Йордан Йорданов: Днес се нуждаем и от повече прошка, и от възмездие

Йордан Йорданов отдавна радва читателите със своите „Бързи истории“ в социалните мрежи, съчетавайки отговорността си към литературата с тази към юридическата професия. Едва тази година обаче излезе неговата дебютна книга „Най-честната птица“ (изд. Библиотека България, с подкрепата на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“), която веднага засия със собствена и неподправена светлина в българското литературно пространство. Характерният живописен стил и високата художествена стойност на текста съвсем логично поставиха изданието на едно от най-челните места в класацията на издателството, което първо отличава таланта и забележителния писателски почерк на Йордан Йорданов.

Фотографии: Ивелина Чолакова

През 2020 година, един от епизодите на книгата „Жълта пръст“ печели първо място в Национален литературен конкурс „Вие пишете, ние четем“, с председател на журито акад. Владимир Зарев, Весела Люцканова и Ива Спиридонова.

Ето какво споделя Йордан Йорданов за писането, страданието, прошката и възмездието.

Какво ви вдъхнови за написването на „Най-честната птица“ и колко дълъг беше пътят ѝ до читателите?

Всичко започна с един разказ, който сега е част от новелата – „Жълта пръст“. Симеон Аспарухов (изд. Библиотека България) обича да казва за него, че почва отникъде и свършва никъде. И аз усещах, че сякаш му трябва още „малко“ на този разказ, за да придобие по-пълен вид. И така дойде вдъхновението! Почнах с малко, в началото предистория, после още малко и не усетих кога в главата си имах пълната картина на историята. Оставаше да я напиша. Самото писане отне най-малко време. Общо 6 месеца, в които писането беше на моменти и с дълги паузи. Пътят до читателите обаче беше по-дълъг.

След като завърших книгата, оставаше съдбата да ни срещне със Симеон Аспарухов и Ива Спиридонова. Същата година (2020) видях в интернет, че издателство „Библиотека България“ е организирало конкурс „Рисунки в жълто“, в който участвах и спечелих именно с разказа „Жълта пръст“. Някъде по това време в телефонен разговор Симеон ме попита дали не съм писал „нещо друго‘‘, аз пък веднага му пратих ръкописа на „Най-честната птица“. И така стигнахме до заключението, т.е. Ива и Симеон, че книгата трябва да бъде издадена, а аз бях съгласен. За дебютанти, като мен, процесът е малко по-сложен, но все пак април месец тази година „Най-честната птица“ излезе от печат. От написването до издаването минаха почти 3 години и половина.

Писането повече дава или повече взима и как се съвместява с тежката и отговорна юридическа професия?

Съотношението даване спрямо взимане е в пълен превес на даването. Писането не съм сигурен, че взима нещо. Ако отнемаше или ако усещах, че ми създава грижи, едва ли щях да го правя. То не е професия… все още (смее се), която да изисква много време или постигане на конкретни резултати. Просто се случва! Писането дава удовлетворение, положителни емоции, специално покрай книгата – и много безценни познанства. Даде ми и поглед върху един свят, който нямах представа как изглежда отвътре – а именно на издаването на книга.

А иначе писането лесно се съвместява с юридическата професия, дори бих казал е естествено продължение. В правото, ако мога така да обобщя, е важно точното значение на всяка дума и правилното й използване. Това постепенно се превръща в игра с думите и техния смисъл, и ако човек си позволи да излезе извън юридическия им смисъл, е вероятно да получи интересен резултат.

За кой от героите си страдахте най-силно?

За Семо, разбира се! „Най-честната птица“ е сбор от значимите моменти в живота му, макар и не особено приятни, но все пак човешки. Той върви по път, предначертано трагичен и неизбежен. Когато писах новелата имах представа в съзнанието си как трябва да завърши и дори на няколко пъти се колебаех дали да не променя края, само за да отърва Семо от съдбата му. В крайна сметка не промених нищо и страдах (смее се), макар да знаех в себе си, че това е правилното решение. Дори получих няколко отзива за книгата, в които ми писаха, че са съчувствали на Семо, макар и да не го е заслужавал според тях.

Казвате, че безразличието е по-страшно от затвора. То ли превръща един „добър и верен“ човек в страстен престъпник?

О, не! Безразличието е тежка присъда от обществото, но не то превръща човек в престъпник. Човек сам се превръща в такъв, не трябва да търси причините извън себе си, колкото и да е тежко положението му. Дори във Вашия въпрос се съдържа и част от отговора – „страстен престъпник“! Страстта е неудържимото желание, което не може да се контролира. Голяма част от престъпленията се извършват от страст – загуба на контрол към първичните, неудържими желания, потулени от морала, етиката или възпитанието, говорейки за „добрите и верни“ хора.

Вярата и любовта достатъчни антидоти ли са?

Не мога да отговоря на този въпрос еднозначно. За мен са напълно достатъчни, но ето виждаме, че има и влюбени хора със силна вяра, които тръгват по лош път. Това по-скоро е строго индивидуален въпрос – ако търсиш любов и вяра, то ще са напълно достатъчни, когато ги намериш. Ако търсиш друго, колкото и любов да получаваш едва ли ще бъде достатъчно. Малко песимистично излиза, че любовта и вярата не са достатъчни да спасят света, но …

Кое е най-голямото признание, което сте получили за книгата си?

Най-голямото признание беше, когато месец, след като излезе книгата, беше пуснат допечат. Това, че се търси, за мен е най-голямото признание, защото означава, че се харесва. Получавам и много отзиви от читатели, които също ме радват.

„Справедливостта е удоволствие за всички сетива“ – пишете в новелата си. Вие лично колко често изпитвате това удоволствие?

Опитвам се да не мисля за справедливостта, освен когато пиша или работя (смее се). Маргарет Атууд казва „Никога не се молете за справедливост – защото можете да получите някоя“, надявам се да не получа чужда справедливост, а от моята собствена ме е страх. Справедливостта е индивидуална позиция за всеки човек – за вас може нещо да е справедливо, а за мен да е най-несправедливото нещо на света, а за трети – справедливостта може да бъде приравнена просто до отмъщение. Възможно е да я разгледаме и като юридически термин или като кардинална добродетел. И все пак личната справедливост е нещо страшно, защото е дълбоко съкровено и именно за това е удоволствие за всички сетива.

От кое се нуждаем повече днес – от възмездие или от прошка?

И от двете. Трябва да отбележа обаче, че прошката и възмездието не могат да се сравняват, нито да се компенсират едно друго, тъй като едното се дава от нас, а другото идва свише, въпреки желанието или нежеланието на човек. Прошка може да се даде само чрез свободен избор – да се даде или не, и това именно я прави толкова скъпа. Правото да я откаже човек, това я прави безценна! Възмездието е друга работа – то се дава свише, не е в ръцете на човек да го раздава, макар някой път да е само инструмент за неговото постигане. Възмездието е божието докосване с пръст на везните, когато се загуби баланса. За това мисля, че днес се нуждаем, както от повече прошка, така и от възмездие.

Ще оцелеят ли честните птици в тези все по-тревожни времена, в които живеем?

Мисля, че времената за всяко поколение са били тревожни и въпреки това винаги е имало честни птици, това никога не ги е спирало. И сега така, ще оцелеят и следващото поколение ще си зададе същия въпрос: Ами сега, в най-тревожните времена, дали ще оцелеят честните птици? И съм сигурен отговорът ще бъде същият.

Къде намирате своята лична утеха от грозотата на делника?

В семейството ми. Със съпругата ми имаме 4-годишна прекрасна дъщеря и заедно разкрасяваме грозните делници – слагаме им червило, гримираме ги. Такива неща.

Какво ви предстои в литературен план?

Поставил съм си много сериозна задача – искам да напиша исторически роман с точно определена тематика, но съм си оставил и вратичка – не съм определил краен срок. Ще трябва да се запозная с много исторически източници, да ги осмисля (смее се) и да подредя в главата си основата на историята. А това никак не е малко работа, което малко ме обезкуражава, но няма да се откажа.  Междувременно не се знае какво ще стане, може пък някоя друга новела да се роди. Ще поддържам и страницата си с кратки разкази във Фейсбук – „Бързи истории“.