Димитър Абрашев е водещ на всекидневното актуално токшоу „Директно“, което се излъчва от 17,50 по Bulgaria ON AIR. Той има дългогодишен опит като репортер и редактор в радио, телевизия, печатни медии, както и в БТА. 

Носител е на десетки награди за журналистическата си работа, сред които „Българската Европа“, „Валя Крушкина“, годишната награда на Съюза на юристите, наградата на Върховния касационен съд, МВР и други. Отразявал е събития на горещи точки в България и чужбина. Има опит и като преподавател в Националния институт на правосъдието и Военна академия „Г. С. Раковски“.

Извън светлините на прожекторите, той е запален пътешественик и често получава въпроси как успява да съвместява постоянните пътувания с всекидневните живи ефири. Обича да експериментира и в кухнята.

Димитър, имате дългогодишен журналистически опит, отразявал сте много и различни теми. Как се промени журналистиката през последните години?

По-лесно е да отговоря кое не се промени. Макар и да звучи като клише, с увереност мога да кажа, че всичко се промени.

Преди повече от 20 години, когато започвах в професията, правехме интервюта с едни малки касетофончета. После ни отнемаше много време, за да се обработи всичко, преди да се излъчи. Музиката по радиото се пускаше от аудиокасети и дискове. Нали разбирате как звучи това днес?

Но всъщност онези времена ни научиха да правим много неща – с две ръце, за кратко време. Нямаше GSM-и. Имаше едни мобифони, които не бяха най-доброто средство за комуникация.

После дойдоха и компютрите. В телевизията, когато правех първите си крачки, снимахме на касети. Нали си спомняте онези VHS, които всеки имаше вкъщи или наемахме от видеотеките? Използвахме същите, но малко по-висок клас. После касетите бяха заменени от карти. Толкова за техниката.

Сега журналистика се прави по друг начин – гони се бързината, ексклузивността и едва след това мисли за качеството и достоверността. Не трябва обаче едното да е за сметка на другото. Защото хората, които четат, гледат или слушат, не заслужават да получават нещо като журналистика. Представете си, че отивате на концерт, купили сте си билет, излиза артистът и просто прави нещо – колкото да има движение на сцената. Не е приемливо, нали?

Друго явление, което се появи и мога да определя като притеснително, е copy-paste журналистиката и кликбайтовете. Но да приемем, че и това ще отмине. Важното е да имаме свой филтър и да можем да отсяваме достоверната информация от фалшивата. А не просто да приемаме, че всяко нещо е истина.

Вие сте избрали журналистиката още в ученическите си години. Как се насочихте към тази професия и имало ли е моменти, в които сте искали да смените професионалното си поприще?

Особено сантиментално е, когато говоря за първите крачки. Коренът на всичко е майка ми. Когато бях юноша, тя беше част от екип, който създаваше телевизионни продукции в национален ефир. Виждал съм всичко от кухнята на тогавашната телевизия, радио и печат.

И както се казва – „крушата не пада под сливата“. Нещата се случиха така, че още в 10 клас с двама мои съученици – Светослава и Любомир, започнахме седмична младежка рубрика по радиото. Както можете да се досетите, разказвахме пълни щуротии. Все пак сме били на по 16 години. Събирахме се, пишехме сценарии на ръка, избирахме музика. И после всичко това излизаше в ефир.

Добре, признавам, имахме фенове и това беше яко. Но какво сме разбирали е тема на друг разговор. Знам само, че тогава положих основите на това, което правя днес.
Ако в началото, секунда преди ефир, стомахът ми се свиваше на топка, обливаха ме вълни, избиваше пот, то сега е друго. Съсредоточавам се няколко минути преди ефира, решавам как ще открия предаването и когато се завърти шапката на „Директно“, вече в главата ми има нещо друго (смее се). В гилдията знаем, че не всичко винаги върви по план и до последно си на тръни какво ще стане.

Имало е ще продължава да има много стресови ситуации. Предаването е на живо и в нашия ефир се е случвало какво ли не. За секунди всичко се обръща. Няма да отрека, че понякога това е трудно, но дали би ме отказало от работата? Не! Тъкмо обратното. Готов съм за още. Във всяка професия има трудни ситуации.

Коя е репортерската история, с която най-много се гордеете?

Гордея се с всяка история, която е намерила решение, след като сме я разказали. Първо в „Директно“ разказахме за дете от Добрич, което се налага да се храни по конкретен начин, с конкретна добавка. На пръв поглед – пореден здравен казус. Но всъщност тази добавка е много скъпа, а сами разбирате, че в Добрич постигането на висок стандарт не е като в София или Пловдив. Родителите много трудно осигуряваха тази добавка за детето си, а в последствие, след като разработихме темата и я разказахме и в новините на Bulgaria ON AIR, казусът доби голяма публичност. В резултат на това бяха взети решения и бяха променени нормативни документи. Така детето получи важната добавка.

Как се отразиха социалните мрежи на журналистиката?

Промениха я, разтърсиха я, дадоха й съвсем ново лице. Но не мога да пропусна негативното –  многото фейк. Последният пример е от протестите и една снимка, на която се вижда колега фоторепотер, която е клекнала до задържан човек. Снимката беше публикувана стотици пъти с текст: „Дете гледа как арестуват баща му“. Сами разбирате за какъв абсурд говорим. Иначе всеки човек вече е медия. Снимаш, качваш и новината е факт. Много хора вече се информират именно от социалните мрежи. А там гъмжи от фалшиви новини. Мислил съм си – възможна ли е някаква регулация изобщо, защото нали си давате сметка, че с една свалена от интернет снимка можем да обявим толкова шокиращи новини, че да стане хаос в държавата.

Коя е най-голямата опасност пред журналистиката в България в момента?

Манипулацията. Лъжата. Вече ви казах какво мисля за бързината и ексклузивността. Виждам как млади колеги се подвеждат в тази линия. Качват в интернет, пишат „страшни“ и „бомбастични“ заглавия, а под тях няма съдържание. А ако ме питате дали ще загубим смисъла да говорим за смислени неща по нормален начин, без да се крещи – все още има надежда. Познавам много мои колеги, които няма да се впуснат в тази надпревара с времето и ексклузивността за сметка на качеството и достоверността.

Всяка вечер в „Директно“ анализирате актуалните теми, които се отразяват на ежедневието на всички нас. Кой според вас е най-големият проблем, който трябва да решим като общество?

Толерантността един към друг. Бедността е ясна. С нея сами не можем да се справим. Но за липсата на търпимост към околните няма оправдание. Никога не съм разбирал хора, които ругаят или са готови да посегнат на различни от тях. Вероятно неосъзнавайки, че с тези си действия показват съвсем друго. Да, аз също не мога да симпатизирам на всички, но това не означава, че трябва да бъдат пратени на заточение.

Спомнете си колко грозни ситуации сме виждали. Не искам да давам примери, защото ще пропусна нещо. Но само се замислете – колко често сте виждали някой да помогне на улицата на човек в нужда, без да го познава?

Коя според вас ще е думата на 2020 година?

Искам да бъде „нормалност“. Но май ще бъде „истерия“. Уви.

В токшоуто си „Директно“ имате рубрика, в която се фокусирате върху малките общини. Защо?

Защото хората в големите градове не са по-големи от тези в най-малките махали. На личните ни карти пише, че сме български граждани. Без значение от произхода ни. И щом хората в едно градче имат проблем, който им пречи да живеят спокойно, то за тях това е много по-важно от онова, което става в големия град. И държавата е длъжна да им помогне. Защото както аз, вие, или човекът в блока срещу нас, така и тези хора плащат данъци и с двете си ръце изкарват прехрана. Съответно едните не са по-равни от другите. Или поне така трябва да е.

Какво сте ни подготвили за новия тв сезон?

Каузи. За хората. Работим с Калина Донкова (продуцентът на предаването) вече една година. И повярвайте ми – идват много яки неща.

Какво е вашето хоби?

Слушам музика, гледам нови филми. Макар и в старите да намирам винаги нов прочит. Обичам да снимам. Преди време бях на вълна „шедьоври в кухнята“, сега сякаш съм се ориентирал към други неща. Обаче държа да кажа, че някои от нещата за ядене сам съм направил. А сега, като се замисля, нямам отговор защо никога не съм снимал невероятния таратор с НАРЯЗАНИ краставици, който правя за 3 до 5 минути (смее се).

Обичате да пътувате. Имаме ли любима дестинация и какъв тип турист сте?

COVID-19 удари едно от слабите ми места. Всички планове от февруари до момента останаха само планове. Десетки отменени полети, анулирани резервации. Не се страхувам да пътувам в чужбина в тази ситуация, защото спазвам всички мерки, и само чакам удобен момент, за да го направя. Пътувам много в България. Добре е, че от единия до другия край на страната се стига със самолет за 40 минути. Това е изключително предимство.

Любими места имам много. В Европа – Валенсия, Лисабон, Виена, Атина, Истанбул. И Италия.

Разкажете ни за някоя конфузна ситуация по време на  пътешествие.

Случи се при едно прибиране от Милано. Имаше стачка и полетът беше отложен с 4-5 часа, които прекарах в един от бизнес салоните. Летището беше препълнено с хора. Използвах времето, за да свърша малко работа. И в някакъв момент по озвучителната система съобщиха, че започва извеждането на пътниците към самолета за София. Трябваше да се мине през граничен контрол за проверка на документи. Аз съм човек, който не губи самообладание. Обаче тази ситуация беше малко…. как да кажа… напечена. Прередих много хора на няколко опашки, правих „мили очи“, „влачих се по корем“, само и само да се добера до самолета, защото вечерта трябваше да съм в София. Стигнах, но само аз знам с цената на какво.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара