Заглавието е категорично и няма никакво съмнение, че филмът „Носталгия“ ще ни предложи пътуване назад в миналото. Героят Феличе (Пиерфранческо Фавино), вече възрастен мъж, се връща в своята родина, за да размести сенките от юношеството си.
Първо виждаме Неапол отвисоко от балкона на хотел. Големият град се е разстлал наоколо необозрим, потънал в мараня, светъл. После действието сякаш „слиза на земята“ и се стеснява до квартал Санита, накрая до малкия апартамент на майката на героя. Притъмнява, пада нощта.
Очертанията на кръглата вана, в която Феличе ще къпе майка си, представляват последният кръг на интимността в спомените – както някога майка му го е къпала като малко момче, сега той ще я измие. И двамата се смущават и дори срамуват от размяната на ролите, силният някога е днес немощен и зависим. Феличе иска да навакса изгубеното време, в което не е бил до майка си, иска да получи прошката й, че е бил немирен син… Но събитията не чакат, вървят напред, пропуснатото остава пропуснато завинаги, остатъкът от живота на майката не е достатъчен, за да получи синът отговорите на своите така много въпроси.
Феличе иска да освети минали действия – свои, на майка си, на приятеля от детството си Оресте (Томазо Раньо). Когато е бил на 15 години, той е станал свидетел на зловещо престъпление. Бягайки от мислите за това изживяване, е заминал за Африка. Последно се е установил в Египет. Очевидно там е много успешен. Това се разбира от телефонните разговори с жена му, която е разположена сред твърде изискан интериор. Тук режисьорът Марио Мартоне си играе с клишираните зрителски представи за богати и бедни страни. Не, Кайро, не е градът на бедността, на прахоляка и срутените сгради, напротив – Кайро е лукс и спокойствие на фона на съборетините на Неапол. Но в същото време нещо, наречено носталгия, тегли героя му към родното място на олющените мазилки, висящите кабели, препълнените кофи за боклук, неугледните кафенета.
Вероятно Неапол се е променил много, откакто Феличе е заминал, предполага жена му. Не – отвръща той – същият е, Неапол е останал същият. И тъкмо защото е същият, тъкмо защото тук хора и отношения са застинали, Феличе иска да остане в града на детството си. Той се отказва от лукса, за да се върне в дните на нещо предишно, нещо неясно. Желанието му е само да разбере защо нещата са се случили така, както са се случили. Не обвинява никого, не търси разплата, далече е от морални присъди. В душата му сякаш има помирение между минало и настояще, примирение с бедността, заради която неаполитанските семейства от детето до бабата са дилъри, примирение с мафията и пипалата й. Може би иска да даде шанс на второ начало? Но има ли такова?
Същинският обществен конфликт се разиграва извън Феличе и той е между мафиотския бос Оресте с прякор Лошия/Злия и отец Луиджи. Това директно е конфликтът между доброто и злото, между дявола и бога, между вярата и безверието.
В Египет Феличе е приел исляма, в Неапол отец Луиджи бавно и внимателно успява да го върне към своята църква: в началото Феличе отказва да пие вино, към края на филма охотно надига чашата заедно с останалите. Не така лесна е битката на отеца с Оресте, налага му се да се бори поотделно и дълго за всяка една душа на децата от улицата. Много често Оресте излиза победител, не и без помощта на полицията.
Виждаме как отец Луиджи например уговаря семейството на едно момче да пуснат сина си да свири в оркестъра (вместо да търгува с дрога в това време). В църквата е изпратен имигрант от Африка, отец Луиджи го приютява и приобщава към групата. От друга страна Оресте е този, който привлича и използва младежите в пъклените си дела. Животът в структурите на мафията е далеч по-организиран, в него има сладка безнаказаност, бързи пари, но и бърза смърт.
Както в началото на филма зрителят потъваше навътре в преживяванията и чувствата на един герой, така от средата нататък филмът се разгръща в обратна посока – от единичното към общото. Кварталът е разделен между състраданието и солидарността (в църквата младежите свирят, пеят, танцуват) и грабежите, убийствата, дрогата (тъмният апартамент на Оресте, където една след друга влизат проститутки). Същото разделение го има в цял Неапол, в цяла Италия, в целия свят. Кой кого? Въпрос, който Феличе помни от детството си. Тогава той не е послушал майка си, създавал й е неприятности, защото е дружал с Оресте. Днес майка му вече я няма. Но светът си е останал същият, свят, в който мракът побеждава, падайки върху онези, които се опитват да се измъкнат, да не заемат страна, да останат неутрални.
Марио Мартоне разгръща бавно и плавно историята си, дава време на зрителят да разбере и осмисли не само един по един поднесените детайли от живота на героите, но и да допълва възприятията си с гледки от неаполския квартал. Градът участва активно в действието със своите лабиринти от тесни улици, каменни стъпала, подземия, тъмни квартири, малки балкончета и провесено пране. Тъмната страна Италия е показана в сгъстен вид, денят е керемиден, нощта непрогледна.
През 2022 г. „Носталгия“ е включен в състезателната програма на фестивала в Кан. Филмът има четири отличия, връчвани от Италианските киножурналисти: за режисура, за сценарий, за най-добър актьор в главна роля и най-добър актьор в поддържаща роля.
0 Коментара