Камен Алипиев-Кедъра: Прочетох „Пипи дългото чорапче“, когато бях на пет и половина

Кедър, първият ми въпрос е професионален. Трябва ли да се толерира и оправдава посредственото представяне на българските спортисти на форуми, на които участват?

Е, това не е много професионално, честно да ти кажа. „Посредствено участие“ е доста широко понятие и зависи от много неща. Ако си отишъл и си подобрил личния си резултат, независимо от класирането, значи не си посредствен, а си се представил максимално добре. Освен това е крайно време да престанем с комплексарския си максимализъм. Българският спорт не е на световно ниво отдавна и за това най-малко виновни са спортистите.

Кой е любимия ти спорт? А кой е най-подходящият спорт за деца и как трябва да запалим детето?

Любимите ми спортове са много и на първо място винаги ще бъде баскетболът, не само защото съм го играл, но и защото е най-зрелищната и красива колективна игра, заедно с американския футбол. Но същевременно обичам ските, биатлона, всички нови и атрактивни дисциплини в ските и сноуборда. Влюбен съм в тениса, страшно харесвам хокей, лека атлетика, спортна гимнастика, плуване, колоездене, дори бокс.

Няма най-подходящ спорт за децата. Трябва да се подходи индивидуално, дори да се пробват няколко вида спорт и тогава да се решава. Точно с теб много пъти сме си говорили за това, че спортът трябва да бъде част от културата на един народ, част от начина на живот. При нас това го няма и поне ние в нашата редакция смятаме възпитаването на спортна клтура за най-важната част от мисията си на посредници между звездите и хората.Точно така се опитваме и да ги запалим – като им показваме модели за подражание.

А какво мислиш за Чърчил, който казва, че готиният живот означава късно ставане, хубаво уиски, хубава пура и никакъв спорт, като думата “никакъв” я повтаря два пъти ?

Чърчил е титан, а чрез приятния си дневен режим доживя до дълбоки старини, но въпреки това страната, от която идва, е един от примерите за спортна нация. Британците направиха изумителна олимпиада и показаха страхотно отношение и познаване на спорта, да не забравяме, че ръгбито и футболът идват точно от там!

Какво беше твоето детство? Как си прекарваше дните тогава?

Аз винаги съм бил доста затворен в себе си, а като дете не бях и много здрав, но въпреки това участвах в игрите на топчета и на фунийки в махалата, а всичките съседски деца караха сгъваемото ни колело, което баща ни донесе от Олимпиадата в Мюнхен през 1972 г., дори преди ние с брат ми да се бяхме научили да го караме. Беше купон и се забавлявахме, а поне аз не съм спрял да го правя и досега. А, да не забравя – много обичах да чета и се научих доста преди да тръгна на даскало – прочетох „Пипи Дългото чорапче“, когато бях на пет и половина.

Каква е разликата между днешните деца и нас, когато бяхме деца?

Няма разлика, децата искат да си играят, да им обръщаш внимание, да имат най-добър приятел. Разликата е в родителите, защото, заети с битката за оцеляване и граденето на кариера, те като че ли имат все по-малко време, за да обръщат внимание на децата си и им е много по-лесно да им дадат по един таблет или смартфон, за да не им досаждат. Ако децата не четат, не спортуват, не са добре възпитани – вината е в семейството, а не в тях.

Кое е най-хубавото, което си дал на дъщеря си Александра? На какво си я научил?

Навремето баща ми обичаше да цитира част от един сонет на Шекспир: „Синът ми нека каже някой ден – баща ми ли – той днес живее в мен.“ Не знам на какво съм я научил, защото и аз с моята работа не съм бил винаги до нея. Не съм я карал да прави нищо насила, както баща ми не е карал мен. Надявам се, че някой ден тя ще смята за най-важното нещо, на което съм я научил – да е свободна и да взима сама решенията за живота си. Ако си забравил, тя става на 20 през май. Надявам се също, че ще ме обвини и в това, че заедно с майка й сме й предали любовта си към музиката.

Имаше ли любима играчка като беше малък?

Както вече стана ясно – ние двамата с брат ми бяхме облагодетелствани като малки – баща ни имаше възможност да пътува „на Запад“ и имахме страхотни играчки – например един танк с батерии, който разглобихме и след това с него срязах ръката на Алипи. Имахме и страшни пушки и пистолети с капси, но май най-любимата ми играчка беше едно Порше 911, на което не само му се отваряха вратите и капаците, но дори седалките вътре се мърдаха. То ми стоеше до леглото и една сутин го настъпих – трагедията продължи няколко минути, защото се сетих, че без счупения покрив става кабрио.

Твоят най-силен и най-цветен спомен от детството?

Ще ти кажа най-гадния, но и същевременно един от най-смешните – четях за ен-ти път „Пипи Дългото чорапче“. Лежах си в стаята и си четях, беше ми много важно, а баща ми искаше да говори с мен. Дойде един път, втори път, а аз му казвах да почака и след като явно нещо съм го обидил, той побесня, взе ми книгата от ръцете и я изхвърли през прозореца. Това всъщност е единственият път, когато косвено или пряко съм бил обект на насилие. Разревах се, но отидох и си събрах книгата от снега.

Какъв беше твоят баща? Какво ти даде той?

Баща ми беше най-възпитаният, коректен и толерантен човек, когото съм срещал. Хората, които още го помнят, ще го потвърдят. Целуваше ръка на всяка дама, свиреше на китара, пишеше стихове и неговата деликатност някак не се вписваше добре в модела за поведение и тогава, а и сега. Даде ни с брат ми най-важните неща – научи ни да сме свободни, да слушаме музика, да обичаме книгите и спорта, но без директна намеса – само с косвени действия. Никога не ни е карал да правим нещо насила и затова сега и двамата съжаляваме, че поне не се научихме да свирим на китара като него.

Някой шамар, който си “изял”? И трябва ли да оправдаваме методите на възпитание на собствените си родители?

Шамар от баща си не съм ял, той беше „издал заповед“, според която боят беше напълно забранен вкъщи. Майка ми няколко пъти ни е шамарила, но с нея си беше игра, доста се забавлявахме с Маргото, която по-скоро ни беше приятелка и ни покриваше зулумите в училище. Методите не трябва да бъдат оправдавани, ако не сме съгласни с нещо, трябва да го казваме. Защото ако го държим в себе си, травмите само стават по-тежки.

Кой беше най-хубавият филм от твоето детство?

Няма най-хубав филм, най-любима книга, най-яка група – ако използваш подобна класификация, се ограничаваш. Затова най-хубавите филми бяха много като например „Семейство Мейзга“ (унгарски)– абсолютен култ, мога да напиша трактат за него, за героите, чийто имена помня до ден-днешен. Велик беше „Ум, белият делфин“. Има един нечовешки чешки филм – „Аделка още не е вечеряла“. Като тийнейджър съм гледал 12 пъти друг унгарски – „Плешивото куче“, като по-малък – филма за АББА, да не ти разправям колко пъти съм плакал на „Слонът моят приятел“ в кварталното кино в „Дружба“.

И стигаме до въпроса за 100 000 долара – какъв баща си ти?

Не знам какъв съм, надявам се да съм добър, но ако дъщеря ми не смята така, значи съм виновен и ще се опитам да стана по-добър дядо някой ден.

Би ли си купил упътване за възпитание на деца?

Едва ли някой може да напише универсално упътване, а и по-добре да не може, защото всички щяхме да сме еднакви.