Неповторима е дирята, която оставя Валери Петров в нашата култура. Неговият талант – разнопосочен, всеобхватен, толкова разнообразен и в същото време единен, цялостен. Към каквото и да посегне перото му – стих или поема, киносценарий или пиеса, преводи на поезия или драматургия, пътни бележки или приказки, то винаги е белязано с характерната валерипетровска атмосфера и излъчва хармония, доброта, хумор, поезия.
Неоценими са заслугите му към кинодраматургията, благодарение на него Шекспировите творби зазвучаха в цялото си съвършенство, нашите деца се радват да четат неговите стихчета и приказки, да гледат пиесите и филмите му. И въпреки това Валери Петров преди всичко е поет.
Познаваме и обичаме насмешливия му, леещ се стих с игриви намеци и бликащо остроумие, което просто излъчва поетична хармония и интелектуално обаяние. В никоя от неговите многобройни поеми и стихове няма да открием остри драматични сблъсъци и гръмогласни чувства, макар че поетът с присъщата си образна пластичност изгражда света около нас – от шишарката, паднала насред пътя и прозрачната медуза до загадките на вселената, от всекидневните изненади на живота до трагедията на войните. Чувствата му привидно витаят в небесата на пародията, на присмеха, на иронията. А при Валери Петров и иронията звучи благородно, защото е насочена преди всичко към самия него, достигнала е най-висшата си реализация – самоиронията.
Но тъкмо когато сме възприели неговата насмешлива интонация, ненадейно ни облъхва тъга. И ние така осезаемо сме почувствали нейното присъствие, че дори се питаме достатъчно ясно ли сме разбрали всичко. Ето в това се крие тайната на поетичното очарование на Валери Петров – в това своеобразно преливане на интелектуалното с лиричното, на остроумното със съкровеното, на трагичното с комичното, на нежността с болката. И в тяхното точно дозиране и съчетаване, което се приближава до великия разум и съвършенството на живота.
Как разделяте времето си между всички музи, които ви вдъхновяват? Нали всяка от тях според „женската си природа“ иска пълно отдаване?
Всъщност при мен няма различни музи. В началото на пътя си си мислех, че цял живот ще пиша само стихове и нищо друго, но нещата се развиха иначе. Може би такъв ми е характерът – всичко ми се вижда привлекателно, новите, непознати области ме дърпат към себе си. Така стана, скоро ме грабнаха киното и театърът. А после пък, в един труден момент – отначало по необходимост, а след това с ентусиазъм – навлязох и в областта на превода. Най-подир – неочаквано и за мен, но като си помисля, закономерно – се появи и радостта от общуването с децата… Мъча се да тласкам нещата успоредно. Но истински конфликти между тях няма. Това, което се старая да правя, е едно и също – поезия. Поезия в разни направления, с различни средства и техники. Поезия в стихове, поезия за екран, за сцена, преводна поезия и така нататък.
Как си обяснявате факта, че възрастните обсебват дори и тези ваши творби, конто имат пряк адрес към децата?
Ако наистина е така, обяснявам си го с това, че всичко, което пиша за детската публика, поначало е с двоен адрес: към малките и към родителите им. Разбира се, не мисля много за това – то само се получава. „Детското“ и „възрастното“ звучат едновременно в мен и затова резултатът е такъв. На читателите от различните възрасти се опитвам да говоря с един език, който ги обединява. Езика на поетичното, красивото, веселото, доброто. Всеки човек носи в себе си детето и с радост се връща поне за малко, поне за час и половина от живота си, пълен с важни и спешни грижи, в чистото и пъстро царство на малките, когато един текст, един музикален мотив му открехне вратите към него. Естествено, възрастните знаят за живота много повече, отколкото децата и затова някои намеци в пиеските, които съм написал досега, са достъпни само за тях, но повтарям: по-важно е това, което бих искал да ангажира и радва и едните, и другите.
Един въпрос за „тайните на занаята“. Произведенията ви, особено поетичните, оставят впечатлението, че са излета на един дъх, сякаш „някой диктува“, а вие само записвате. В действителност колко е дълъг пътят от първата замисъл, от първия вариант до тази получила се лекота и изваяност като окончателен резултат?
Думите ви ме ласкаят и радват, но аз си зная, че впечатлението, за което говорите, не се дължи на някаква диктовка „от горе“, а в повечето случаи е плод и на умение, разбира се, но главно на труд. Стремя се към естественост на израза, към правилност на граматиката, към един стих, чиито думи да изглеждат създадени сякаш за да влязат точно в размера на римовата схема, така че да не се усеща в написаното насилие. Какво казвам… насилието, дори и усилието не трябва да се усеща. Това се получава с много работа и упорство. Не се боя, че в този процес, който обикновено иска време, ще се изпари вдъхновението. Оригиналната мисъл, неочакваното чувство са въпрос на миг. В този миг все едно не може да бъде написано стихотворението. Така или иначе идеята трябва да се доосъзнае, чувството да се реставрира. „Поезията е емоция, припомнена в състояние на покой“, казва Уърдсуърт. Но това дообмисляне на мисълта, възстановяване на чувството при труда над хартията не е просто механичен, сух процес. То ни връща към светлия миг, то почти винаги ни дарява нови хрумвания на ума, нови оттенъци на чувството. Така в борбата за съвършенство на формата съдържанието се обогатява. Всъщност се касае – зная го от опит – за едно „второ вдъхновение“. Но така е при мен, може би при другите е иначе…
Какъв образ на своя читател сте изградили в представите си?
Когато пиша, аз не мисля с кого разговарям. Но поначало са ми чужди и неприятни „големите мъдрости“. Димните завеси от неясни изрази и образи, зад които обикновено се укрива липсата на истински мисли и чувства по принципа на Андерсеновата приказка: „Преструвайте се, че ме разбирате, защото иначе ще излезе, че сте глупави!“ Стремя се към яснота и простота. И все пак не правя компромиси с публиката, не опростявам нещата. Струва ми се, че ако река да се откажа от тази тънкост на израза, от онази културна асоциативна връзка и така нататък, разговорът ми с читателя ще загрубее, аз ще изменя на своя начин на мислене и чувстване. Но това са теоретизации, към които ме тласка вашият интерес – всъщност пиша по единствения начин, по който мога. Това е.
Обикновено се казва, че цял живот писателят пише своята единствена книга. Ако сте съгласен с това, каква е темата на вашата книга?
Тази фраза се среща често, но тя не ми казва много нещо. Навярно е валидна за някои писатели, но едва ли за всички. Нормално е човекът на изкуството да се развива, да прави в хода на творчеството си малки или големи завои, а пък една книга изисква единство. Не зная какво да кажа за себе си. Отначало пишех по-дълги поеми или цикли стихове, по-късно ми станаха близки кратките форми, но и едните, и другите имат общи черти: предметност, странене от гръмките фрази, хумор, тръгване от малкото към голямото. Често ми се е случвало да попитам някой приятел: „Как ти се вижда, това не е ли ново за мен?“, а той да ми отговори: „Ами! Пак си си същият.“ Но това сякаш дава право на тези, които говорят за единствената книга на писателя.
Едно от най-честите определения за вашето творчество е мъдрост. Как мислите, след като човечеството може да се похвали с много мъдреци и изказани мъдрости, достигнало ли е то до мъдростта?
Какво е мъдрост и има ли финална, последна истина? Човекът се стреми да разбере себе си, да установи мястото си в света. Но пътят към отговорите на тези въпроси не е лесен. Затова и ги наричат „вечни“. И нещастието е в това, че постигнатото се забравя, трудно се предава от един човек на следващия, от едно поколение на друго. Оттук е дошъл навярно митът за Сизиф. Човек тласка нагоре по хълма камъка на знанието, но тъкмо да го докара до върха и той се търкулва надолу. Камъкът, пък и самият човек. Искал е да предаде зрънцето истина, което е събрал, на следващия го, да му каже: „Виж бе, работата е в това, че…“ Но оня не го чува, той трябва сам да разбере в какво е работата, сам да си поеме камъка от стартовата черта. „Е, хайде – казваш му, – тласкай го тогава, както съм го тласкал аз, почти от началото!“… Но вие ме карате да говоря „мъдри“ слова, пък аз ви казах, че не ги обичам.
0 Коментара