…One love One blood One life… U2
Скъпа Маргарет, надявам се никога да не прочетеш този текст! Защото в него ще се обясня в любов първо на мъжа ти, после на теб, после на моя мъж, после ще забележа, че пак е станало неделя около полунощ, а аз пиша пореден прочувствен текст, вместо да спя или да гушкам невръстната си дъщеря.
Сигурно и ти си имала своите малки голготи, когато те изяжда битът, а изтерзаната ти душа моли за почивка и нищо повече от това да бъде сама … сама със себе си. Вярвам, че не ти е било лесно да излееш цялата тази болка и любов в прекрасните си книги, че и ти си имала безсънни нощи, деца с температура, мъж, който вечно закъснява или е забравил за рождения ти ден. Представям си как разпределяш времето си и часовете за домашни, разходка, пазар, каране и вземане на децата от училище, срещи, интервюта, библиотека, терапевт, готвене, роднините, телефонни обаждания, и … писане.
Имам едно дете, едно куче, един мъж, една работа,
една къща и полудявам от това, че времето ме притиска, изстисква ме, кара ме да бъда повърхностна, да бъда на повърхността, всичко на бързо и за малко. А искам да потъна, да се гмурна, да се загубя в безкрайните въпроси на онова вътре, което ме прави мене си. Което СЪМ аз. Онова, което не е домакинята, майката, маркетинг директорът, колумнистката, добрата студентка, ученичката. Онова, което е оголената ми душа.
Твоите книги, Маргарет, ме карат да страдам. Но и да искам да страдам. Да харесвам страданието. Да не мога да ги оставя, да бъда всяка една от твоите героини, да те разбирам, да те усещам, да ти вярвам и да бъда СИЛНА.
Книгите ти, Маргарет, са книги за силни жени.
Браво на мъжете, които дръзнат да посегнат към тях! Ще научат много за нас и за себе си. Няма да попадат в измислени светове, няма да избягат в нечии фантазии, няма да почесват егото си, няма да се крият в уюта на въртешната си пещера, а напротив – ще бъдат зашеметени от истините, които изпускат, както изпускат неусетно момента, когато порастват децата им, посребряват косите им, когато ние леко се прегърбваме, губим овалите си, но придобиваме онази мекост на погледа и твърдост на характера, която винаги се харесва на някого другиго.
Маргарет, как така ти си толкова прекрасно умна, и толкова мъдро красива? И как така
имаш цели четири деца от един мъж,
и толкова книги, и толкова роли, и толкова срещи, и толкова сини очи?!
Сигурно и ти имаш своите малки или по-големи пропадания и кризи, сигурно и ти си кисела сутрин, и мразиш да ти изстива чаят, докато някой те занимава с глупости. Вярвам, че ти си Италия, която чете знаците на съдбата, както и Джема, която заменя лукса на уредения си живот на уважаван журналист и красива жена за шанса да има дете от безумната любов на живота си, ти си и Делия, която крие страховете си в анорексията и в неистовото желание да открие себе си.
Как можеш, Маргарет, да познаваш толкова дълбоко терзанията на женската душа, в толкова много нюанси, в толкова силни истории на толкова безпощадни към себе си в любовта си жени?!
Не е моя работа, но не мога да не се запитам за тайната на успеха ти, и не мога да не допусна, че се дължи на странната смесица на
твоите ирландско-италиански корени,
на средата, в която си израсла – сред книги и картини, с любяща майка художник и строг, но справедлив баща писател. Не мога да не ти завидя за късмета да срещнеш „човека със звездите” (къдрокосия мечтатател Серджо Кастелито), преди да е станал обект на любов и възхищение на толкова момичета и жени и да го спечелиш само за себе си, да му родиш четири деца и да ги гледаш с онази всеотдайност, с която и пишеш болезнените си романи.
Маргарет, не мога да не ти споделя, че след твоите книги трудно харесвам други. Че са от малкото, които мога и искам да препрочитам. Че харесвам еднакво и книгите ти, както и филмите на Серджо по тях. Е, може би някои малко повече. Например „Чуй ме”, или както е по-правилно да се преведе „Не мърдай”. Защото вярвам, че всеки в живота си има по един празен стол, който вечно ще мъкне и никога няма да запълни. Винаги някой ще си отиде без време, винаги някой ще пуснем да си иде, преди да сме му казали, че го обичаме.
Как така
успяваш да влезеш еднакво добре и в кожата на мъжа,
и в кожата на жената и да разбереш къде грешат, защо страдат, как обичат?! Откъде знаеш толкова много за брака, за неговите пропасти и спасения, които дебнат отвсякъде? Та ти имаш само един брак! Как така дръзваш да изричаш най-големите си/ни страхове, как така споделяш най-долните страсти и най-възвишените и интимни тайни на съпруга или съпругата, все едно?
Това ли е пътят? Да си честен до болка, да бъркаш без ръкавици и предпазни средства, да влезеш в калта гол и да гледаш винаги в окото на бурята. И винаги да бъдеш себе си. И сам. Защото няма брак и няма любов, която да събере парчетата ти, ако ти не си готов, нали?
Защото никой не се спасява сам.
Но първо трябва да се намериш.
Харесвам книгите ти, Маргарет Мацантини, и нямам търпение да прочета още. Жалко, че ми се налага да чакам превода и издаването. Понякога това е дълъг процес. Иначе досега да съм строила всичките ти осем томчета на шкафчето си. Чакам да разбера какво е „морето сутрин” от теб, защото ти виждаш най-истинските му цветове. Чакам.
А дотогава ще си пусна отново великото парче на Ю ТУ, което ти си сложила като посвещение в „Никой не се спасява сам”, и което ще ми напомня, че любовта се дава само на който е готов за нея.
0 Коментара