Г-жа Евдокия от Варна – 101 години – която пишеше очерци, имаше чудна колекция от шапки, продаваше плетени чорапи на пазара и беше дистрибутор на… перални
– Ало, здравейте! Обаждам се от Варна. Дали ме помните… Казвам се Евдокия Чочева. По-важното е, че станах на 100 години. И смятам, че заслужавам да попадна във Вашата прекрасна класация! Ще дойдете ли да се видим отново?
Бях се срещала вече с г-жа Евдокия. Запознахме се, когато тя беше на 98. Тогава тя и 102-годишният г-н Спасов ми разказаха своята житейска история. Нейната мечта беше тя да доживее 100 години, а той да присъства на рождения ѝ ден. И това се случи.
Допреди две години г-жа Евдокия имала действащ бизнес – беше сключила договор с жена, която плете чорапи, изкупуваше ги от нея и ги продаваше на пазара във Варна. Освен всичко останало, тя беше дистрибутор на перални и даже настоя да ми продаде една още на първата ни среща… Пералня не си купих, но прочетох няколко от очерците, които пишеше в местните списания, напръсках се с един от многобройните ѝ френски парфюми и се оставих на насладата да я слушам и гледам.
Вече беше на 100.
Но все така ентусиазирана изглеждаше, когато ме попита:
– А да Ви покажа ли и колекцията си от шапки? Обожавам шапките!
Опитах да скрия изумлението си от повторната ни среща. Две години не са много време, но в тази преломна възраст може да са фатално преобразяващи. Към г-жа Евдокия времето се бе отнесло със снизхождение. Като че я беше избрало за модел – да показва на света как може да изглежда старостта. Столетницата и годините сигурно бяха сключили своеобразно негласно споразумение – да се отнасят помежду си с уважение. Защото с времето хората изпитваха все по-голям възторг от външността и духа на г-жа Евдокия, а тя изпитваше възторг от всяка нова утрин, в която се събужда – точно както беше и преди две години. Сигурно е живяла по същия начин и през останалите 100.
Човек е такъв, какъвто се е родил.
Рядко някой може съществено да се промени. Вече не пишеше очерци, нито статии. Все по-трудно четеше – с голяма лупа успяваше да види някое от заглавията. Беше спряла да ходи на пазара да продава чорапи. Но пералните – неголеми устройства, които не я затрудняваха особено, продължаваше да продава. Имаше „на склад“ в спалнята още няколко броя. И шапки продължаваше да събира – разказа ми, че нейни приятелки все намирали повод да я дарят с някой закачлив модел или да я осведомят за някоя нова кройка.
– Значи, аз съм есперантистка преди всичко. Още от 41-ва година. И нашият девиз е: „Есперантистите живеят дълго, защото служат на високи идеали!“
– Кой е най-високият човешки идеал?
– За мен – справедливостта. Веднъж една варненска журналистка ми взе интервю и ме попита: „Ама как сте се запазили такава?“. Ми, казвам, моите дискотеки бяха библиотеките! Чета много и слушам радио непрестанно!
Аз живея с него от 34-та година, когато се създаде Радио Варна.
– Кажете ми тогава как се променя журналистиката през годините?
– Като цяло, към по-хубаво се променя. Разбира се, лошо впечатление ми правят някои говорителки, които нямат нито граматически, нито пунктуационни, нито стилистични познания за речта. По мое време бяха много взискателни към говора по телевизията – спомнете си една Анахид Цонева, Мария Янакиева…
Каква класа, каква осанка притежаваха тези жени!
А сега, като кажат по телевизията училищà и съдилищà, припадам, лошо ми става! Нервирам се и изключвам! Щом става въпрос за ударение в дума от множествено число, правилно е то да е там, където е в думата, когато тя е в единствено число: учѝлище – учѝлища, съдѝлище – съдѝлища, игрѝще – игрѝща, летѝще – летѝща…
Госпожа Евдокия имаше много приятен и прецизен, но ненатрапчив изказ. Даваше примери, разказваше притчи, рецитираше стихотворения. Удоволствие беше да разговарям с нея. Всички, които я познаваха, смятаха, че е съдържателен човек, и предпочитаха да я наричат „феномен“ вместо баба.
– Кажете ми, г-жо Евдокия, кога една жена трябва да се плаши от годините, които я застигат?
– Никога не съм се плашила от годините. Дори мисля, че те имат своя положителен принос. Защото човек много е видял, много е живял и на тази база може да напътства. Да бъде пак полезен за обществото – с мъдростта и със знанията си. Ето, аз живея сама. Всичко сама си върша.Моите деца са не само из Европа, но и на други континенти. Ще кажете, сигурно ми е скучно.
Абсолютно никога не скучая!
Скука не съм усетила, защото работя все още. Да, по-бавно, но нито за секунда не оставам така, без да се занимавам с нещо. Да си ошетам, да си измия чиниите, да си избърша праха – приятни са ми тези неща. Още повече че в този блок има великолепни хора – от децата до възрастните! Всеки ден – даже и по няколко пъти на ден, ще позвънят и ще дойдат да ме видят, ще ме попитат имам ли нужда от нещо… Не си оставям време да скучая.
– Искате да кажете, че въпреки ограниченията на възрастта човек може да преодолява всяка спънка, за да постигне това, което си е наумил?
– Да, разбира се! Ограниченията не са във възрастта – те могат да бъдат само в ума! Хубаво е да знаеш, че на стари години – впрочем, особено на стари години, можеш да бъдеш полезен с нещо. Ето, в момента аз подготвям една статия. Имам приятелка машинописка. Ще дойде да ѝ диктувам, ще я изпратим в редакцията – вече имам уговорка за това.
И се чувствам значима, полезна,
а това е важно за мен! Не понасям да бездействам, както не понасям да съм болна. Боледувала съм, но никога не съм се оставяла да легна. Никога! Лекувам се с разни билки, най-много с чесън.
– Сега да поговорим за възможността на човек да съхранява уменията на мозъка си така, че той да му служи дълго време. Как става това?
– Ами, до съвсем скоро аз не можех да си представя живота, без да чета книга. Обаче постепенно зрението ми започна да отслабва. Отидох при моята лична лекарка. А тя много деликатно ми каза: „Е, Евдокия, малко по малко ще се лишавате от удоволствията, които сте имали досега в живота си“!
– Да, годините отнемат някои от удоволствията… А какво дават годините?
– Годините дават мъдрост.
На 100 г. г-жа Евдокия контролираше внуците как и дали си взимат изпитите – от разстояние, през скайп или вайбър. Беше изключително взискателна към правоговора им, с голямо внимание следеше да не забравят българския език и да не заместват родните думи с чуждици.
Беше горда от факта, че един от внуците ѝ бе избран за Човек на бъдещето на Квебек в Канада. Иначе през лятото беше организирала ремонт на апартамента си – сама, без помощта на близки и роднини. Въобще, занимаваше се с всичко друго, но не и с дейности, привични за стар човек.
– А какво мислите за разпиляването на децата ни? Казахте, че внуците Ви са в Швейцария, Канада… Как отчитате това?
– Разбира се, отрицателно. Защо си прогонихме децата? На пейката като седнем с жените пред блока, на всяка една от нас детето ѝ е навън, в чужбина. Аз съм живяла по времето на три режима. Завършила съм гимназия през 1935 г. – тогава беше капиталистически строй.
Последваха 45 години социалистически строй. И сега – демокрация. Мога да ви кажа, че точно демокрацията е най-лошата, защото тя изгони децата от България. Как ще ги върне сега? Какво да правят тук? Какво ще работи моят внук, който е антрополог в Отава?
– Казвате, че сте живели по времето на три режима. Обаче аз съм сигурна, че във всеки един от тях Вие сте били дамата, която виждам сега пред себе си.
С хубава рокля, капела, бижута…
– Винаги съм ходила хубаво облечена. За всяка манифестация си шиех нова рокля. За 1 май – нова рокля!
За 9 септември – още една. Просто съм фен на красотата! Но не съм била суетна. Не съм си боядисвала косата например, никога. Всеки понеделник обаче ходех на козметичка. За мен преди всичко стои не външният вид на човек, а това, което носи в душата си. Ето, аз вече не мога да чета, но въпреки това все още знам наизуст редица стихотворения. Няма варненец, който да не знае поне едно стихче от „Моторни песни“ на Никола Вапцаров. Аз знам цялата поема „Писмо“:
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак? (…)
– Благословение е да Ви видя и да Ви слушам! Колко мъдрост носите, знаете ли?… И каква светлина! Благодаря Ви за тази среща! Тя е една от специалните в живота ми…
Текстът е откъс от книгата с документални разкази от рубриката „Столетниците на България“, излъчван вече в продължение на 10 години по БНТ, на популярната тв водеща и журналист Мира Добрева – „Столетниците – благословия или орисия“.
0 Коментара