Трябва да съм бил едва деветгодишен, когато през лятото на 1962 година с един приятел се озовахме на тавана на Анани Явашев. В онези ранни соцвремена живеех с нашите на улица „Оборище” №13 в София. Младият артист беше наел таванска мансарда в стара, величествена сграда на същата улица, но по-нагоре, към храм-паметника „Александр Невски”, на № 9. Всички момчета от махалата си мечтаехме да бъдем забелязани от батко Анани и той да ни допусне на мансардата.
За него и за тавана му се разказваха всякакви любопитни истории, често ги посещаваха, освен други известни по онова време артисти, и красиви какички. В детското ми съзнание младият мъж живееше като магнетична и дори малко мистична фигура – не стига, дето беше актьор, ами, под сурдинка, съседите си говореха, че чичо му, Иван Багрянов, бил предпоследният царски министър-председател. Брат му пък овреме бил избягал в онова, бленувано от много хора през онези още сиромашки години райско място, което кодово наричаха помежду си „Запада”.
За мое огромно съжаление, мансардата се оказа съвсем обикновена и твърде разочароваща, таван като таван. Единствените две изненади висяха на стената на малката, импровизирана кухничка – снимка и плакат на пишеща машина и телефон,
странно опаковани като денкове,
с канапи и амбалажна хартия. Трябва бая да сме се блещели, защото баткото-артист снизходително ни обясни, че това са едни от първите „работи” на брат му, който бил художник във Франция.
Братът – Христо Явашев, беше емигрирал от България още преди пет години. Доста време след посещението на тавана щях да науча, че целият културен свят с възхищение и страхопочитание го почита като „Кристо”. В първите си години в Париж братът се препитавал, като рисувал портрети на богати хора, но често гладувал. В един паметен ден, в замък в провинцията, рисувайки бащата, известен генерал, младият българин се запознал с французойката Жан Клод.
Двамата се оказали астрални близнаци,
родени в един и същи ден, 13 юни 1935 година.
Може би това била и една от причините богатата и хубава млада дама да се превърне в муза на бедния художник, в негов съавтор, в негов верен спътник в живота и по пътя към върха: „Обичах Кристо. Затова рисувах. Ако беше зъболекар, аз също щях да правя зъби.”
Двамата започват съвсем скромно смайващата си артистична кариера. Те
опаковат първо една пишеща машина и един телефон.
(Същите, снимките на които бях видял на тавана.) Не е съвсем ясно кога точно е хрумнала на Христо тази гениална с простотата си идея. Негов състудент от Художествената академия в София ми разказа, че на селскостопанска бригада преподавател ги накарал да префасонират с рисувани декори мърлявия, неугледен двор на ТКЗС-то, за да не разваля гледката на пасажерите на профучаващия наблизо „Ориент експрес”. (Точно както направил руският аристократ граф Потьомкин, за да се хареса на кралицата си Екатерина Велика.) Още тогава Кристо бил споделил с приятеля си мечтата някога да „опакова света”.
Така или иначе, с опаковане с блестящи материи с красиви цветове на различни предмети, сгради, острови и дори цели брегове, Жан Клод и Кристо ще се занимават до края на дните си. (Вярната съпруга вече се пресели в един по-добър свят.). То именно ще ги направи уникални, световноизвестни художници. През дългия си творчески живот двамата са „посели” спомена в хиляди хора за
десетки инсталации из целия свят.
Най-известни са „опаковките” на парижкия мост на Сена „Пон Ньов”, на германския „Райхстаг”, на Музея на съвременното изкуство в Чикаго, на статуята на Леонардо да Винчи в Милано, на брега „Литъл Бей” в Сидни, Австралия, както и инсталациите „Бягащата ограда” в Калифорния, „Портите” в Сентръл парк в Ню Йорк, „Чадърите” в Япония и САЩ, „Плаващите кейове” в езерото Изео в Италия и още много други зашеметяващи монументални творби.
Изкуствоведите категоризират работите на Жан Клод и Кристо като
„изкуство на средата”.
Творбите им съществуват реално съвсем за кратко време – само десетина, петнадесет дни – и не могат да бъдат запазени. Те оставят незаличими следи само в съзнанието на публиката. За тези кратки две седмици, творците се готвят с години, с десетилетия, като правят планове и скици на проектите си, вадят разрешителни, убеждават и разясняват значението им на общинари, политици, еколози, бизнесмени и граждани.
Категорично условие за всеки техен проект е
да се финансира само със собствените средства
на Жан Клод и Кристо. Творбите им не са обект на продажба, двамата не са обвързани нито с финансова подкрепа, нито с дарения, нито с реклами. Приходите им не идват от плакати, автографи, сувенири, филми или книги. Парите те си набавят единствено от продажбата на скиците и подготвителните рисунки на проектите.
Извън всякакъв спор, Кристо е най-прочутият днес българин, въпреки че самият той не се чувства съвсем като наш сънародник. Мнозина дори смятат, че творецът е най-добрият съвременен български художник, извоювал си достойно място в световната история на модерното изкуство.
Когато преди години започнах да се занимавам с търговия с картини, Кристо беше единственият жив български майстор, от чиито работи се интересуваха западните ми партньори. Има много малко останали в България картини, правени от художника още през студентските му години, които се намират изключително трудно. За доста дълго време успях да се добера само до три – портрет с молив на момче, гваш на момиче и маслен пейзаж. Продадох ги страшно скъпо, въпреки че, поне за мен, те си бяха съвсем скромни работи.
Мненията за Кристо като художник (Жан Клод я определят по-скоро като мениджър) са диаметрално противоположни. Много хора го считат за
гениален творец, чието платно е светът,
и който с много години е изпреварил времето си. Според тях превръщането на централни обществени сгради, натоварени с тежка историческа и политическа символика и травматична колективна памет, в естетически обекти, чрез жеста на опаковането им, е освобождаване на тежестта на миналото над настоящето.
Не са малко обаче и онези, които го определят като ловък манипулатор, майсторски флиртуващ с лековерието на разглезените тълпи и снобизма на богатите хора. Според тях успехът на Жан Клод и Кристо се дължи главно на медиите, които ги харесват, защото предлагат импозантно зрелище, политически, естетически, екологически и морално коректно. То гарантира добри печалби на туристическата индустрия и прави реклама на политиците, като им позволява да изглеждат отворени към културата и изкуството.
У нас има хора, които се дразнят, че Кристо никога не се върна в родината си, забрави българския език и предпочита да се представя като американски скулптор и художник. На мен пък ми е приятно да си мисля, че дори и в този момент, някъде в космополитния мегаполис Ню Йорк, един наш човек стои пред статива и проектира как опакова света.
0 Коментара