Вълнуващата съдба на писателката Мария Грубешлиева

Името Мария Грубешлиева е слабо познато днес, а може би – и почти неизвестно. Малцина днес са чували за нея, освен силно изкушените от история на българската литература, но дори и на страниците на учебниците тя не може да бъде намерена. Книгите й на рафтовете в библиотеките събират прах отдавна, някои не са преиздавани от десетилетия. Но на фона на всичко това, вълнуващата съдба на една пламенна жена чака да бъде прочетена.

“Представителна”, “с облик на истинска софиянка”, ще напише за Грубешлиева поетесата Живка Симова. Невидимата днес Грубешлиева някога е пристъпвала елегантно и уверено в полето на българската литература, и в българското обществено пространство. Младата писателка се утвърждава във време, в което жените в България дори все още нямат право да гласуват. Още с излизането на първата й стихосбирка “Хляб и песни”, 30-годишната жена привлича внимание с таланта си. Нещо повече, тя все по-уверено ще заема своето място на даровита, смела и

иновативна откъм идеи, а и на дела, писателка.

Грубешлиева е изтъкнат член на ключовия за времето си Клуб на жените писателки, редом с Елисавета Багряна, Дора Габе и Фани Попова-Мутафова. Тя, както и членовете му, спомагат за еманципацията на жената у нас – с творчеството си, както и с организиране на множество инициативи. Видните дами, членуващи в клуба явно са вярвали, че дори и едно женско чаено парти с правилната кауза може да промени света. Но Грубешлиева все пак съвсем не се ограничава само до чаените партита. През 30-те години тя започва да

формира и проявява леви убеждения – в творчеството си и в обществения живот.

И това само по себе си е проява на смелост, защото, меко казано, не е било твърде безопасно от един момент нататък. Тя ще изгради пролетарски убеждения, подобно на една част от интелектуалците на века, което ще има своята цена – част от произведенията й ще бъдат в известна степен идеологически деформирани. Друга, значителна част от творчеството й обаче, ще остане незасегната. За щастие.

Срещу течението

Грубешлиева се ражда през 1900 г. в семейството на военен. Войната, както и темата за военното съсловие в България в мирно време, заема важна част от биографията й. Баща й, офицер, получил образование в Русия, загива по време на служба. Времето на Балканските войни, както и на двете световни войни е белязало травматично всеки един от съвременниците й, включително и нея. България е разпокъсана въз основа на кръвопролитните войни. В спомените си от 50-те години,

тя разказва за трагичната смърт

във войната на свой братовчед, потресла цялото семейство. В спомени, публикувани в “Литературен фронт” през 1950 г. Грубешлиева говори за наличието на идеологически конфликти в собственото й семейство, за особеното присъствие в рода на неин чичо социалист. Самата тя ще се опитва да се ориентира из сложните лабиринти на своето време.

В първите си две стихосбирки тя е до голяма степен вглъбена в собствения си вътрешен свят, в сърдечните си изживявания. Цялата й първа книга, “Хляб и вино”, е облъхната от любовно-меланхолично чувство, и на пръв поглед нищо не може да откъсне лирическата героиня от силната й самовглъбеност.

Вземи ръката ми. Прогледнала дълбоко през мъглата,

бих искала да те усещам близък все така

и все така спокойно да следим отплуващите ладии,

а Бялото море безспир да плиска във краката ни.

из “Пред Бяло море”

От средата на 30-те години обаче

поезията й придобива подчертано социален характер,

а проява на това е третата й стихосбирка “Стрели”, излязла 1935 г. Тази книга е сама по себе си явление, поради силната социална чувствителност, която една писателка успява да пресъздаде в написаното. Това е прелом в поезията й, но и в женската литература, с навлизане на големи социални теми като бедността, ужасяващите опустошения и жертви на войната. “Стрели” съдържа антивоенни стихотворения, които се открояват със смайващо силна образност, в която е ясно заявен отказът военните катаклизми на века да бъдат оправдани с патриотични цели. Тук писателката ще осъзнае дори родината си като чужда – поради жертвите, които войната в името на патриотични цели е взела. Това само по себе си е

новаторство в литературната ни история

по това време, когато родината често е обект на патететична възхвала. От Балканските войни нататък дори големи пера като Вазовото, както и талантливи писатели като Кирил Христов се поддават на военната патетика, надявайки се, че България ще си възвърне мечтаната териториална цялост. Фани Попова-Мутафова например ще пристъпи към милитаристична реторика в името на националните идеали, особено в публицистиката си в края на 30-те години, както и през 40-те години.

Попова-Мутафова и Грубешлиева са писателки, заели различни идеологически позиции. Първата подкрепя войната и има десни убеждения, а втората я заклеймява и е ляво ориентирана като възгледи.

И двете жени обаче си приличат по отношение на смелостта,

която проявяват. Те живеят, творят и заявяват дръзко обществени и идейни позиции редом с мъже, спрямо духа на времето си. И двете разсъждават върху фундаментални за епохата си концепции като “нация”, “родина”, “териториална цялост”, “национални идеали”. И двете допускат идеологически нюанси в творчеството си, както и си противоречат на моменти, но все пак успяват да съхранят таланта си.

В началото на 30-те години Грубешлиева вече е с оформени политически пристрастия, което ще направи живота й през 30-те и 40-те години едновременно труден и вълнуващ. Участва в учредяването на Съюза на трудовоборческите писатели през 1931 г. В резултат на обществения й и литературен път, през 1939 г. е

интернирана заедно със съпруга си Людмил Стоянов в Пазарджик,

а по-късно в село Сомовит, Ловешко. От средата на 30-те години тя, съзнателно или не, прави компромиси с историческата обективност. Пример за това е романът “Врагове”, вдъхновен от видяното в Испания. В описването на централния за него конфликт между партизаните и царските власти, тя забравя, че левите, революционно настроени млади хора, силно идеализирани от нея, също са носители на кърваво насилие. “Врагове” устойчиво се занимава с реални политически събития, съпреживявани от фикционални герои. Грубешлиева идеализира нелегалните събрания на комунисти. Управляващите земеделци са сложени под общото понятие “врагове”, и това е израз на поляризацията, обванала не само обществото, но и творческото съзнание на Грубешлиева.

Смел свидетел и летописец на Испанската гражданска война

Грубешлиева участва в две издания на Конгрес за защита на мира и културата, провели се в Париж и Мадрид през 30-те години, редом с водещи европейски писатели. Конгресът в Испания се провежда по време на гражданската война. Самото присъствие на делегатите там е проява на смелост. Писателката се озовава съвсем близо до фронтовата линия (с непосредствена опасност за живота поради бомбардировките). Тя се разхожда из града, наблюдава отблизо опустошенията и разговаря с местните, озадачена от спокойствието, което те съумяват да запазят. В пътеписа “Какво видях в Испания” тя разказва как в един момент от придвижването си из града се доближава на 500 метра от фронта.

Опасността е реална,

тъй като по това време във “вечерния здрач се виждат сблъсъците на оръдейните изстрели” и “артилерийският огън е в разгара си”. Бомбардировките, на които тя става свидетел в Испания – бедствие, което през 1940 г. ще застигне и София, я ужасяват. Ярките описания, пронизани от усещането за страх, са своебразно предупреждение в записките й за това, което вече е надвиснало като невидима заплаха над Европа, както и над България.

След завръщането си тя завършва пътеписа и той е публикуван още на следващата година. Отново вдъхновена от събитията, на които е станала свидетел, написва и романа  “Врагове”, който бива конфискуван от цензурата и публикуван много по-късно – през 60-те години на миналия век.

“Какво видях в Испания” привнася в литературата ни мотива за способността на чужденеца, на идващия отвън човек, да съпреживее страданията на друг народ/общност. Този екзистенциален опит успешно се вписва в литературно-историческата традиция на Запада до втората половина на XX в., пример за което е Хемингуей. В случая на Грубешлиева

впечатляващото е, че наблюдаващият е жена.

Актът на дръзновено приближилия фронта е извършен от българска писателка. И то не в качеството й на милосърдна сестра (подобно на опита на Екатерина Каравелова и др.), а на пишещ човек. Защото в по-новата българска литература, а и европейска, женският опит в тази посока все още е рядко явление. През 40-те години американски и европейски писателки все по-често ще започнат да прекосяват тази граница, да пътуват и да пишат за войната. И именно

Грубешлиева застава начело на тази нова вълна.

Пътеписът е непосредствено свидетелство за идеологическите настроения на част от интелектуалния елит в предвоенна Европа. Фактът, че съветските писатели заемат специално място на конгреса, и че, по думите на Грубешлиева, се радват на “особено внимание”, е красноречив за интелектуалната хипноза пред социализма в този период. Хипноза, на която се е оказала подвластна и самата Грубешлиева. Алексей Толстой например е “една от централните фигури на конгреса”, пише Грубешлиева. Тогавашният председател на Съюза на съветските писатели, Владимир Ставски, също е сред делегатите.

За съвременната жена и любовта

Все пак Грубешлиева не се ограничава само до изразяване на левите си идеи. За това раздвоение, по-късно тя ще бъде упреквана от официозната социалистическа критика. Грубешлиева е писател, който умее да разгръща разказ за конкретната житейска съдба, по начин, по който разказът добива универсални измерения. В разказите, повестите и романите си, тя често защитава стойността на истинската любов и това колко е важно тя да бъде дочакана, дори това да отнеме цял един живот. Героините й възхищават с редица качества, но в някои от произведенията й проявяват конформизъм, който им струва скъпо, и писателката не се колебае да посочи това като слабост. Много често героините й са жертва на обстоятелствата, но при по-близко вглеждане са проявили слабохарактерност в една или друга степен.

Темата за брака също заема важно място в творчеството й.

Грубешлиева описва жената като жертва на един патриархален ред, в който неомъжените жени биват упреквани, че са пропилели социалния шанс да се задомят.

Омъжените жени същевременно често са жертва на материалистични стремления на родителите им, които смятат, че материалното благополучие е равнозначно на щастие за децата им. Грубешлиева заклеймява както патриархалния мироглед, така и материалистичния, утвърждавайки възгледа си, че жената трябва да слуша сърцето си най-напред, дори и да изглежда, че изборът й е в конфликт с консервативните обществени разбирания. В голяма степен, тя е социален бунтар, посочвайки верния според нея път пред съвременната жена, но не спестява трудностите и

жертвите, които той изисква, за да бъде извървян.

В някои романи на Грубешлиева често не само омъжените жени, но и избегналите брака са сполетени от трудна съдба. За разлика от старото поколение, което с надежда подхожда към брака, по-младите героини смятат, че избягването му ще им донесе щастие и свобода. Този ескапизъм обаче не отговаря на очакванията им, напротив. Често в Грубешлиевите романи, независимо дали жената се омъжва или не, тя е застигана от житейски страдания. В тази, на практика философска екзистенциалистка настройка, се очертава една цялостна философия на писателката за съдбата на жената. Според Грубешлиева жената, бидейки такава, носи на раменете си тежък кръст, независимо от житейската посока, която поема.

След 9 септември, 1944 г.

След Втората световна война Грубешлиева пише “за новите социални преображения, за борбата за мир”, както указва справка в “Речник по нова българска литература” на БАН. В романите “През иглено ухо” и “Врагове” пише, подобно на множество други писатели, с патос за строителния размах на социализма, за “антифашисткото движение като важен етап от българската история”, указва още справката.

Възможно е да си я представяме като своя сред чужди и чужда сред свои – заради читателското ни въображение – но като че ли времето на смели идеали и възторзи е отминало. От 1956 г. до края на живота си тя работи като завеждаща отдела “Белетристика” на сп. „Пламък“. Книгите й, бунтарски за своето време, и универсални от гледна точка на историите, които разказват, обаче остават ценност и до днес.

Остава и някой ден да бъдат разлистени от повече хора.