Нашата пътешественичка Роси започна 6-месечното си приключение в Индия, разбира се, с Делхи. Делхи я стъписа с грохота, миризмите и съществата си и Роси тръгна към Хималаите, за да търси вълнения и покой за душата и тялото.

На другата сутрин пак съм на автогарата и пътят пак е затворен и така пак ме чака нов приятен ден за шляене из Манали. Този път отивам да видя хиндуистки храм. Намира се на хълм, покрит с вековна гора от дървета обрасли с мъх.

Hadimba_temple_manali

Пътеката се вие ли вие нагоре и докато аз се задъхвам покрай мен с много шум профучават индийски дечица. Като козички са. Завиждам им и спирам да изпуша една цигара. След около половин час и безброй закани, че ще спра пушенето, се озовавам пред арт-пазара на Александър Невски, т.е. пред същия кич. Отминавам и ето го храмът.

Чудя се дали тук не е мястото да спомена няколко думи за храмовата архитектура в Индия. Добре де,

моето любителско око различава 3 вида хиндуистки храмове:

india-669335_960_720Планински, които представляват квадратна 1-, 2-, 3- или 4-етажна кула със само едно помещение на етаж, т.е. храмовете не са големи по площ. Изградени са от редуващи се пояси дърво и камък. Очарованието им се крие в покрива… или по-скоро в покривите. Те са няколко, на разстояние от около метър един над друг. Приликата с пагодата е съвсем далечна, но я има. Светилището е в средата на помещението и поклонникът го обикаля. (Дебелите книги твърдят, че във високите Хималаи архитектурата е смесица от будистки и местни влияния, тъй като Тибет е твърде близо.)

Средна Индия: върху висок каменен постамент се възвисява елегантна, пропорционална 1-етажна каменна постройка, като всеки милиметър отвън и отвътре е покрит с прекрасни скулптурни сцени от Махабхарата и Рамаяна, Кама сутра, както и от ежедневието. При по-големите светилището също е в средата и има вътрешна галерия, по която се обикаля около него. При по-малките самата вътрешност е светилище, а се обикаля отвън по постамента.

Южна Индия: храмови комплекси върху декари площ, гигантски едноетажни сгради с високи тавани и много светилища във всяка. Прекрасни скулптури, но най-характерната черта е гопурама – многоетажна кула над входовете към дворовете, украсена с оцветени скулптури.

monkey-1103141_960_720

Та след този кратък и пределно схематичен поглед в дебрите на религиозната архитектура се връщам отново към храма в Манали. Изкарах близо час в откровено зяпане на поклонниците и ритуалите. Първо събуват обувките си, после пристъпват на площадката пред храма, побутват с ръка камбаната, която виси пред входа; след това допират ръка до прага и тогава влизат; носят плодове и сладкиши и ги подават на брамина, който седи в поза лотус (облечен в европейски дрехи); той запалва масло върху поднос и поклонниците поднасят длани над пламъка и след това прокарват ръце по лицето и главата, като че ли се мият; докосват някоя част от свещения символ, който може да е статуя, лингам или просто странен камък; излизат заднешком и отново докосват с ръка прага, а след това ушите, очите и челото си. След което се разотиват всред шумни коментари. Всъщност всеки жест, който правят, има ритуално значение, но няма да го описвам тук, тъй като Манали бе началото на моето пътешествие и аз все още бях съвсем неука в тази област –

възприемах всичко повърхностно, най-вече като декоративна екзотика.

manali1

Спуснах се обратно в града и пак се отбих на автогарата. Чакаха ме добри новини – пътят за Ле вече е отворен. Утре тръгва местният автобус и аз в него. Пошлях се из улиците, позяпах из магазините, ужасно се изкушавах да купя всяко нещо, което се изпречеше пред очите ми, но устисках и на другия ден по обяд се качих на рейса само с един безбожно скъп шал от пашмина.

Рейсът беше раздрънкан и пълен с местни хора. Един млад японец и аз бяхме единствените туристи. Вързаха раниците ни на покрива, сместихме се по детските седалки и тръгнахме. Забавлявах се страхотно – беше като в хепънинг! Зад мен седяха 3 момичета, натъпкани на седалка за двама – не спряха да пеят и да се кискат през целия път. Винаги заспиваха на смени, така че бурният живот на задната седалка не секваше нито за миг. До прозореца от другата страна седеше много възрастна бабка, която не спря да реди молитви с монотонен глас и да се кланя към върховете докато не стигнахме Ле – това си бяха все пак цели 2 дни!Останалите мъже, жени, деца, бебета и сукалчета не спираха да пеят, говорят, викат и крещят, да се разместват, наместват и движат из рейса.

Вътре се пушеше, ядеше, храчеше, повръщаше и страдаше,

но не се пишкаше и акаше – за тази цел желаещият започваше да крещи на шофьора първо от мястото си, след това по целия път, докато върви към вратата сред подвиквания, закачки и смехове от останалите, след което рейсът спираше и от него се изсипваше весела и шумна тълпа, която се нареждаше един до друг отстрани на пътя и действието се извършваше задружно от мъже, жени и деца, бабката също, но нея я сваляха и качваха на ръце като кукла. Е, съществуваше известно разделение по пол – имаше около един метър разстояние между мъжката и женската редица.  Таке, японецът, и аз бяхме малко смутени в началото, но скоро се нагодихме към хепънинга – те от едната страна на рейса, ние от другата.

Сега, години по-късно и с погледа на наблюдател, а не на участник, си припомням подробности за бабката, които тогава очите ми са забелязали, а умът ми е съхранил автоматично, без да обработи. Та сега ми се струва, че имаше нещо по-особено в нея. Седеше на седалката в поза лотос, сваляха я и я качваха на рейса все в тази поза – нито веднъж не видях краката ѝ да се спуснат надолу от седалката или пък да ги използва по какъвто и да е начин.

Този спомен, от своя страна, предизвиква друг – филмът “Самсара”, който гледах вечерта преди заминаването ми за Индия. Сниман е в Ладак и описва живота там в наши времена. Започва с група монаси, които се движат по пустинни хребети и стигат до пещера, чийто вход е зазидан. Разкъртват отвора и изваждат отвътре една мумия – позата е лотус, ръцете са положени на коленете с дланите нагоре, ноктите са дълги и посукани, от окъсаните одежди се подават изсушени, потъмнели крайници, главата е обрамчена от дълги кичури сплъстена коса, лицето е изпито. Внезапно забелязваш, че очите помръдват и в мътния поглед проблясва искрица живот. Необходими им бяха няколко дни, през които с безкрайна любов и внимание измиха човека, изрязаха ноктите и подстригаха косата му, раздвижиха крайниците му и  го върнаха към нормален живот. Оказа се, че е

млад монах, който се е отдал на медитация за определен срок от време.

Няма да те занимавам повече с филма – идеята ми е, че  бабката ми напомня за онзи будистки монах. Сега се чудя  дали и тя не е преживяла нещо подобно…или поне на мен така ми се иска?

Гледката навън през прозореца е не по-малко омайна от тази в рейса. Дърветата постепенно отстъпват място на тревисти склонове и скалисти чукари, по които се спускат водопади от топящи се преспи. Започнахме да преминаваме през облаци, но скоро и те останаха под нас. Шосето е много тясно и има специални уширения на подходящи места, така че когато две коли трябва да се разминат, едната се връща на заден, докато се стигне до такова уширение. Пътят се гърчи нагоре по склона на един масив, достига билото му и през превал продължава да се вие надолу по другата му страна, достига място, където успява да се вкопчи в следващ склон и така се катери все по-нависоко и нависоко.

Има моменти,  когато от прозореца въобще не виждаш банкета,

да не говорим за шосе, а само пропаст. Голямо повръщане падна. Човекът с повик се хвърляше към най-близкия прозорец, стъпвайки по скутове, рамене и глави, седящият до прозореца услужливо и предвидливо вече го е отворил и страдалецът се облекчаваше. Странното е, че на мен не ми се повръщаше, докато местните бяха като че ли в състезание кой ще го направи повече пъти. Човек би очаквал да са свикнали с този път. Японецът, Таке, пък страда от разстройство!

И така вече сме в Кейлонг, а е само 2.30 ч следобед. Шофьорът се е справил добре с маршрута. Минахме само през един висок проход, Ротанг Ла – 3978 м., а самият Кейлонг е на 3350 м надморска височина. Наблюдавам се внимателно – само много слабо главоболие, но Таке не е така добре – казва, че главата много го боли; започва и да повръща!

Рейсът спря пред едноетажна сграда, вкопчена в ръба на шосето – от едната му страна урва, от другата – скат. Това беше в самото начало на града и шофьорът обяви, че ще спим тук и ще тръгнем отново в 3.30 ч през нощта! Влизаме и се оказваме в нещо като туристическа спалня – две редици легла с дюшеци на буци и прозорци в дъното. Веднага се отправяме към леглата до тях и мятаме раниците си отгоре, за да ги запазим. Сядам и започвам да се оглеждам отчаяно – как ще се отпусна да почина, след като

в помещението има 3 пъти повече хора, отколкото легла?

И къде ли е тоалетната и какво ли представлява? Таке вече е отишъл да я търси и чакам с нетърпение да се върне, за да каже как е. Чудя се дали да не се преместим в хотел. След малко се връща посърнал и започваме да обсъждаме положението. Към нас се приближават 3-ма местни и започват да ни кандърдисват да ни покажат по-хубаво място за спане от общата спалня. Тръгваме след тях, слизаме по някакви мрачни стълби, вървим по мрачни коридори, отварят врата …и се озоваваме в прилична хотелска стая с огромен прозорец с прекрасна гледка и баня с топла вода и тоалетна чиния!

Оказва се, че едноетажната неугледна постройка е хотел, построен на склона и има още 3-4 етажа надолу. Харесва ни и след кратко обсъждане решаваме да я наемем заедно и да си поделим цената – за страхотен потрес на местните. Ползваме банята – който за каквото му е нужна :) и излизаме да се разходим и похапнем. Таке казва, че не се чувства добре, така че разходката е ограничена по разстояние – трябва да сме близо до банята. Не се противя, защото се чувствам изморена и разнебитена от ужасния път.

Насочваме се обратно по пътя, по който дойдохме с автобуса, и разглеждаме с любопитство сергиите, разположени отстрани. По тях има какво ли не – все неща втора ръка, а понякога и само части от тях. Хитът бе едно чене, което се хилеше озъбено от мръсна, прашасала маса сред достойни събратя по съдба и възраст – ръждясали пирони, габърчета, 3 клечки от кибрит, части от пружини, стари, износени обувки,… Вероятно на тази надморска височина всяка вещ трябва да се използва, докато в нея има останала дори и най-нищожна искрица живот.

Виждаме скромна крайпътна гостилничка с три маси и се настаняваме с изглед към града и околностите. Таке си поръчва ядене, но аз съм така уморена, че не ми се яде, и вземам само половин порция момо (нещо като пелмени), за да опитам местната кухня. Обслужват ни 2 жени, едната с бебе, вързано на гърба ѝ. Страшно любопитни са и се смеят през цялото време. Седяха на масата ни, докато се хранехме, и ни зяпаха с ококорени очи, пипаха всяка наша вещ и я въртяха из ръцете си с огромно удоволствие. Съвсем не бяхме първите чужденци, които минават от там, предполагам, че просто такъв бе погледът им върху живота –

да се извлече максимум забавление и от най-дребното нещо

Понеже английският им бе на ниво подначинаещи, голяма част от разговора представляваше дърпане за ръкава, сочене с пръст и размахване на ръце, придружено със смях, въртене на очите и всякакви мимики. Те си прекарваха добре, което не можеше да се каже за нас. Таке имаше сериозен главобол, разстройство и не се знаеше в кой миг ще му се доповръща, аз бях изтощена и изнервена от пътя, с положителност гладна, но без никакъв апетит. Решихме че най-добре ще е да се върнем в хотела и да се проснем на леглата, което и направихме за огромно съжаление на нашите сърдечни гостилничарки.

Лежа на леглото в стаята и гледам през прозореца към гомпа, кацнала на отсрещния склон. Божичко! Насред Хималаите съм – голяма работа! Прибежките на Таке до банята ме карат да се замисля колко несправедлив е животът – той е с разстройство, а аз съм запечена. В промеждутъците обменяме впечатления от Индия. И това доживях – да лежа с непознат в стая и да се чувствам уютно. Но така става в Индия.

Часовниците звънят оглушително – 3 ч през нощта е! Скачаме, плисваме няколко шепи вода на лицето и сме горе. Тъмно е, студено е, купувам си горещо кафе с мляко от една сергия – тия сергии май въобще не спускат кепенците! Огънят осветява сънливи, гуреливи лица.

Багажът отново се намества на покрива на рейса

и всички се сгушват по седалките, увити в шалове, които повече напомнят одеала. Ще трябва и аз да си купя такъв шал – пашмината е твърде елегантна за тези условия.

Изминали сме само около 110 км, очакват ни още 370 км, но какви! Рейсът пълзи в тъмнината, повечето пътници дремят, но шумовете не секват – хъркане, мрънкане, мърморене, говорене, дъвчене, мляскане, преглъщане и веднага щом леко се развидели – песни и смехове!

След около 50 км, което отнема около 2 часа, т.е. все още сред непрогледна тъмнина, спираме в Патсео за проверка на документите. Офицерът седи на леглото си в палатката, пред него има маса и ние подаваме паспортите си. Когато стига до моя, започва да го разглежда много внимателно, провиква се, донасят стол и чаши с чай, кани ме да седна и ми съобщава,

че съм първата българка, която минава от там,

и трябва да има тържество. В един момент се сеща, че май някакъв човек от българското посолство е минал преди няколко години, но не е много сигурен. Убеждавам го, че няма нужда от специално празненство, защото двама мои български познати вече са били в Ладак и то преди около 20 години. Всички очакват изхода с весело оживление, накрая шофьорът се намесва на моя страна и ме измъква от надвисналото среднощно угощение. Отдъхвам с облекчение, вкопчвам се в спасителя си и заедно със зяпачите се понасяме обратно към рейса. В този момент откриваме, че Таке е изчезнал. Започваме да викаме и да го търсим. След малко се задава иззад някакви палатки, закопчавайки дрехите си в движение, бледен и смутено нахилен. Горкичкият!

След около час пред нас е проходът Баралача Ла, 4883 м надморска височина. Взирам се в тъмницата с надежда да видя нещо – нищо! Вслушвам се в себе си за признаци на височинна болест – нищо!

Развиделява се, изгрява слънце, започвам да се разповивам и ето че спираме в Сарчу. Голо ветровито плато и палатки от всякакъв вид, цвят и размер. Тук ще чакаме за първите коли от Ле, което ще е знак, че пътят наистина е проходим. Събрали са се много луксозни рейсове, джипове, камиони и народ, народ, народ. Надничам в една огромна шатра – в средата има голяма  печка, на която се готви (ползват газ, разбира се – дърва просто няма), наровете са разположени в кръг около нея, зад тях платнището се издува от вятъра и плющи. Добре, че не реших да нощувам тук. Сядам на маса под тента и си поръчвам огромна чаша

вряло кафе с мляко – това е основната ми храна откак съм в Индия…

е, с малки изключения. Наоколо се щурат посинели от студ и безкрайно отегчени туристи – оказва се, че някои от тях висят тук от три дни! В един момент десетина джипа потеглят, явно пасажерите им вече съвсем са пощуряли. След около час се задават първите джипове от Ле и ние радостно ги приветстваме. Казват че пътят вече е наред и може да тръгваме. Всеки шофьор гледа да потегли пръв, поради което настъпва страхотна суматоха, надуват се клаксони, кондукторите събират  разпилените пилци, плащат се сметки, купуват се последни припаси за из път, а бе – Индия :).

Малкото джипове изхвърчават първи, след тях луксозните автобуси (все пак туристът е по-организиран от местните), камионите се бутат между тях, а ние, независимо от неистовите крясъци на кондуктора, сме, разбира се, сред последните. Много важно, рейсът пак е изпълнен със смях и песни. Таке се е проснал безжизнен на пода и аз се чудя как да поделя вниманието си между него и великолепната панорама през прозореца. Ще ми се да знае, че има човек до него в последната му минута, а от друга страна отвън се простира гледка, която очаквам да видя с нетърпение още откак гледах филма Самсара –

неповторимите 21 завоя „Гата”

Шосето се вие като спиралите на огромен двуизмерен тирбушон само по склона на един масив. В английския език има чудесна дума за него – hairpins, която означава фиби за коса. Представи си 21 фиби наредени хоризонтално една над друга и ще добиеш представа за какво става дума. От всяка спирала можеш  да видиш покривите на колите, движещи се по шосето отдолу и в същото време, ако погледнеш от другия прозорец нагоре, може да видиш някоя задница на автобус или камион да се подава над главата ти или част от гума….страхотия.

Гледам хората нещо се умълчаха, а бабката започна да се кланя и да нарежда още по-усърдно. Таке поне е в неведение и си страда мълчаливо на пода – искрено се надявам да е заспал, а не умрял, защото не мога да откъсна поглед от зрелището навън. Виждам лица на туристи, подали се от прозорците, усмихваме се нервно един на друг и си помахваме с ръка – лекичко, защото се страхуваме, че някое по-енергично движение може да наруши крехкото равновесие на возилата ни. Местя се постоянно от едната страна на рейса на другата, за да имам възможност да виждам и тези над мен и тези под мен и се моля да няма коли, движещи се насреща. И сега, години по-късно, когато пиша тези редове,

ръцете ми се изпотяват, а адреналинът се покачва!

Но всичко си има край и скоро запъплихме по далеч по-вяло шосе, макар че се изкачвахме към прохода Лачлунг Ла, 5060 м височина. Таке така и не се вдигна от пода, но сега вече можех да му посветя малко повече внимание и забелязах, че диша. Пак се отдадох на зяпане през прозореца, но всичко ми изглеждаше скромно и прекалено скучно след завоите Гата. Спряхме за обяд в Панг, поредния палатков лагер, разположен в котловина. Таке се събуди подушил храна и се заклатушка към най-близката тента. Последвах го просто за да го държа под око и да съм сигурна, че няма да падне някъде и да заспи отново. Беше много мило от моя страна. Той си поръча огромно количество храна, аз – кафе с мляко. Мълчахме – аз, защото бях изразходвана емоционално, а той защото беше постоянно с пълна уста. След обилната храна живна малко и запреплита крака в търсене на тоалетна. Следвах го неотклонно като сянка, та разгледах малко околностите.

Нищо особено, няма дървета, няма храсти, няма трева дори – само гола пустош с камъни, които все пак предлагат някакво прикритие. След няколко минути го подкарах обратно към рейса и мисля, че това бе единственият момент от днешното пътуване, в който той в някаква степен беше в съзнание. Веднага след Панг последва прекрасна поредица от дефилета, през които се изкачихме до плато, и следващото ни спиране бе на прохода Тагланг Ла, 5328 м.

Това беше моят Еверест.

Имаше малко светилище, което всички посетихме и ударихме по едно чело в прага. Чувствах се горда от себе си – не ме болеше глава, не повръщах, дори не ми се гадеше, живо се интересувах от заобикалящия ме свят и се забавлявах страхотно. Разбира се, посетих и тоалетната – едва ли има друга тоалетна в света на такава надморска височина.

Последва 3-часово спускане и много повръщане. Въобще

повръщането е неразделна част от живота на индийците,

изхитряват се да го правят и на съвсем равни отсечки и дори в градски автобуси. Понякога, когато са използвали твоя прозорец, дори ти подаряват нещичко за спомен – аз си имам гривничка от такъв случай :).

Последва едно безкрайно, монотонно пътуване през високопланинска равнина, където пътят не бе асфалтиран и се губеше в безкрайни разклонения и коловози. Шофьорът реши да поспи и предаде кормилото в ръцете на помощника си, който беше и кондуктор, и монтьор, и какво ли не още. Оказа се, че човекът сега се учел да кара. Че като почна да криволичи, уж да избира по-добър път, като заора из някакви коловози. Рейсът започна застрашително да се клатушка и извади шофьора от сладката дрямка. Слава богу, върна се на мястото си и върна и рейса на правилните следи. Нямам много ясен спомен от остатъка от пътуването, защото и аз вече изпаднах в унес от тръскането, подскачането и воя на двигателя.

Спомням си, че по едно време се опитвах да се разсъня и да зърна от далече гомпите, които са описани в пътеводителя, но се предадох и изпаднах в мъчителна полудрямка. От време на време някое от момичетата на задната седалка започваше да ме бута по рамото и да сочи с пръст. Движехме се по широка котловина, заобиколена почти от вси страни с високи хребети. Приличаше на  огромен кратер на изгаснал вулкан. Ръката сочеше към малко хълмче с гомпа, разляла се по склоновете му. Хълмчето изникваше от нищото, почти в средата на котловината.

Изглеждаше като детска играчка – и хълмчето, и гомпата отгоре му.

Колкото повече го доближавахме, толкова повече то се извисяваше и когато минахме покрай него, надвисна над нас заплашително. Оказа се с доста сериозна височина и размери. Тук, поради чистия въздух виждаш на страхотни разстояния и естествено всичко освен хималайските хребети, изглежда мъничко, но всъщност е не просто голямо, а потресаващо огромно. Зрителната измама е в това, че изглежда мъничко в сравнение със самата планина. Грохотът на мотора отново ме унесе и всъщност доста дни след това не бях сигурна дали съм видяла тази гомпа или съм я сънувала. Впоследствие се оказа, че наистина съм я видяла – била е гомпата Стакна.

Е, най-накрая, около 4 ч следобед, след поредната паспортна проверка, стигнахме и Ле. Оставих Таке в първия изпречил се пред очите ни хотел и се запътих да търся нещо подходящо за мен. Докато избирах и все не харесвах – ту цената висока, ту условията не ми харесваха, взе че се стъмни, така че без много претенции се настаних в хотела, където ме свари тъмнината и след огромно кафе с мляко и две варени яйца се проснах на леглото и заспах моментално.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара