните дървета. Търговската част е малко по-натам, не се отчайвайте. През май хората не са много и разходката по Шанз Елизе е като елегантно нахлуване в сърцето на Париж. Някакви си 2 километра и стигате до

Триумфалната арка.

13275062_10208481283817038_770060405_o

Пътеводителите ще ви разкажат какво представлява тя в исторически план. За мен, точно както всичко останало в Париж, тя се оказа по-голяма, по-впечатляваща и по-различна от предварителните ми представи. Дотолкова, че дори спонтанно решихме да се качим до върха й – нещо, което никога не бих и помислила, че ще направя. Стълбите догоре са широки колкото раменете на едър човек, извиват се в непрекъсната спирала на височина 50 метра.

13271906_10208478111897742_1013701690_o

Това изкачване е трудно. Дори на входа има предупреждение, че не е за хора с болно сърце. Днес не помня трудността му. Помня гледката отгоре – точно от центъра на площад Шарл де Гол, откъдето тръгват 12-те булеварда на барон Осман. Сякаш си тичинка на гигантско цвете. И всичко изглежда близо – на един поглед разстояние. Дори

Айфеловата кула.

Преди да тръгнем, си бях обещала, че няма да погледна даже тази метална игла. Вярвах на Мопасан, който я мразел и ходел всеки ден да обядва в ресторанта на втория й етаж, защото само оттам не я виждал. Днес тя не се вижда отвсякъде в града, но притегателната й сила е толкова голяма, че беше неизбежно да отидем там. Сякаш са поставили огромен магнит в нея – целият град се стича към това огромно Лего на Гюстав Айфел. Точно заради наплива от хора, по уличките, които видят натам, е пълно с хитреци. Имаше поне 5-има мургави „предприемачи“, зарибяващи невинните туристи с игра „тука има, тука нема“. Смяхме се, защото нито един здравомислещ българин не би се хванал на това, а в Париж беше пълно с туристи, които им вярваха. Явно някои неща са вечни – като Айфеловата кула и „тука има, тука нема“.

Това, което се случва, когато се качиш на върха на кулата, не може да се опише с думи. Няма и да се опитвам. Просто, когато отидете в Париж, направете две неща задължително – качете се на върха на Айфеловата кула. А после слезте и застанете точно по средата й и погледнете нагоре. Прости ми, Мопасан, аз обикнах желязното чудовище.

Пантеона.

Пътеводителите рядко го поставят в центъра на забележителностите. Аз си го набелязах заради една моя лична мания. В центъра на този храм – на знанието, на почитта към великите мъртви, на прогреса – виси истинското Махало на Фуко. Хипнотично е. Разбирам Еко. Точката, от която то виси, е в небето. По-високо от куполите на катедралите, невидима е. А долу златната сфера се люлее като въплъщение на времето и ни напомня колко сме свързани със Земята и колко са мънички собствените ни пространства. В криптата на Пантеона са гробниците на изключителни личности. В една и съща малка зала лежат заедно за вечен сън Юго, Дюма и Зола. Малко преди тях Мария и Пиер Кюри. А на влизане в криптата, в самото й начало, един срещу друг, стоят завинаги Волтер и Жан Жак Русо. Саркофагът на Русо е впечатляващ – предната му част е като отворена врата, от която се подава ръка с факел.

Лувърът и Музеят Д`Орсе.

Задължителни за тези, които възприемат картините като музика, като мен. Лувърът е огромен, невъзможен за обхождане, особено в края на уморителен ден. Но все пак – за да избегнете тълпите, бъдете там в сряда или петък около 18. В тези дни Лувърът работи до 22 ч., а туристите рядко ходят късно вечер там. Може да разглеждате спокойно и без много китайски фотоапарати наоколо. Няма да ви разказвам за Джокондата, защото не е най-впечатляващата картина. В Лувъра всеки може да открие нещо, което да го погълне. За всеки е различно.

Музеят Д`Орсе ми донесе повече емоция – импресионистите са извор на вълнение, а картините им в оригинал са пиршество за окото, каквото нито една репродукция не е в състояние да възпроизведе.

Сакре Кьор и Монмартър.

13282366_10208482269521680_729097822_oЦърквата „Светото сърце“ (Basilique du Sacré Cœur) е кацнала като огромна топка сметана на върха на Монмартър. Зъбчатият лифт спестява 360-те стъпала до върха на хълма. Попаднахме там на сутрешна меса. Малко преди да започне, по олтарния подиум подреждаше нещо млада монахиня. Мина ми коварна балканска мисъл – защо ли е избрана да служи точно в тази огромна прекрасна църква точно тя, младичка и незабележителна. И в този момент чух гласа й. Точно така си представям гласа на ангелите. Нищо друго не би могъл да пее този глас – нито опера, нито поп, нито дори приспивна песничка. Това беше глас, създаден за църковно песнопение под белия купол на Сакре Кьор.

А после, след като за малко докоснахме Бог с гласа на монахинята, отвън пред църквата гласовете на уличните музиканти ни напомниха, че сме живи и млади. Художниците на площад Тертър бяха точно каквито си ги представях – артистични, с барети и шалчета и говореха на всички езици. Спрях за малко пред кафето, което Zaz увековечи в клипа си (ето така се раждат забележителностите в днешно време!).


Скитането по уличките на Монмартър е връщане в миналото и поглед към бъдещето едновременно, май това е силата на живото изкуство, което не търси внезапно призвание и не се опитва да впечатлява с извънмерна оригиналност, а просто е. Всяко камъче там излъчва артистичност.

Операта.

Следващият път, обещавам, ще вляза вътре. Сега обаче ми стигаха двата часа, прекарани в съзерцание на сградата. Тя излъчва музика. Не видях пчелините на покрива й, стигаше ми да знам, че ги има и че, освен музика, тази сграда ражда и истински мед. Поредният артистичен, красив и толкова парижки абсурд.

Докато гледахме Операта, покрай нас тичаха хора. Поне 300 души тичаха в хладната привечер по огромния булевард в някакъв маратон или просто защото им се тичаше. В Париж тичат много и навсякъде. Дори по наклона на Монмартър, под ъгъл от 45 градуса, видяхме тичащи нагоре и надолу хора. Не правеха мускули (не видях „батки“ с фитнес-тела никъде), просто тичаха. А, да, и „кифли“ не видях в Париж. Просто няма.

Прекосихме Латинския квартал, интелектуалното средище на Париж. Сорбоната е огромна, но повече ме впечатли Френският колеж, точно срещу нея. Представете си място, в което всеки ден петдесетина професори четат лекции по всякакви теми, но никой не дава дипломи и степени. Просто се раздава знание. Безплатно. И всеки ден 5000 души отиват там и слушат тези лекции. Доброволно, заради любовта към това знание.

Минахме на зиг-заг и по мостовете над Сена. Заради чистото удоволствие да махаме отгоре на хората в туристическите корабчета. Толкова ръце в искрени поздрави – усмивките се раждат над Сена. Там, над реката, видяхме и защо Париж е град на любовта. Не си представяйте млади двойки като от телевизионна реклама. Точно обратното – Париж събира всякакви хора, с всякакви цветове, размери, черти на лицето. Като онзи фин възрастен човек с типични черти на парижки интелектуалец, хванал ръката на филипинка на средна възраст, която го гледа с обожание. Или артистичното пълничко момиче, прегърнато от добре облечен изискан младеж, приличащ на манекен от модно ревю. Или двамата гейове с момиченце в бебешка количка, които се докосваха щастливо.

Открих, че Париж прилича на всички градове, в които съм била – на Истанбул с подножието на Монмартър. На Барселона с огромните булеварди. На Рим с пищните сгради. На Пловдив – с булевард Руски, който в Париж се е повторил в бул. Рошешоар. Дори на София – с предградията.

13285569_10208482268681659_349983444_nПребродихме целия град, абсолютно целия. Под земята. Парижкото метро е удобно, лесно и относително чисто (не колкото софийското обаче). Линиите се преплитат във възли, които ти позволяват да отидеш навсякъде, без да подадеш нос над земята дълго време. И точно метрото е мястото, където виждаш как хората в Париж са истински заедно. Там се раждат случки като тази – когато едно момиче вдигна телефона, извика „не е истина“(на френски, но я разбрахме всички) и започна да плаче, и цялата енергия на хората във влака се съсредоточи към нея. Когато непознати я прегърнаха, за да я утешат. Когато собственото ми дете се разплака заради нея и цяла вечер мълчахме заради мъката на едно непознато цветнокожо момиче. Вече бяхме част от Париж. Бяхме си на мястото.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара