Попаднах на нея в ежедневния си фийд – една терапевтка от САЩ беше споделила поста й около 2-ри юни – Световният ден за действия срещу хранителните разстройства и в този момент реших да се свържа с нея, защото с откритото си поведение тя показва, че един проблем е решим, когато е видим, а и тя има какво да разкаже. Хареса ми и излъчването й…

Част от този пост гласеше: „Поствам това, защото вече не ме е срам. Как се опитвам да спра стигмата? Говоря. Да се отворя да говоря ме накара да осъзная, че не съм единствена. Хранителните разстройства идват във всички форми и размери, мъже и жени на всички възрасти. Това е моето послание до всички, които страдат от  #хранителниразстройства: Заслужавате да живеете без тази болест. Заслужавата да се видите в най-добрата си форма. Вие не сте вашето боледуване. 💜

Моля те, представи се. 

Името ми е Моник Даниел Гимон (линк към фейсбук профила й). Отношенията ми с храната винаги са били моят отровен начин да се справям с реалността. От преяждания за стотици долари за джънк храна (на нощ) да вцепеня депресията или спомените си, и ли очиствания докато усетя облекчение и контрол.

Как започна всичко за теб? 

Започнах да гладувам след като бях изнасилена от учителя си във втори клас. Плачех всяка сутрин преди училище докато се вцепеня и приема, че това е наказание, което заслужавам.

Моите навици за хранене бяха много прости: преяждане или глад. Не можех да намеря средата. Храната стана проклятието на живота ми. Не можех да видя храната като необходимост. Приемах я като начин да изтезавам тялото си.
Ако извършех нещо погрешно, нещо от което се срамувах или нещо ми беше твърде трудно, аз спирах да се храня и се самонаранявах като режех или насинявах крайниците си.
Това се случваше и спираше години наред през които страдах, докато в тийнейджърските ми години не открих очистващите практики. Покачването на теглото беше това, което го предизвика и за пръв път откакто остарявах и узрявах, същото правеше и тялото ми. Мразех това. Мразех своите извивки, мразех своята женственост. Начинът, по който изглеждах като млада жена ме караше да се чувствам дори по-уязвима. В 8 клас бях нападната от по-големи момичета в училищната тоалетна. Бутнаха ме на пода, навряха ме в една от кабинките на тоалетната и ми напъхаха главата в тоалетната чиния и пуснаха водата. Помислих си, че ако някой заслужава това отношение, това съм аз. Не казах на никой от учителите ми, нито на семейството ми.

Това беше и първата вечер, в която започнах да повръщам.  Седмица по-късно направих опит за самоубийство и влязох в болница.

Когато започнах да свалям килограми, майка ми го забеляза и се притесни сериозно. Преяждането и очистването излязоха толкова извън контрол, че тя трябваше да заключва шкафовете и фризера, за да не мога да взимам храна. През тийнейджърските си години влизах веднъж в клиника и два пъти провеждах лечение навън, докато не реших да напусна дома си, защото хранителното ми разстройство разрушаваше семейството ми. Това, което майките не искат е да види детето си да се превръща в болна торба безнадеждни кокали.

Имах консултант, който идваше в първия ми апартамент всяка седмица да ме претегля и да проверява кръвното ми. Правеха ми се редовно кръвни тестове.

Най-ниското ми тегло до момента е било 30,4 кг.

Само на 23 години имам развити остеопороза, артрит, остро изтъняване на костите и стомашна язва. Умирам и знам това. Независимо колко ям или се грижа за себе си, всъщност усещам как тялото ми се разпада.

„Скритата цена“ на хранителните разстройства са различни други проблеми, които ти си споменала в поста си като изтъняването на костите и остеопорозата… Как прие, че не са временни болки, а състояние? 

Всяка става в тялото ми ме боли; ръцете ми се схващат, тракат и щракат от елементарни движения. Работя  на парче в пекарна и да режа сандвичи или да оправям съдовете ми носи агония в китките. Когато ме диагностицираха, плаках. Това е всичко, което можех да направя. Когато ти кажат такова нещо в период, в който се опитваш да се възстановиш е много тежко.

Какви са мечтите ти, Мое? Каква се виждаш на 40? 

Какви са мечтите ми? Да бъда здрава, защото честно казано, не мисля, че някога съм била. Не мога да си представя как моят мозък или тяло биха могли да бъдат без тези разстройства и болести. Въпреки това, в един прекрасен ден, когато зърна какво е да си жив и да усещаш радост, ми се напомня, че това е възможно. Боря се за тези моменти.

Какво мислиш за филма До кости//To the Bone

Не бих препоръчала да го гледа никой, който се опитва да се възстанови. Може много да събуди в теб миналото и определено може да причини връщане назад.

Филмът обаче, въпреки това, показва как хранителните разстройства могат да причинят смут в семействата и как системата за психично здраве няма цялостно работи как да се работи с тях. Точно затова е важно да продължим да говорим. Колкото повече се осветяват те, толкова повече животи можем да спасим и да продължаваме да разработваме терапии за всеки, който страда.

Не мисля, че е възможно да задам въпрос като „ако нямаше хранително разстройство“, затова ще те попитам по този начин – какво би казала с опита си на тези, които са в началото на своето възстановяване или в началото на болестта? 

Ако познавате някого с хранително разстройство или сте в този ад всеки ден, запомнете това от мен: вие не сте своята болест. Това заболяване ви затруднява да сте най-доброто, най-здравото и най-щастливото ви Аз. Вие заслужавате да сте онзи човек, който действително сте и това сте вие – без хранително разстройство.

От сайта на Детелина Стаменова. 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара