Една приятелка наскоро се включи в скайпа, за да поплаче виртуално-реално на рамото ми. Беше петък вечер, а тя дежуреше в редакцията. Сграбчило я беше онова чувство на вина, което всяка майка на малки деца познава: „Плаче ми се. Тя в момента има концерт, той по-рано беше на карате. А мен ме няма, не ги водя, не ги взимам, пропускам толкова важни моменти с тях. Моменти, които няма да се върнат! В събота ще ги вземе баба им, за да мога малко да отдъхна, в неделя съм пак на работа! Не искам повече така!”
Тутакси и моето собствено чувство на вина се показа със злобна усмивка от ъгълчето, в което се опитвам редовно да го набутам. Разбира се, приятелките са да те успокояват, когато ти е тежко, та и аз така – донесох от девет кладенеца вода, за да й кажа колко добра майка е, набутах и куп съвети как би могла да балансира между работата и децата и т.н., т.н…
Да си родител е далеч по-сложно и отговорно, отколкото си го представяме, когато решаваме да станем майки, а
съзнанието ни рисува малко пухкаво бебче, което беззъбо се смее и маха с ръчички.
И най-тежкото далеч не са безсънните нощи и 24-часовият режим на хранене, сменяне на памперси и дундуркане за облекчаване на гадните колики. Истинската тежест е отговорността, която се стоварва на плещите ти, когато осъзнаеш, че взимаш важни решения не лично за себе си, а за друга личност, пък била тя собственото ти дете. (Тук се сещам за мои познати, които решиха, че няма да кръщават детето си в църква, защото нямат право те да решават дали и каква религия ще изповядва). И че с отношението си моделираш по някакъв начин съзнанието и бъдещето на малкия човек.
Още нося вината, че не можах (или може би не се постарах достатъчно) да кърмя близнаците си. Колкото пъти попадна на темата за уникалните ползи от кърменето и слушам за деца, яли майчино мляко до 3-годишна възраст като Крали Марко, толкова пъти ме връхлита това чувство.
Следващата голяма дилема е
кога една майка може да си позволи лукса да се върне на работа
и да остави крехкото си отроче в ръцете на баби, бавачки или – още по-зле – с още 30-ина току-що проходили в детската ясла. И да го вижда само вечер – за хранене, къпане и приспиване? В САЩ, където годишно се издават най-много книги за „правилно отглеждане на деца”, отпуските по майчинство са не повече от 2 месеца, а тук 2 години. Там обаче homemaker или „домакиня” по нашенски, си е едва ли не призната професия и някак си се очаква мъжът да издържа семейството.
Но да ги оставим американците.
Моите ги оставих на „бабин дом” едва 9-месечни – и по финансови, и по кариерни причини. Така се загнезди втората ми „голяма вина”, усилена от многобройната популярна литература, обясняваща колко е важна връзката майка-дете още от ембрионалното развитие, та чак до абитуриентския бал. Не иронизирам – важна е. Третата ми вина ще ви се стори абсурдна – заведох ги на другия край на света, където година и половина се правех на homemaker и имах всичкото време на света, за да се занимавам с тях. Да, ама не.
Нямах цялото търпение на света и фантазия да играем цял ден заедно,
да им прочитам по 3 приказки една след друга, търпеливо да ги умиротворявам при безкрайните им пакости… Ужасно ми липсваше активното ежедневие, та се напънах и си намерих работа и на другия край на света. Ангажираща и много интересна при това. И пак се чувствах виновна.
Списъкът на майчинските вини е дълъг: защо допускам да ядат любимите си „боклучави” и неполезни храни; не им ли купувам твърде много подаръци; а може би съм ги лишила от нещо важно, което другите деца имат; „здравословно” ли е да гледат толкова телевизия; не им ли е рано за интернет; най-доброто училище ли избрах; как да ги науча, че парите не растат по дърветата; чета ли им подходящите книги; говоря ли достатъчно с тях, имат ли ми доверие, и т.н., и т.н.
Немалко години на самоанализи и опит на майка ми бяха нужни, за да стигна до някои успокояващи умозаключения (а може би защото така ми изнася). Първото и най-важното от тях е, че няма
нищо по-лошо от майката, която полага доста усилия да прави всичко по най-добрия начин,
но нейде в този процес се изнервя безкрайно. Нервна и вторачена в детайлите, тя без съмнение предава това си състояние на духа и върху децата, чиито рецептори не са закърнели колкото нашите. Ако вътрешната потребност на една жена не й казва, че от нея става homemaker, то няма как да стане такава – нещо ще й липсва и подсъзнателно ще натоварва околните. Затова, струва ми се, за този тип майки е много по-добре да работят и да се „осъществяват” и извън дома. И да се научат да прекарват пълноценно малкото време, което имат с децата си – да могат да ги изслушват ангажирано, заинтригувано, да разговарят с тях, да се забавляват, създавайки онова усещане за заедност, което кара децата да се чувстват специални и обичани, да бъдат по-добри. Без обаче да позволяват да им се качват „на главата”, което става много лесно, когато ни гони чувството на вина и го изкупваме с прекалена щедрост и толерантност. Звучи лесно, но не е така.
0 Коментара