Ливанската писателка Ханан ал-Шейх събира и адаптира деветнайсет класически приказки и ги преплита в една хипнотизираща колекция, богата на хумор, еротика, насилие и романтика, в която ще се изгубите и ще разберете, че любовта е по-важна от удоволствието, смелостта е по-значима от силата, а доброто винаги побеждава злото.
Предавани през вековете от Индия, Персия и арабския свят тези завладяващи истории са разказани от красивата Шахразад която се опитва да отложи своята екзекуция. Това са приказки за свръхестественото, любовта, брака, секса, властта, наказанието, богатството, бедността и страстта, които са много по-близки до „Декамерон” на Бокачо, отколкото до „Аладин” на „Дисни”.
„Реших да открия защо, след като за повечето араби историята за Шехерезада е просто едно клише, учените я смятат за гениално творение е крайъгълен камък на арабската литература. Колкото повече четях, толкова повече се възхищавах на простичкия стил, който бях критикувала преди. Простотата на езика ме докосна, защото това е езикът на човек, който не използва речник, а изразява истинските си сурови емоции. От тези гласове произлиза магическият реализъм и на използването на сюрреалното за изразяване на обикновеното – неща, които мислих, че не съществуват в „Хиляда и една нощ”, казва авторката.
Вълшебството на арабския свят е още по-близко, благодарение на илюстрациите на Дамян Дамянов.
Откъс от новите „Хиляда и една нощ“:
Тъй като не искал да притиска брат си, цар Шахрияр прегърнал Шах Заман и се отправил на лов със свитата си. Шах Заман останал сам в покоите си – сядал, ставал, място не можел да си намери – сякаш искал да избяга от себе си и бездънното си отчаяние. Чул навън крясък на птица и отворил кепенците на прозорците да погледне – де да можело това създание да го отнесе високо в небето, където да забрави мъката, сполетяла го на земята. Дочул глъчка изотдолу и с изненада съзрял как в двореца на брат му се открехват тайни двери, а отвътре излиза братовата му жена – кръшна като смугла, черноока кошута. Следвала я процесия от двадесет робини – десет бели като жасмин, десет тъмни като абанос, с тела – сътворени да покоряват, с устни – сочни, като че нажилени от пчели. Докато той наблюдавал незабелязан, те бъбрели, пеели и се смеели около фонтана. После, без капка свян, започнали бавно да се разсъбличат и Шах Заман насмалко не извикал от изненада, когато разбрал, че десетте черни робини са всъщност десетима мъже: достойнствата им – надигнати като байонети, полукълбата им отзад – изопнати така, като че можело чаша с чинийка да се закрепи отгоре им. Шах Заман се озърнал да види какво ще стори братовата му жена, ала тя се смеела захласнато и спирала единствено, за да подвикне сладострастно: „Масуд… Масуд!“. Иззад оградата изскочил друг черен роб и паднал върху нея така, както кокосов орех пада върху земята. Шах Заман отново едва не извикал от възмущение, когато тя протегнала нозете си към роба, повдигайки ги нагоре и все нагоре, докато стъпалата ѝ не се обърнали към небето. Тогава, сякаш по чакан сигнал от своята господарка, десетте бели робини се събрали по двойки с десетте черни роби и започнали да се любят, а в това време по средата Масуд обладавал господарката им и звуците от върховната им наслада се носели нагоре и все нагоре и достигали дотам, където стоял спотаен Шах Заман.
Смутен, той побързал да закрие лицето си с ръце и се отдръпнал от прозореца, но не можал да се въздържи. Надникнал пак, а после пак, и пак, захласнат в неспирната игра на двойките, докато не станало пладне и след като се изкъпали, плискайки се един друг във фонтана, всички облекли дрехите си отново. Десетимата черни мъже отново се превърнали в десет черни робини и изчезнали зад дверите. Масуд се прехвърлил през оградата на градината и също изчезнал.
0 Коментара