Статията е от блога на Станислава Чуринскиене-Вичуне ХАПЧЕ ЗА ПРОГОВАРЯНЕ за родители на труднопроговарящи деца. В него ще прочетете как Станислава помага да сина си Томас да проговори.
Никога няма да забравя 17.12.2011 г. Синът ми и аз, току що слезли от самолет след дълъг полет, мъчително бавно се придвижвахме към логопедичния кабинет на уж най-реномирания център за деца с проблеми в развитието. Бяхме пропътували 2000 км, за да му направят логопедична оценка на майчиния му език. В Белгия това беше възможно само на френски, а той и без друго беше двуезичен, току що навършил две години и без нито една дума в речника си. По пътя, умореният ми син заспа и оценката му се проведе в спящо състояние. Много любезната млада дама, която аз погрешно възприех за психиатър, защото беше категорична в оценките си, като човек, който има нужния ценз да диагностицира, ставаше все по –мрачна и по-мрачна. Докато накрая отсече, че се
касае за аутизъм и спешно трябва да направим Ранна Инервенция.
Няколко думи за диагностицирания ми по време на дълбок сън син. Той седна и проходи чудовищно късно, но нито един от всички лекари, при които го водих, не го намери за нередно при подробността, че на 11 м. тежеше 13 кг. Сега знам, че трябваше да настоявам за рехабилитация и медикаменти, но тогава не го знаех. Извън закъсненията в ранните детски маркери за добро развитие, детето беше весело, контактно, жизнено, живееше за едното „браво“ и… много се интересуваше от букви и цифри – популярен маркер за аутизъм сред любителите в областта на грижата за детското разввитие.
Когато изнесох спящия си син, който не знаеше, че вече има аутизъм, бях в дълбок шок. Че има проблем с грубата и фината моторика, това ми беше известно, но аутизъм?!
Що за майка бях, да не разбера…
Естествено, останах в България и с дамата –логопед се заехме да правим Ранна Интервенция, състояща се в обичайните логопедични занимания – сортиране на предмети по признак, низане на макарони, пъзели, мозайки и т.н. Истината изисква да спомена, че на фона на кошмарната му моторика, интелектуално детето смайваше и мен, и логопеда. Нея, защото не го затрудняваше да измисли и реши нито една задача, с която тя го предизвикваше. Мен – заради недетската решимост, с която воюваше с логопеда си и амбицията му да й покаже, макар и без думи, че може да направи всичко, което реши… но защото той иска. Водих го в детския център три пъти седмично в продължение на 5 месеца, за които той се научи да ниже макарони, да реди юнашки пъзели и не каза и думичка. Междувременно, дамата – логопед не пропускаше възможност да ми сподели, че синът ми е най-категоричният случай на аутизъм, който е виждала и да подчертава дебело, че това е състояние до живот. До деня, в който целият стрес ме събори и направих тиреотоксикоза, заради което бях спешно хоспитализирана.
Така синът ми се откачи от логопеда.
Върнахме се в Белгия и той проговори. Появиха се първите думички, после се свързаха в комбинация от две, три и повече. Интересът към числата и буквите си остана и, макар, че логопедът настоятелно ме убеждаваше да не го насърчавам, аз никога не отказвах да покажа коя е посочената буквичка, сричка, цифра. Синът ми беше на 3.7, когато, минавайки покрай надпис на неприлична трибуквена дума, заяви „Тука пише …“. На 4 се справяше отлично с таблицата за умножение, събиране, изваждане, четеше. Но… дотам. Речта му беше аграматична, недостатъчна, неправилна, той самият беше непоседлив, незрял за възрастта си. Когато стана на 4.6, сериозно се притеснявах, че речта завинаги ще остане недоразвита, че няма да може да седне и да изслуша книжка или дори една кратка приказка, да разкаже какво се е случило през деня. До момента, в който не срещнах хора, минали по моя път.
Те ме убедиха, че хипербарната оксигенотерапия (барокамера) и определени хранителни добавки /медикаменти ще помогнат на сина ми.
Колкото и да бях скептична, върнах детето в България за 15 „гмуркания“ в барокамерата, които комбинирах с хранителни добавки – Л-карнозин, ГАБА и други. Когато се върнахме, след първия ден на детето в градината, получих смаяно писмо от учителката му, която питаше какво сме направили с детето, че изведнъж е заговорил правилно и ясно, започнал е да задава и въпроси.
Продължихме с барокамерата и различни добавки и сега, година по-късно,
синът ми побеждава на математически олимпиади,
говори, общува, забавлява се, има приятели, чете книжки и отговаря на въпроси по прочетеното… а е само на току що навършени 6.
Чувствам се в дълг към родителите, които минават по същия път, заради късмета, който имах, да срещна точните хора, които ми показаха как да помогна на детето си. Много от децата, получаващи етикет „аутист“ в логопедичните кабинети, са неправилно диагностицирани. Първо, защото логопедите нямат ценза и правата да раздават диагнози. Второ, защото на 2 или 3 години е изключително трудно да се прогнозира как ще се развие дадено дете със затруднения. И трето, защото докато се борех за речта и концентрацията на детето ми, животът ме срещна с много майки – вдъхновяващ пример. Запознах се с изключителна жена, възстановила напълно детето си от състояние на нискофункциониращ аутизъм, с помощта на биохимичния подход и хипербарната оксигенотерапия.
Запознах се с майки, чули първите думи на децата си след скок на вярата да дадат някакви добавки.
В най-мрачните дни на проблемите с моя син, попитах логопеда му за добавки и биохимично подпомагане, но тя ми отговори, че няма опит с това, но хапче за проговаряне не съществува. Факт е обаче, че ефектът от логопедичната помощ зависи от моментния капацитет на детето и ако мозъкът не бъде подпомогнат да функционира по-добре по биохимичен път, ползата от логопедичните и психологичните грижи ще бъде много малка. То е все едно да караш човек, нехранил се от седмица, да бяга маратон.
Накрая се оказа, че моят син никога не е бил дори близо до аутизма, но е минал опасно близо до детската церебрална парализа и в речево отношение имаше най-банална дисфазия. Тъжно ми е за загубеното време, в което изисквах от детето да ниже дървени кръгчета на пръчки с фантазията, че това ще промени нещо. Срещнах обаче родители, победили аутизма със силата на биохимичния подход, които планирам да каня тук като равностойни автори, които да споделят своя опит.
Ако сега започвате да вървите по трудния път на проблемното проговаряне и поведенческите затруднения, които неизменно вървят с него, не вярвайте на никого, който ви каже, че „няма хапче за проговаряне“. Има. Просто не е едно, различно е за всеки случай, нужни са медицински изследвания. Това, което ще помогне, е индивидуалния подход към всеки случай, основан на доказателства и адресиращ специфичните биологични проблеми на детето.
0 Коментара