„Светлината, която не виждаме“ е тази, която ще ни отвори очите.
Романът на Антъни Доер е за любовта. Въпреки всичко. Въпреки войната, обстоятелствата, невъзможността, нищетата и слепотата на времето.
С този роман американецът Доер спечели престижната награда „Пулицър“ за 2015 година в раздел „Художествена литература“.
Мари-Лор е сляпо и крехко френско момиче с обострени сетива, което се движи опипом през света. Вернер е слабичък немски сирак, опиянен от радиото, което разширява хоризонтите му отвъд сиропиталището и миньорите в селцето.
Те няма да имат своята любовна история, защото светът около тях шизофренично е втренчен в пъпа си и се опитва да се саморазруши по време на Втората световна война. Те не разполагат с живота си, а само с мечти, които хвърлят в (радио)ефира с надеждата, че ще стигнат до някого.
„Мамка му, мисли Вернер, какво безсмислено разточителство е да строиш спиращи дъха сгради, да композираш музика, да пееш песни, да печаташ огромни книги, пълни с шарени птици, при цялото земетръсно, всепоглъщащо безразличие на света – що за претенции имат хората!“
Изключително нежна и красива книга, без излишна сантименталност, но пълна с човечност и светлина.
„Как става така, деца, че мозъкът, който живее без искрица от светлина, изгражда за нас свят, пълен със сияние?“ Става с любов.
0 Коментара