Когато нацистите и сталинистите си поделят Полша (за трети път в дългата й история), започва не само Втората световна война. Започва и историята на емигрантските правителства, на колониите и културните институти в изгнание. Дисидентите от Източна Европа десетилетия наред ще намират вдъхновение в непримиримото полско задгранично правителство. А литературата на изгнаниците се превръща в предупреждение за понякога лекомисления западен свят.
Йежи Гедройч е вездесъщият редактор, даже Редактор с главна буква на полското изгнаническо списание „Култура“, излизащо в Париж по време на Студената война. Той открива за литературата бъдещия Нобелов лауреат Чеслав Милош, който е сред първите автори, описали трагедията и предателството на интелигенцията в Източния блок. Сега автобиографията или по-точно отчетът на Гедройч излиза на български в издание на „Колибри“ и в превод на Силвия Борисова.
Пътят на Гедройч от Руската империя през Полската република към дългите пътища на изгнанието показва много не само за неговата нация, нито само за неговото време. Съдбата на писателите-свидетели от окупирана Източна Европа, включително и от нашата България става по-разбираема заради бележките и мислите на Редактора. Какъвто и да си бил през 20-те или 30-те години, в следвоенния свят
можеш да бъдеш или поданик, или изгнаник
Поне ако си централно- или източноевропеец. Четенето на „Автобиография за четири ръце“ може да ни подсети за Георги Марков, който също като Гедройч е имал своите трудни моменти в редакции, чакални и издателства.
Може би е парадокс, но днес, когато облаците от Балтийско до Черно море отново се сгъстяват, книгата на Гедройч успява да звучи и съвременно, но и някак необичайно оптимистично. Изгнанието не е непременно лоша участ. Далеч от диктатурата човек може да преодолее носталгията и да си изкове нова съдба. Никой не е пророк в страната си, но може да стане такъв или поне да открива пророци в непозната земя.
Полското загранично списание „Култура“ не надживява своя Редактор. Със смъртта на Йежи Гедройч през 2000 г. редакцията се превръща в архив, а отпечатаните броеве запазват имената на значими автори като Херберт, Мрожек и Загаевски. И пред публиката остава голямото свидетелство за непрекъснатата връзка между полския език и европейските литератури. Дали можем да мислим за тази връзка в български контекст? Какви ли щяха да са нашите писатели днес, ако през Студената война беше съществувал
български емигрантски аналог на „Култура“
в свободния свят? Въпросът съвсем не е безсмислен: той илюстрира значението на неспиращото взаимно обогатяване между Полша и Франция, двете люлки на републиканския фанатизъм и на рицарския дух на Стария континент.
На пръв поглед суховата, автобиографията на Редактора е пълна с анекдоти и остроумни, понякога хапливи мисли за писатели и политици. Гедройч неизменно присъства на всяка страница от съчинението си с грижата на Октавиан Август, следящ за еднакво изискания и хладен тон на официалния Анкирски паметник. Надали някога биографично съчиение на литарутор чак толкова силно е напомняло тържественото и въпреки това скромно изреждане на успехите на първия монарх на Римската империя. От дистанцията на времето полското изгнание изглежда все повече като почетно гостуване.
0 Коментара