Цветни знаци на абсурда

Веднъж влязох в БНБ с шапка „Неам нерви“. И абсолютно всички работещи там казаха, че и те искат такава….

В легендарния филм „Червеният знак за храброст“ (The Red Badge of Courage) от 1951 г., червената значка символизира рана, получена в битка, каквато героят неистово се стреми да получи. Тук обаче ще хвърлим поглед върху друг вид значки, също проверени в боя, за които не съм сигурен какво точно символизират. Вероятно нищо, но те все пак са смешен документ за абсурдното ни всекидневие, на което намираме сила да се присмеем.

Запознах с се с Марина Демирева на изложение в центъра на София. Застанах като застрелян пред щанда ѝ за значки и бижута, и като дете в сладкарница не знаех коя първо искам да си купя – „Песъка е ухо“, „Не мейква сенс“, „Всеки сам си преценя“, „Тука е така“… (За една седмица ги изкупих почти всичките).

Попитах я дали иска да разкажа за този, по мои думи, подвиг и тя сякаш беше изненадана. Постепенно обаче разбра, че интересът ми е искрен и се съгласи да говорим за нея и приятеля ѝ и за цялата изумително смешна работа, с която си изкарват хляба.

Честно казано малко завиждам на Марина и Златил. Те изработват ръчно значки, торби, шапки и бижута и са може би единствените по рода си майстори на градски бижута, които буквално пишат историята на българския жаргон, използван в социалните медии и който отдавна е станал част от уличната градска култура.

Марина не обича много да говори и се паникьосва, когато ѝ задавам въпроси. Първата дума, която казва когато се представя е:

 „ПОМОООЩ!“

След като си събере мислите обаче, разказва приятни и интересни неща.

„Мога да понеса и поема отговорността за това, че съм първият човек, записал жаргона от социалните медии и улицата на материален носител. Цял живот имам двойки по литература, но те ми донесоха това. Мисля, че учителката ми по литература ще бъде дълбоко скандализирана! Мога да ценя речта, оценявам изразите, но не мога да напиша смислен текст. Но пък хората сами идват при мен и ми носят лафове, които стават за значки. Аз започнах от някъде, с мои наблюдения за изразите, които хората на улицата използват най-често, кои са модерните и актуалните в интернет смешни думи и ситуации. След това започнаха да валят предложения: „А защо не направиш…?“  След това всичко започна да става от само себе си и само да се допълва. Като по магия. Сякаш самият жаргон идва при мен и аз просто си записвам. Хората харесват това, което правим. Забавно е, има много смях.

От дете човъркам и изработвам някакви предмети.

И рисувам. Обичам да пипам произведенията си, да ги докосвам, да ги държа в ръце. И започнах да ги произвеждам, за да им се радвам“, разказва Марина.

Признава, че не знае почти нищо за историята на значките, но веднага се запалва по идеята да поставя върху тях всякакви надписи и изображения. Купила си машина и ѝ било много забавно да ги „затваря като буркани“. „После ми блесна, че можеш да сложиш всичко на тях, абсолютно всичко, което поискаш“, споделя тя.

„Проговориха ти, а?“

Аз признавам пред нея, че съм разглабял значки като малък, за да слагам всякакви абсурдно-комични надписи и заради това толкова съм се зарадвал на техните.

Марина казва през смях, че са ми проговорили. После продължава да разказва:

„Всичко тръгна от „майна“. Бяхме в Пловдив, аз бях решила да слагам на значките малки плодчета, такива сладички, за децата. Лимончета и портокалчета. И тогава ми хрумна, че мога да сложа надписи. Първите бяха „майна“ и „айляк“. Хората като ги видяха свършиха на щанда за 5 секунди. Добре, че бях взела машината и можех да ги правя на място. От софийския жаргон най-харесваната е „дейба“, дори сред чужденците. Тази и „заеби“ са топ! Иначе от жаргона на „провинцията“ „въй“ ми върви най-много. Навсякъде!“

Историята на значката всъщност започва още в Древен Египет и Рим, където декоративните игли и брошки са били използвани за закопчаване на дрехи и показване на статус или вярност към човек или господар. Когато питам Марина как се чувства като „наследник на древна традиция“, тя през смях отговаря: „Чувствам се късметлийка. Не съм измислила значките, но те са стигнали до мен и това, че ги правя, си е чист късмет!“

Значката-копче, каквато я виждаме в наши дни, се появява в края на XIX век. През 1894 г. и 1896 г. американската компания Whitehead & Hoag Co. патентова „значка-копче“, която се състои от дизайн, отпечатан на хартия, притиснат към метална основа и защитен с прозрачно покритие от целулозен филм. Дизайнът се запазва и до днес с малки вариации в материалите и формата. Значките-копчета дължат името си на това, че са били изработвани по подобен начин и от същите производители като покритите с плат копчетата.

През следващите десетилетия значките постепенно се превръщат в символ на принадлежност, протест, идентичност и културни движения – от Викторианската епоха, през Втората световна война и контракултурата на 60-те, до пънк и рейв сцените. Те намират приложение и в политиката, спорта, киното и литературата, като остават популярен начин да изразиш себе си.

„Аз и Златил учехме заедно математика. Но нещо не прокопсахме в математическата наука. Златил е философ. И криейтив директор (и двамата се смеят на току-що осъщественото повишаване в длъжност на Златил). Той например измисли „Burgasdidas“. Негови са също шапките, на които пише „Бахти студа, чуек!“ и „Уличен лорд“ (тази иронизира Евгени Минчев, който често минава покрай магазина). А аз рисувам котки, непрекъснато. Като се замисля всичко тръгна и от котките. Цялото това начинание. Кръстено е котката ми Тошо, той се спомина наскоро. Имаше един стърчащ зъб, като вампир беше. Нарисувах го и го използвах за лого. Сега хората ми викат Тоши. Вече не съм Марина. (смее се) Покрай котките се завъртяха и забавните изрази, жаргона и всичко“, разказва Марина.

Песъка и неговото ухо

„Песъка е ухо“ е изключително популярен уличен графит и жаргонна фраза в София, но от няколко години и из цяла България, означаваща, че Песъка (митологична личност/прякор) е доносник, информатор на полицията. Песъка е градска легенда, превърнала се в графит, за да предупреждава и да злепоставя това предполагаемо лице.

Оказва се, обаче, че това не е точно така. Или по-скоро в основата на легендарната личност стои истински човек. Тук думата взима Златил:

„Един приятел на Песъка видя шапка с надписа на витрината и влезе да се похвали – „Аз Песъка го познавам!“ разбрахме, че не е само градски мит. Песъка имал проблеми с наркотиците и полицията. Питах дали е ухо – ами ухо е! (смее се).“

А според Марина: „Песъка ще го има и след 100 години, той ще ни надживее. И бабите, и внуците им, и правнуците ще срещат графити с Песъка по улиците.“

Той умрял, ма!

„Магнитът с умрелия гълъб е съвместен проект, той ми даде идеята да сложа умрелия гълъб пред катедралата „Св. Александър Невски“. Искахме да направим туристически магнити и този се оказа най-успешният магнит сред чужденците, които посещават София. Разказваме на всеки чужденец, който е влязъл и ни е попитал „Защо има умрял гълъб на този магнит?“ цялата история, като даваме примери в какви ситуации се използва израза. Например за нещо напълно неизползваемо, „умрело“. Понякога им пускаме дори видео и те се смеят, нищо че не знаят български. Винаги след като разкажем историята, 100 от 100 са си купили магнита.

Те казват, че това е уникален магнит, който от никоя друга държава не могат да си купят. Никой друг идиот не направил такова нещо. Ние сме тези пълни идиоти, признаваме си. Поемаме отговорността за това, че продаваме умрели гълъби на чужденци и разпространяваме българското меме по света. Десетки години този гълъб храни кучетата и сега славата му се носи из Германия, Италия, Испания, дори в Мексико. Скандално е!“ смее се Марина.

Без да осъзнават съвсем историческата си роля Марина и Златил създават от значките не просто аксесоар, а истински носител на културна идентичност и социална енергия. Те успяват да уловят духа (и смеха) на съвременния български жаргон и го превръщат във феномен, който предизвиква усмивки, разпознаване и чувство за принадлежност. Те извършват своеобразно „архивиране“ на градския език и хумор, дори го популяризират и извън нашият си, локален контекст.

Питах Марина и Златил, ако трябва да сложат заглавие на книга на значка, тениска или шапка, коя ще бъде тя. Златил избира „Властелинът на пръстените“. „Самите богове“ на Айзък Азимов“, казва Марина. О обяснява защо: „Сюжетът на книгата е разделен на три части, чиито заглавия съставят известната мисъл на Фридрих Шилер: „Срещу глупостта самите богове се борят напразно.“

Не съм учуден, че в заглавието има богове. Въпреки, че книгата е тъжна и е критика на безконтролната консумация, в крайна сметка приключвам разговора си с Марина с усещането, че ле-е-еко е докосната от боговете. Поне от тези на смеха и комедията.