Майка ми често разказваше пред гостите ни една история, колкото смешна, толкова и страховита. Била съм изключително ревливо бебе. Като съм станала на 6 месеца, ме завела в родния си дом в Белица, Разложко. От смяната на климата ли, от духовете в старата къща, или просто заради инатливия ми нрав, цели две нощи съм огласяла квартала. На третия ден съседката, възрастна македонка, видяла през живота си всичко – загинал във войната мъж, смъртта на 3 деца, угаснали от болести и глад, и 4 други, отгледани в лишения и самота, извикала мама и й казала: „Леле, Цане, как си отслабнала.

Това ще те умори. Настъпи го за гушата и си роди друго“.

Говорела с цялата си сериозност, не ползвала метафори. Здравето на една 23-годишна жена за нея било по-голяма ценност, отколкото неясното бъдеще на някаква 60-сантиметрова ревла.

Спомних си тази случка, когато прочетох прекрасния текст на Бинка Пеева „Кръвнина“, публикуван в „Жената днес“. Не съм чувала песента за майката, решила да плати с живота на най-малката си рожба кръвното отмъщение, надвиснало над главата на непрокопсания й брат, извършил убийство след пиянска нощ, но суровата философия на македонските нрави ми е позната. Защо точно в македонския край животът и смъртта имат по-други измерения, е въпрос, който със сигурност заслужава по-сериозно обследване.

Тежкото селско ежедневие едва ли е единствената причина. Великотърновската ми баба (по бащина линия), която също си изкарваше прехраната трудно, много се разстройваше от разказа за съседката на мама. Тя също ми се гневеше понякога, потупваше ме и ми се караше, но

опцията настъпване по гушата не беше популярна в родния й край.

Една нейна землячка дори веднъж плахо я попита дали аз не съм сестричето на онова ревливо бебе и наистина ли е сигурна, че то е оживяло.

В „Немски сказания“, записани от Братя Грим, има история, която напомня тази от моето детство. Случила се е през 1580 г. в Бреслау. Родилка на 8 дни отишла да събира сеното на своя господар. Оставила бебето си под едно дърво на нивата, както са правели и нашите прабаби. След няколко часа го взела да го накърми. То засукало, а тя закрещяла, че това не е нейното бебе, понеже суче стръвно и реве страховито. Когато се прибрала вкъщи, детето продължило „да се държи толкова непристойно, че добрата жена едва не умряла“. Оплакала се на господаря си, а той рекъл: „Жено, ако ти се струва, че това не е твоето дете, отведи го на поляната, където си оставила предишното си дете, и силно го наложи с тояга. Жената така и направила. И като

заудряла с тоягата, дяволът й донесъл доброто дете, а взел своето ревливо изчадие

Ето че македонската съседка на мама не е сама в този свят. Боят на няколкодневно бебе с тояга е като заканата за настъпване по шията. И в Германия (макар 4 века по-рано) е битувала същата логика: полската работа е по-важна от отглеждането на потомството. Родилката трябва да има сили, за да копае, жъне, събира сено и ако бебето й изпива всичката енергия, по-добре е да го застигне смъртта.

В Белица и околните Якоруда и Разлог скалата на ценностите в много отношения и до днес е почти неповлияна от модерните цивилизационни норми. Там кампанията на УНИЦЕФ „Мълчанието днес ражда викове утре“ не е споделяна от всички. По тия места човекът в разцвета на силите стои по-високо от децата, момчетата са по-почитани от момичетата, вуйчовците – по-тачени от невръстните синове, а грохналите стари хора са непотребни. Когато в Белица се роди бебе, възрастните питат:

„Дете ли е или момиче?“

И ако отговорът е момиче, обикновено следва успокояващото: „Е, нищо де, здраво да е“. Но не си мислете, че само непослушните момичета стават за настъпване по гушата. В Белица, когато майка ми била още дете, имало някакво много палаво момченце, Макс и Мориц в едно. Една нощ баба му и майка му го завели до реката и го убили. Душили го и накрая го удавили. Хладнокръвно, премислено, не в момент на емоционална лудост. С ясното съзнание, че никой малък човек няма правото да тормози близките си. Че за братята и сестрите му е по-важно да оцелеят родителите им, за да ги отгледат и да продължат рода.

Впрочем историята за превърнатите в брашно от мелничаря Макс и Мориц, публикувана през 1865 и станала класика в немската детска литература, е поредното доказателство за липсата на уникалност в белишките сюжети.

„Тия смлени парчетия от ония момчетия

с човките като слопатки сметоха ги гладни патки.

Чу се всичко туй, обаче не и някой да заплаче.

Леля Грета, инак тиха, рече: „Туй си надробиха!“.

Бок, шивачът: „Тежко зло, но от зло им е дошло!“

Лемпел пък след майстор Бок: „Туй за всички е урок!“.

А пекарят се подсмива: „Лакомец глава затрива!“.

Чичо им: „Тежко томува, който тъпо се шегува!“.

Житейската

философия на мелничаря на Вилхелм Буш и на белишките баби е сходна.

Те не признават детските педагогически стаи, превъзпитанието чрез добър пример, срещите с психолози и пр. измишльотини на модерната педагогика. За тях нещата са прости и ясни: след всяко нарушение на обществения ред трябва да има наказание. Без смекчаващи вината обстоятелства като възраст, пол, килограми. Всичко, което пречи на еволюцията и оцеляването, трябва да бъде отстранено.

Но в нашия македонски край на леля Грета и шивача Бок не са гарантирани спокойни старини, дори когато наоколо липсват проклети хлапета. Когато Бок и Грета от Разлог, Якоруда, Белица станат пак като деца – безпомощни, болни, уплашени, излишни (защото са отгледали вече внуците), започват да ги третират като бреме. Собствените им дъщери и синове извършват символичното им убийство: преместват ги от горния етаж на фамилните къщи отначало на партера, а паднат ли съвсем – в мазетата. Историята на психично болната лекарка от София, зазидана от дъщеря си и зет си в мазето на централна столична сграда – история, която разтърси зрителите, не е прецедент за Югозападна България. В

подземията на якорудските къщи изживяват последните си дни десетки беззащитни хора.

Съседите не винят близките им, напротив – съчувстват им за това, че старците са се заинатили и не умират. В гаснещия поглед на старите няма и следа от упрек. В очите им се чете страх и вина, че са в тежест на младите. И примирение – сякаш децата им правят услуга, като приживе ги карат да свикнат със студа и тъмнината.

Мазетата са нашенският вариант на онзи японски обичай, за който се разказваше в шедьовъра „Балада за Нараяма“ на Шохей Имамура (1983). В години на свиреп глад, когато всяко гърло означава по-малко ориз за другите, в едно селце в Япония възцарили жесток обичай. Всеки, който навърши 70, отива в планината Нараяма да чака смъртта си в прегръдките на студените нощи. Жертвайки себе си, спасява близките си от глад. Главната героиня решава да изпревари времето и разбива сама зъбите си с камък – за да изглежда по-стара и да склони сина си да я изпрати в последния й път. Синът й я обича много и отлага раздялата, но никой не е по-голям от глада и законите на селото. Има обаче една съществена разлика между японския и македонски стил. Пътят към върха на планината е красив – той е като последен подарък, лирично сбогуване със зелената прелест, цветята и небесната синева на земния свят. Той е изкачване към смъртта, докато слизането по стълбите към якорудските мазета е самата смърт.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара