– Защо някои думи са украсени със снежинки, мамо?
– Кои думи? Какви снежинки?
– Всякакви, в новата книжка с приказки.
Изобщо не се сетих, че и в някои детски книжки има Речник на думите. Докато не погледнах. Обясних й набързо, че снежинката всъщност е звездичка, с която авторите на книжката отбелязват думите, които могат да затруднят читателя. И на последната страница разказват какво точно означават тези думи. А тя ме гледаше с онзи ненаситен пламък в очите, на който му предстои поредна среща с новото.
И в този миг й завидях. На нея, 6-годишната.
За насладата, с която ме слушаше. Сякаш бях вратата, през която минаваше, за да отиде в следващия си приказен свят. За непринуденото й изумление от новото. За възбудата, с която открива всяка една звезда. За нетърпението й, с което търси и намира точно тези непознати думи. И за търпението и интереса, с които отива на последната страница, за да прочете значението им.
За нея удовлетворението от това откритие се равняваше на изяждането не на една, а на цели две топки от любимия й сметанов сладолед.
Да, както повечето неща при децата, и това откритие отмина и тя се забърза към следващото.
Но пламъкът в очите остана
А у мен се настани тъгата от забравата. Забравата за това колко прекрасен е целият път на познанието. Целият, с всичките завои и малки подробности – често пъти по-сладки от самото пътешествие.
И до ден-днешен обожавам да чета книги. Обаче звездичките никога не са ми били любими. Меко казано. Направо са досадни. А и ме мързи да прелиствам към последната страница. Затова все по-често ги пропускам. Но не защото разбирам всички думи, а защото бързам. Както бързам за повечето неща, които правя.
Бързам, за да наваксам пропуснатото.
Чакат ме още толкова много романи.
И там, някъде в лабиринта на всичките ми бързания, се загубих. Защото бях
забравила, че много често удоволствието е именно в онези малки и досадни подробности. Че то идва не само с прочитането на нова книга, а в начина, по който я четеш. Че насладата е в това да не пропускаш нито един миг от страниците, които откриват нови светове, да се качваш на лодката на всяко едно изречение и бавно да гребеш с греблата. И да не бягаш от „звездичките”, защото те са част от онази будност и любопитство, така характерни за децата и така удобно забравени от нас възрастните.
Завиждам на дъщеря ми и на децата като нея. За тяхното удивление пред новото. За
желанието им да откриват бавно и с мерак, дори да бързат
Да, бързането е по-характерно за младите. На нас, поостарелите и евентуално помъдрелите момичета и момчета, по ни отива да откриваме красотата на малките детайли, които доскоро сме позволявали просто да минават покрай нас.
Но дали е така?
Гледам малкото същество. Виждам я как се вълнува при всяко едно ново начинание. Виждам и колко бързо й омръзва едно и минава към друго. И въпреки това – аз съм по-фатално забързаната. Защото тя бърза, за да научи. Аз бързам, за да не пропусна. Припряността при децата не е дразнеща. Напротив, тя дава. Припряността при по-възрастните е вредна и страда от всякакъв финес. Тя отнема удоволствието. Вероятно усещането за времето играе съществена роля тук. Защото за разлика от дъщеря ми, аз съм наясно, че нямам цялото време на света. И ми се иска всеки път да си го пожелавам – времето, за да ми стигне за всичко, което искам, а още не съм успяла да осъществя.
И затова бързам. И пропускам звездичките. Колко
щеше да е лесно само времето да носи вината за тази изгубена наслада!
Но истината е, че то е просто извинение. За отказа от възхищение. За умората от игрите. За липсата на хъс. За по-често сивите сънища. За страха от новото. Заради удобната рутина. За изхвърлените очила с цветни стъкла.
Децата мечтаят цветно, сънуват цветно, удивляват се цветно. Защото се усмихват без добавена стойност, защото умеят да играят, защото обичат да търсят, без да се притесняват какво ще намерят, стига то да е нещо ново. Защото не се страхуват да се възхищават.
В света на възрастните игрите са по-безцветни, по-удобни и по-контролирани.
Сакън, да не би случайно някоя от тях да доведе до промяна. Защото промяната пречи на удобството. Дори, когато то е измамно. Дори, когато искаш тази промяна, пак се придържаш към сигурното. Защото го чувстваш по твое.
Освен това колкото повече порастваме, толкова по-малко се възхищаваме. Сякаш ни е страх да признаем, че харесваме чужди светове. Защото си мислим, че така отричаме своя. И затова
световете ни са по-малко цветни. А пътищата по-малко търсещи
Възрастните се боят повече от децата. За всичко. И това не е само заради отговорността. Възрастните често смятат, че знаят достатъчно. Или поне с това се успокояват, когато спират да се удивляват. Нерядко се срамуват и да признаят, че искат да учат още и още. И с това оправдават липсата на търсене.
Порасналият човек е по-плахият човек.
А всъщност просто една звезда е способна да върне отново любопитството от детството. Стига да не бързаме и да имаме време да отворим на последната страница.
Заради пламъка в очите.
0 Коментара