Кой е Патрик Зюскинд? Хващам се на бас, че почти всеки от вас е чувал за „Парфюмът: историята на един убиец“, чел я книгата или е гледал филма. Нали? Заглавието е останало в паметта ви, но името на автора… най-вероятно не. Странно такова, трудно за запомняне, присяда на гърлото и изсушава устата. Няма послевкус, но след него липсва апетит за друго.
Спомням си, че след като изгълтах „Парфюмът“ по време на едно близо десетчасово пътуване с влак преди няколко години, се чувствах изгубена. За известно време нищо не помагаше, никоя книга не можеше да запълни липсата, създадена от книгата. Сигурно усещането ви е познато – попадате на произведения, съчетаващо в себе си и завладяваща история, и неподражаем стил на писане, и емоция, която ви хваща за гърлото и ви задавя. И после… край. Затваряте последната страница, гушвате книгата и не ви се отваря друга. Гениални творци като Патрик Зюскинд са отговорни за редките ми паузи между четивата, които иначе гълтам като топъл хляб. Стига обаче говорих за най-известния му шедьовър – достатъчно се е изписало за него. Причината да го споменавам изобщо е много простичка – искам да върнете в себе си онова усещане за празнота. Успяхте ли? Сега ще го излекуваме.
Първото публикувано произведение на Патрик Зюскинд е „Контрабасът“ – монолог в едно действие, който по принцип можете да прочетете за броени минути… освен ако не се връщате по няколко пъти към всяка страница, за да чувате отново и отново музиката в нея. Точно така – тази книга пее. Миризмите, които ви преследват след всяко изречение на „Парфюмът“, са заменени от ноти в изповедта на един музикант, който, по свои думи, е по-важен дори от диригента на всеки оркестър. Неговата стая е звукоизолирана, но вашата няма да бъде, ако решите да пуснете героя в дома си с всичките му болки, радости и мечти. Странен писател е Зюскинд – мери думите си с аршин, стиска се скъпернически за всяка една, а получилите се изречения могат да бъдат сравнени единствено с наниз от естествени перли. Една след друга те се мъдрят, нелишени от несъвършенства, но в единството си образуват едно от най-красивите неща, които един естет може да си пожелае.
Такава е плетката на речта и в „Гълъбът“ – тънка книжка, която можете да сбъркате за кратък разказ или новела, странно именувана „роман“ на първата си страница. Историята на Жонатан Ноел, неговата мансарда и, разбира се, гълъба, виновник за всичките му тревоги, е едновременно смешна, тъжна и озадачаваща. През цялото време, което книгата прекара в ръцете ми, очаквах тя буквално да изкрещи, потръпне или изгука – толкова живот има оставен по страниците ѝ. След нея разбрах защо Патрик Зюскинд е един от писателите, за които се знае най-малко, понеже отказва да дава интервюта и да споделя… Разбрах защо пести това, в която е най-добър – да съешава думите една с друга, да ги вплита в изречения и да разказва истории. С всяка една буква Зюскинд откъсва частици от себе си… докато в него не остане нищо. Това е единственото обяснение, което мога да дам за изпълнените му с живот произведения. Вие бихте ли се осакатили по подобен начин? Предполагам, че не – и точно по тази причина е редно да запомните името на Патрик Зюскинд. Въпреки всички неудобства, които това може да ви причини.
0 Коментара