Аудиокнигите в Storytel са хиляди, но черешката на тортата винаги са били сериалите – оригинално съдържание, написано специално, за да бъде слушано и което може да се чуе само и единствено в платформата.
След успешния конкурс за пилотен епизод „във фурната“ на Storytel вече се пекат два текста, които обещават да станат истински хитове. Това са: „Случаите на Виктор, вампирът-детектив“ от Мария Николова, която пише своя сериал с менторската подкрепа на Богдан Русев, и „Мамник“ от Васил Попов, за който помага Ваня Щерева. Пилотните епизоди на Мария Николова и Васил Попов победиха в изключително оспорвано съревнование между повече от 200 текста. Сред участниците имаше утвърдени писатели, както и аматьори, но огромната част от тях изпратиха до журито наистина много
интересни и добре разказани истории
и то (журито) беше в огромна дилема кои да отличи. „Случаите на Виктор“ и „Мамник“ са различни като жанрове и стил, но имат нещо общо – и двете истории съдържат така любимия на публиката и читателите днес фантастичен елемент.
Докато те се пишат, слушателите на Storytel ще могат да се насладят на три други сериала. През септември любителите на апокалипсиса ще могат да чуят втори сезон от шведския „Вирус“, разказващ за зловеща зараза, която застрашава не само живота, но и човешкия инстинкт към състрадание и емпатия у оцелелите.
След „Вирус“ идва „Небостъргач“ – драматична съвременна история за безскрупулни амбиции и власт, но и за и чувства, които трудно си проправят път в света на корупцията и алчността. Автор на „Небостъргач“ е писателят Георги Томов, познат на публиката с „Не беше тук и си отиде“, „Всичките дни“ и „Розариум“.
А най-новият аудиосeриал, който Storytel поднесе като подарък за лятото на своите абонати, е ситком и се нарича „Записки от Шато Лакрот“. Създаден е от Мария Касимова – Моасе и прочетен от Богдана Трифонова. В десет епизода Мария разказва за комичния сблъсък на култури, когато една българка се запознава с
френските роднини на своя съпруг
и прекарва цяло лято в тяхната провинциална къща – шато Лакрот. Не е било нужно Мария да измисля всичките си герои и нелепите ситуации, в които те изпадат. Тя действително е френска снаха, която доста се е потрудила, за да се сближи със своите нови „маман“ и „папá“ и да разсее предразсъдъците на французите относно българското възпитание и нрави.
Макар и съвсем отскоро наличен в платформата, „Записки от Шато Лакрот“ вече е създал истински фен клуб от слушатели, които цитират цели пасажи от сериала, заливайки се от смях.
Мария, наистина ли идеята за „Записки от Шато Лакрот“ е почерпена от живия живот и героите в сериала имат своите пълнокръвни прототипи?
Да, така е. Идеята за този сериал се роди от едно лято, наистина прекарано при родителите на съпруга ми във Франция. Те имат къща в Централна Франция, където живеят откакто са пенсионери и с удоволствие приемат гости, предимно, разбира се, някое от трите им деца със семейства или приятели. В едно такова общество няма как да не се родят вътрешни смешки, да се случат неочаквани неща, да стават недоразумения, хората да проявяват характерите си, дори да си изпускат нервите. Най-смешното е, че всъщност, докато цялата фамилия прекарваше дружно три летни месеца заедно, сами се шегувахме, че сме като в комедиен сериал.
После пък в една Фейсбук група от близки приятели започнах да споделям какви са ни приключенията във френската провинция и там също по едно време някой каза: „Ама това си е сериал! Защо не помислиш по въпроса?“. И така започнах да гледам с други очи на ежедневието ни във френското шато. И
започнах да записвам историите.
Разбира се, в сериала има и много приключения, които не са се случили изобщо, но важното е, че имах база, на която да мога да си ги представя и да ги напиша. Почти всеки от героите си има свой реален прототип, но развит и разгърнат като герой в много и различни посоки. Виж, образите на брата ВалЮ, на леля Дочка и лелично Трифон Гагаузки, на Изолде и още няколко са напълно измислени. Но то това е майсторството в тази работа – не да описваш едно към едно какво животът ти е предоставил, а да се опиташ да привлечеш житейския си опит и наблюденията си, за да разгърнеш история, да я направиш вкусна. Пък ако стане и смешна… ехеее…
Твоят френски съпруг и неговите роднини подозират ли за съществуването на „Записки от Шато Лакрот“?
Не само, че подозират, но и непрекъснато ме подтикваха да разказвам още! Каквото и смешно или нелепо да се случваше, те казваха „Ооо, това го напиши в сериала!“. Те са хора с чувство за хумор и самоирония. Биха се радвали да могат да го чуят и на френски един ден, знае ли човек… Все пак нека да уточня, че между реален живот и фикция има разлика, между прототип и герой в една история – също. Моята свекърва далеч не ме е приемала чак така подозрително както мадам Жонвиев приема Калина, свекърът ми определено не страда от прояви на деменция, както се случва с мосю дьо Лакрот, а аз
нямам нито брат, нито син, нито леля и лелинчо от село.
Но пък съм надарена с доста пъстър живот и с истинско удоволствие го използвам, за да измислям истории и да си представям. Радвам се, че благодарение на този сериал успях да покажа и чувството си за хумор. Досега с книгите ми като че ли по-напред излизаше по-драматичната ми страна.
Що се отнася до мъжа ми, някои от случките са подсказани от него. Разбира се, той е и основен консултант по проблемите с културния шок при сблъсъка на френския с българския манталитети. Много сме се смели заедно над този текст и процеса по създаването му.
Трудно ли се пише аудиосериал? Какво е различното от писането на роман, да речем?
На мен ми беше за първи път да пиша сериал изобщо. Аудиосериалът не е като телевизионен сериал – по-скоро си е като книга. Защото трябва да имаш непрекъснато наум, че когато се разчита на визия, както е в телевизията или на екрана например, спестяваш описанията на средата, на изражението на героите, на действието, защото хората могат да го видят. В аудиосериала разчиташ само на слушането, затова тези неща трябва да се опишат. Но пък има риск да изпаднеш в прекалена описателност и да загубиш от диалога. Диалогът е другият препъникамък.
„Записки от Шато Лакрот“ е писан по поръчка и специално за Storytel, а там принципът на четене е много специфичен –
един глас чете всички герои
и всички описания. Този глас е приятелски, на човек, който е прочел нещо, което го е впечатлило или забавлявало, и иска да ти го сподели по възможно най-артистичния начин, да се впечатлиш или да се забавляваш и ти. Но този един глас няма как да покрие шест човека, които говорят едновременно например. Това също трябва да се има предвид от автора.
На мен не ми беше трудно,
защото в процеса на работата установих, че всъщност това, което пиша, по-скоро прилича на книга, отколкото на сериал от телевизионен тип. И това ме успокои. Просто внимавах много за динамиката и ритъма между описателните части и диалозите. Смятам, че имам
вътрешно чувство за тези неща –
вероятно от дългите години редакторство и журналистика, имам някакъв естествен барометър, който ми казва кога е време да предложа нова случка, да изляза от описателността, да вмъкна диалог. За мен беше много приятно усещане да се доверя на този вътрешен глас и да го опозная. Не ми се наложи да правя схеми на сюжета, които да лепя на стената в спалнята си, не съм описвала героите си на хартийки, прилежно залепени някъде, не съм работила в творчески хаос като по филмите.
Героите ми си живееха тихо в мен
и бурно изливаха живота си на екрана на компютъра ми. Мисля, че всъщност всички ще видят това, което и аз видях накрая – това са едни чудаци, едни хора с характери, които в крайна сметка се напасват, защото всички тези французи и българи са просто добри хора. И всъщност, когато поживееш с ежедневието им, ги заобичваш всички.
Имаш ли отзиви от слушатели, които вече слушат „Шато Лакрот“ в Storytel?
Още първия ден, когато излезе сериалът, една дама ми писа, че вече е на трета серия и
истински се забавлява.
Както ще разберат нашите слушатели, Богдана Трифонова, радиоводещата на „Стартер“ по БГ радио и професионална актриса, е гласът на „Записки от Шато Лакрот“ . Всъщност с редакторите от Storytel нямахме никакво съмнение, че точно тя е подходящият глас за този сериал и се надявам, че всички ще са съгласни с този наш избор.
Гласът й е многопластов и мек, усмихнат, ведър.
Та тя, докато записваше в студио, един ден ми се обади, за да ми каже, че след всеки запис разказва на сина си какво се е случило в епизода. И той се пристрастил! Все пак говорим за съвременно момче на четиринайсет години, знаете колко трудно можеш да им привлечеш вниманието на тези любопитни и страшно скоростни хлапета. Аудиоинженерът в студиото също признал на Богдана, че чака записите й, за да разбере какво става по-нататък. Пък тези хора слушат по цял ден какво ли не. Едно време баща ми, който беше актьор, казваше, че най-сигурният знак, че постановката е интересна и
ролята ти се получава,
е да се загледат и заслушат в ставащото на сцената сценичните работници. И те са постоянно в театъра, чуват и виждат всяка репетиция и спектакъл, така че тяхното чувство е изострено и особено капризно относно качеството.
Когато пък накрая Боги завършваше записа, ми писа, че не знае сега какво ще прави без тези герои, толкова се беше привързала към тях и френско-българското им ежедневие. За мен тези признания са балсам за авторската ми душа! Надявам се и с другите слушатели да се случат хубави неща, докато преживяват моите герои и техните летни приключения.
Първата ти книга е с есеистични истории, втората е роман за една драматична семейна сага, а третата е истинска комедия. Какво следва?
Ха, наистина е така. Не съм планувала така да ми се получат нещата с книгите. Но всъщност нали знаете, че всяко нещо прилича на този, който го е направил? Моите книги реално отразяват това, което аз съм. Никога не съм била постоянна и концентрирана само в едно нещо. Дори като дете се записвах на по осем кръжока, защото всичко ми беше интересно – от бродиране, през литература, та до картинг и корабомоделизъм. Нямам и един собствен стил на обличане. Един ден ми е по-хипи, друг ден пък съм минималистично и монохромно облечена,
в третия ден съм цветна…
Музикалните ми вкусове също са многостранни, обичам всякаква различна храна, чета всякаква литература, интересувам се от много и различни теми. Явно и книгите ми следват мен самата като природа.
Истината е, че мисля отдавна върху следваща книга. Не знам каква ще е жанрово и не ми се иска да я определям сега, защото не съм наясно какво тя ще поиска да покаже от себе си. Но знам, че искам да оставя едни три жени на различна възраст и в различни роли да разказват един мъж. Това, вероятно, ще е и тъжно, но и смешно, и забавно, но и по-тегаво, но при всички положения ще е изпитание за мен. Историите, които аз пиша, винаги ме изненадват с обратите си. Все едно те са си написани някъде си, а аз просто се опитвам да намеря достъп до тях. И когато се получи наистина да ги виждам кристално ясно и да имам проблясък да ги опиша, е невероятен кеф.
Писането е дрогиращо занимание.
Онези моменти, в които летиш високо, не са постоянни, даже не са и толкова много, но самият път към този полет е фантастичен. Пък после горе просто си наравно с боговете. Лично аз пиша и заради тези моменти – егоистично, може би дори терапевтично. Но никога не забравям, че не пиша за себе си, а за да споделя. За мен
споделянето е много важно.
Живият разказ, който повежда и другите по твоята пътека нагоре, до пистата за излитане, е наистина съвършено удоволствие. Не съм писател самотник, който пише, за да извади само нещо от себе си. Аз не се самооперирам с моите истории – аз обичам да ги виждам поникнали у някого другиго. Затова и ми е безкрайно приятно да разказвам истории и на живо, пред публика. Вълнува ме онзи велик, но всъщност така простичък процес, в който един човек застава пред друг и му казва: „Чакай да ти разкажа нещо…“ И чудото започва.
0 Коментара