Бойка Асиова за разказването

Всяка истинска история започва с „Имало някога“ и завършва с „Яли, пили…“. Тази ще започне малко по-различно, но до края със сигурност ще стане ясно какво имало някога.

И така, в една книжарница сред купища книги удобно седели две жени, пиели чай и си говорели за… книги. Не само за книги, но и за писане на истории, за това как една истинска история се превръща в убедителен разказ или роман, за това колко струва и струва ли си да се пише за родното, българското… Това сме ние с Бойка Асиова – дългогодишен журналист,  писател, разказвач по душа.

Истинската тя

е от хората, с които се говори лесно и дълго. Бойка Асиова обича земята, небето, традициите и обичаите на България с онази дълбока, несъмнена и безусловна любов, която в днешно време е толкова нужна и търсена, и в същото време толкова необяснима, че е чак странна. Родена е в Разлог и въпреки че отдавна живее в София, той остава центърът на нейния свят. По образование Бойка е инженер-химик, но е работила като журналист за множество медии, има и двайсетина документални филма, продукции на БНТ за македонските българи, за традициите и нравите, за борбите и свободата им. Автор е на 14 книги, а всяка от тях притежава оная дълбочина, специфичен език и характерна образност, които доближават автора до публиката, а в същото време оставят здравословна дистанция – за респект. Защото толкова са истински историите и толкова живи образите, че респектът идва сам.

Романът й „Яловата вдовица“ е публикуван още през 2007 г. В момента на книжния пазар е четвъртото му издание. През 2012 г. е преведен на немски, а съвсем скоро, в края на 2019 година, излезе и на турски език. За тази книга Бойка е носител на наградата „Николай Хайтов“.  Толкова е радостна, че романът е преведен точно на турски! Защото това е една универсална балканска история, написана с много болка и с познаване на тая болка. Преводачът Рюстем Азиз сам я предложил на турските издатели – харесал я, свързал се с авторката…

„Все пак, усещам понякога едно такова: „Е, защо пък точно на турски…“, което не ми се харесва – казва тя. – Ами че това е любов, тя си е една и съща от времето на Враница и Адем до днес, на всеки език, навсякъде по света… Когато почнах да пиша книгата,  се запитах на какъв език говореше този човек, Адем бозаджията, албанецът, който помня от детството си? А той беше мълчалив – даваш стотинки, дава ти боза, и толкова…“

Истинските герои

Питам за героите – кои са истински, кои са измислени и как успява да изгради толкова достоверни и автентични образи?

„Разбира се, че имам измислени герои – смее се Бойка. – За „Яловата вдовица“ жени в Разлог например ми казват:„Мари Бойко, всичките ги познахме, само Враница не можем да се сетим коя е“ – а тя е събирателен образ, не е една жена… Истината е, че познавах вдовиците от Втората световна война, връстници на моите родители, някои близки на моята майка, познавах съдбата им от дете. От една взех походката за моята героиня, от друга историята, която ми разказа за убития й мъж на фронта при Тетово…“

„В новия си роман ще разказвам за ирландския благородник Пиърс О`Махони и неговите питомци. Дълги години депутат в Британския парламент, откровен националист, радетел за национална независимост на Ирландия. Той идва веднага след потушаването, зверско без уговорки, на Илинденско-Преображенското въстание през 1903-та. Създава сиропиталища в София и Битоля за кръгли сираци. И това не са просто бедни, гладни, наплашени душици. Това са деца на загинали в бунта за национална свобода.  В търсенето на фактите и проумяването на този хуманистичен подвиг разбрах, че това не е неизживяно бащинство или просто доброта. Той търси модели на ирландската освободителна организация в малките народи в Европа. Идва в България, за да проучи опита на ВМОРО. Известна е негова фотография с характерна келтска носия – широкопола шапка, къса пола, ботуши, голи колене, малка чанта му виси отпред, пред срамотиите, би казала баба ми. Умирам в този вид да го докарам до Разлога. Но как, с какво, с кого? Пътят от Самоков в свободна Майка България минава през Рилския манастир. И от него до Разлога, в поробената още Македония има три пътя, по които може да се стигне. Минавала съм ги и трите. Докарах го при моите хора, за да ги шашне с вида си. Живо си представям как жените, седнали на пейка пред някоя къща, ще се ръчкат, ще се пулят, ще се споглеждат… И ще хукнат да му помогнат да намери точно това, което търси.“

Истинските истории

„Никога не пиша за неща, които не разбирам и не познавам – казва ми Бойка. –  За да е автентично предаването на истории, трябва да го правят хора грамотни, знаещи, проучили, видели и чели. Хора, които са се занимавали и знаят за какво говорят. Ако съм я измислила или ако съм я намерила, вече е лесно да я разкажа. Трудното е историята да се разположи убедително. Опитвам се когато разказвам за дадено място, да си го представя. Ако не ми е познато – ще отида да го видя и да го усетя“. Така отишли в Албания с дъщеря й Ирина, когато писала „Яловата вдовица“ – да види, да усети, да научи повече за „кръвното отмъщение“, защото то е наистина трудна за проумяване морална система.

„В моите неща няма никаква дидактика, не соча с пръст, не казвам: „Това е правилно“ – казва Бойка. – Затова на хората им е интересно, затова се припознават в героите, затова четат. Мисля си, че човек трябва да възпитава сетивата си и да ги развива, когато е попаднал на благодатна почва. Не трябва да се подценява читателят, защото все пак сме от едно племе. Но не съм аз човекът, който ще каже правилно ли е или направилно, аз трябва да накарам читателя да усети нещо, да се замисли…“

Връщаме се на въпроса за истината: кое е истина, кое – измислица?

„Във „Вълчицата излиза привечер“ имам една сцена – там Шиката е реален образ, от едно разложко село. Та, Шиката има кръчма в Детройт. Идват при него емигранти земляци. Той ги храни за без нищо, те пеят. Всеки своята си песен – от Ниш, от Дойран, от Банско, от Разлог, от Неврокоп. И така, с песни му плащат. Пеят, пият, плачат… страдат . Много си харесвам тая сцена, защото съм сигурна, че така е било.

Имам в новата книга един Тодор Пандур, реален герой от разложкото село Драглища. Съпровождал е Дядо Вазов през Великата Рилска пустиня. За него поетът казва, че е познавал планината с вързани очи. „Назначих“ го водач на Махони от Рилския манастир до Разлог. Този Тодор Пандур е бил пазач на Рилския манастир, спял в Хрельовата кула. Дебели зидове, вита каменна стълба, мазгали, часовник, камбана… Страховита подземница. В нея понякога затварят прегрешили послушници, за да ги завърнат в правия път. Вкарват полудели миряни с надежда за изцеление… Малки килийки. И покрай тях започвам да си представям: Каква ли ще да е килийката на Тодор? Виждал ли е през нея небе? Могъл ли е да изпъне нозете си, или е спял свит като в дъбова коруба? Студено ли му е било? Кой да ти каже?… Водач на контрашайка е бил – разбойници шарят наоколо, та някой трябва да ги озаптява. Буйна коса, разпиляна от вятъра като листата на дъб. Тукашен е, познава планината. Преспива кога в коруба на дърво, кога в овчарска колиба по високите мери, бива и направо под звездите… Заспива, прегърнал пушката си. Какво ли е да си жена на такъв мъж? Представяш ли си?“

Последно ми се искам да попитам за какво ни е всъщност любов към родината, откъде я вземаме и къде я пазим?

„Родолюбието не е нещо измислено или изкуствено –

сигурна е Бойка Асиова. –  То съществува във всеки един човек като естествено състояние. Дори не познавам хора, за които родното място няма значение. Или май познавам един, но ме смая и даже малко ме нарани неговата категоричност. Има такива хора, екземпляри единични… Мисля си, че не е съвсем искрено едно такова изказване. Защото имаме образци в историята, в литературата, в държавата, които заслужават да се върнем към тях. Не са много основанията ни да обичаме родината, но понякога нещата трябва да се обърнат. Но трябва да се прави интелигентно, със знание, със старание и внимание. Има наистина важни неща, сериозни, които заслужават и да се умориш, и през нощта да стоиш, и да си дадеш малко зор…  Не може все да си спестяваме усилията и да се чудим, защо не ни се получават нещата. Мисля си, че доста неща ни липсват – авторитети, критерии, еталон за красиво и ценно… Позабравили сме тия неща в последните години, а без тях бъркаме пътя. “