Умберто Еко смята, че само двама писатели на 20-ти век-Джеймс Джойс и Хорхе Луис Борхес – са ни завещали най-точната визия за новото хилядолетие: глобалната мрежа, единственото истинско нещо, защото всичко останало е виртуално. Първият я е пресъздал с думи, вторият – с идеи.

Но какво е глобалната мрежа, ако не е една безкрайна и невидима библиотека?

Борхес смята, че когато един писател умре, се превръща в книга. Той обаче изследваше с такова неизтощимо въображение териториите на човешкия дух, че,

вярвам, се е превърнал в библиотека

Посягам към прашните й рафтове. Тук е „Пясъчната книга”, чийто страници никога не свършват. До нея е печалният рицар от Ла Манча, но написан отново, дума по дума, този път от „Пиер Менар”. (Не е случайно Льоса да казва, че Борхес е най-хубавото, която се е случило на испанския език след Сервантес). После е „Фунес Паметливият”, събрал в главата си всичките спомени на света. Светът, който може да се види целия, с всичките му подробности, от една единствена точка, от „Алефът”. Но това е светът, които познаваме; нов и зашеметяващ се появява в „Тльон, Акбар и Orbis tertius”. В него сигурно също има още едно различно разпятие, като това в „Евангелието на Марка”. И така, една история влиза в друга история, тя в трета, за да се получи „Градината с разклоняващите се пътеки”…

Борхес пише, както разказва Шехерезада. Той развлича или трогва, но не вдъхва убеждения. Смята, че благоразумието и справедливостта са предимства и добродетели, които съответстват на всяко време и място.

Ние винаги сме моралисти, а геометри – само понякога.

Майсторът избягва синонимите, защото могат да загатват въображаеми различия. Той обича неравностойните изброявания, резките преходи, свеждането на един човешки живот до две, три сцени. Бои се от архаизмите и неологизмите и предпочита ежедневно употребяваните думи пред необичайните. Стреми се да симулира лека неувереност, като разказва събитията, сякаш не ги е разбрал напълно. И никога не забравя, че установените норми не са задължителни. А най-много обича да размества прилагателните и метафорите.

„Един човек си поставил за цел да нарисува света. С годините наситил едно пространство с образи на провинции, на царства, на градове и заливи, на кораби, острови, риби, стаи, инструменти, звезди, коне и хора. И малко преди смъртта си открил, че този търпелив лабиринт от линии очертава собственото му лице”.

Ако си позволя да използвам любимия похват на Борхес и обърна тази метафора, мога да кажа, че лабиринтът от линии, очертаващ личността и книгите му, ни показва общата красота на този свят…

Прочетете още веднъж Борхес. Добрите читатели са истинските любимци на музите – по-загадъчни и необикновени дори от добрите автори. Четенето е дейност, по-късна от писането-по-примирена, по-извисена, по-умна.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара