Чували сте онази шега за тайната вечеря, илюстрираща снимка на жена, отворила посред нощ хладилника и нагъваща настървено. Един от основните проблеми на дебелите хора е тъкмо този – те стават да ядат нощем.
Аз не ставам да ям през нощта, защото единственото по-здраво нещо от страстта ми към яденето е нуждата ми от сън. Но истинска черна нощ се спуска над мен посред бял ден, когато пред очите ми се появи изделие от тесто. Ненадейно и непрогледно, нощта ме ослепява като слънчево затъмнение, като спиране на тока навръх Нова година. Ужасен, необясним мрак настъпва в съзнанието ми. Някои го наричат бяло петно, но за мен петното е черно – и като липса на спомен от стореното, и като
пълен срам от стореното.
Сякаш някой влиза в мен, изтръгва всичките ми мозъчни клетки и ми казва: Яж! Яж! Яж! А аз като под хипноза изпълнявам чуждата заповед.
Обикновено това се случва в първите минути, в които остана сама – веднага щом се прибера от работа или непосредствено преди лягане. Или пък когато се прибирам от среща с приятели, пред които съм се хранила според диетичните правила. В тези моменти аз бързам. Много бързам да изям нещото, защото все някой ще се появи отнякъде и ще ме види. Не искам да ме виждат как се тъпча и нарушавам поредния режим, който се правя, че спазвам. Бързо
набутвам тестото в устата,
преглъщам на големи залци… Понякога се давя. Но продължавам да се тъпча. Питайте ме защо. НЕ ЗНАМ, ХОРА! НЕ ЗНАМ! Ръцете сами чупят от хляба или бъркат припряно в пакета със соленки и ми пълнят устата. Обикновено нещото за тъпчене свършва много бързо. И с преглъщането на последната хапка, като под стройна войнишка команда, лампата светва. Нощта изчезва. На нейно място идва първо чувството за вина. То ми разказва играта – яде ме отвътре така страстно, както допреди минути аз съм яла бухналото тесто. След това идва самосъжалението – защо пак се провалих, защо съм толкова слабохарактерна и нещастна. Намирам си десетки оправдания.
Става ми жал за дебелата Деси.
И често отивам да си взема още нещо тестено – тъй и тъй съм се провалила, поне да си направя кефа и да се наям. Този път съзнателно.
После идва агресията – към гадния външен свят, който не спира да ме подлага на изкушения. Виновни са ми всички – магазините, производителите на вредни храни, домакините на рождени дни и партита, родителите ми, роднините и приятелите, които ме канят на маса. В тази каша от чувства и емоции плуват мисли като „Не ми пука”, „Ох, много е вкусно” и „За последен път го правя”. Всеки път си обещавам, че е за последно.
И ям като за последно.
Убедена съм, че през следващите 6 месеца няма да вкуся повече нищо от тесто и затова се наяждам до ушите. „Само” този път. Обещавам си! Всеки път. Всеки път едно и също.
Защо наркоманията ми е точно към тестените печива? И защо вечно се проявява тогава, когато остана сама? Защо така силно желая всичките тия козунаци, банички, мекици, сладкиши и уханни хлебчета, след като знам, че точно от тях качвам най-много килограми? Защо хем осъзнавам прегрешението си, хем допускам да изпадна в несвяст пред съблазънта? Това са въпросите, на които искам да си отговоря най-много на света? Но отговори, уви, нямам. И не знам дали някога ще намеря.
0 Коментара