…След ужасна, мътна и кървава борба, умирайки няколко пъти, Дъг Куейд и Мелина убиват злодеите и успяват да задействат реактора, който прави атмосфера на Марс. Всичко започва да се тресе като девета по Рихтер, от марсианските дълбини изригват мощни гейзери кислород, стъклата на бункерите се пръсват на сол, а черните облаци, затиснали от векове планетата, обричайки я на бавна и мъчителна смърт, се оттеглят пъргаво с гневни светкавици.

Няколко мъчителни секунди Дъг и Мелина се борят за глътка въздух, издуват се като плондери, очите им изхвърчат от орбитите, но точно преди да изгърмят и да станат на пихтия, всичко се оправя, настъпва пълно и повсеместно спокойствие. Жестоко намъчени хора и мутанти за първи път пристъпят извън своите жалки коптори с разреден въздух, вперили невярващ взор в блесналото синьо небе и дишат с пълни гърди.

– Невероятно, – казва Мелина, – сякаш е сън!

Но Куейд е напрегнат:

– Мина ми една ужасна мисъл, ами ако наистина е сън?

– Тогава, – отвръща тя, – бързо ме целуни, преди да си се събудил.

И той я целува.

Това е краят на Ковида! Вече е правен в много филми, но на мен ми е приятно да си го представям като финала на първия „Зов за завръщане“ с Арнолд Шварценегер, дето Шарън Стоун играе лошата.

Настроени сме да пазим в спомените си

романтични метафори за миговете на избавление.

Макар в действителност след големи и малки бедствия животът да не се намества мигновено, първият ден от новото начало винаги е красив и тържествен. Представата за края на Втората световна война са веещи се знамена над руини от бомбардировки, прегръщащи се непознати на улицата, моряк, който страстно целува случайна медицинска сестра на Таймс скуеър…

Съвременниците на онези събития не сядат да разказват как в Деня на победата им се е пуснала бримка или ги е болял зъб, няма място за дребнотемие в моментите на триумф.

И с Ковида ще бъде същото!

Ще нащъкаме навред, деца и кучета ще тичат на воля, парковите кошчета ще се препълват с изпити бутилки и излюпени семки, ще се събираме под асмите, ще се смеем в топлите летни нощи и ще си разказваме кой как е преборил стреса, ще пътуваме с коли, влакове и самолети, по планините ще се катерим, ще се печем,

заровили крака в горещия пясък,

ще плуваме в морета и океани, въдици ще пускаме и хвърчила, и ще си показваме белега от задължителната ваксина срещу коронавируси. И няма много да му мислим защо и от какъв зор по време на карантината се отвори и затвори невиждано голяма дупка над Северния полюс, измервайки тревожния фон фини прахови частици, ще викаме: „Здраве да е!“ и ще си купуваме Дачия след Дачия…

Но в пълна симетрия с планетарната радост ще ни налегнат и грижите:

забатаченият бизнес,

пропуснатите плащания, напиращите сметки. Преди да се усетим, ще влезем в режим на безкрайно наваксване, а от еуфорията само въглени ще тлеят. Световната пандемия и световната икономическа криза неусетно ще се застъпят и в душите ни все по-често ще се прокрадва онова стряскащо разочарование, което носи мокрият шезлонг в слънчев ден – рано се зарадвахме!

По трудния начин ще проумеем, че оздравяването е по-мъчително от самата епидемия, защото вменява нови проблеми, отговорности и опасности. Вместо да се къпем в безконечно безвирусно щастие, ще сме като във вица за евреина, който събрал роднините на смъртния си одър и им рекъл: „Деца мои, оставям ви малко, но само дългове, за да ви държат сплотени…“

И точно тогава, в момента, в който започнем да си даваме сметка, че вместо да се влошава, положението става безнадеждно,

ще се появят новите лидери!

Щото, нали все някой трябва да носи знамето на разочарованите, онеправданите, излъганите и употребените.
За една нощ от повсеместното разстройство ще поникнат политически проекти – кафяви ризи, червени знамена и оранжеви жилетки от постпандемичната реалност, бивши повелители на плоската Земя, подценени инфлуенсъри, конспиратори, обединени от единната платформа, че не е било Covid-19, а „Сиктир без 15“!

(Подобно на повечето вулгарни изрази, „ай, сиктир“ е прилепчив сред голяма част от човечеството.

По непотвърдени, но налични данни

е възприет в 17 държави, сред които са България, Турция, Гърция, Сърбия, Румъния, Македония, Хърватска, Черна гора, Иран, Узбекистан, Казахстан, Грузия, Армения и се впива в организма далеч по-жестоко от Сovid-19 – носиш го до гроб).

Каузата на новородените водачи ще бъде да отрекат и обезценят всичко досегашно: премиерите и президентите, които лъгаха, че има епидемия, насаждаха страхове, манипулираха цифри и данни, за да се упражняват в еднолично управление; Световната здравна организация, двигател на цялата измама, която позволи да се експериментира с лабораторен китайски вирус, за да продава после прескъпи лекарства и съмнителни ваксини в милиардни дози; учените, слуги на илюминатите,

които пробутваха противоречива информация,

че уж вирусът умирал от ракията и падал на земята тежко като сопол, а после изведнъж, че живеел двайсет дни върху кисело мляко и се разпръсквал като влажен облак от аерозолен дезодорант.

И така, докато блеем в екрана, запленени от предаване по History channel, тръгнало по следите на конспирацията с увлекателната история как всъщност през цялото време на „Сиктир без 15“ таен творчески екип е работел на върха на един строго охраняван небостъргач. Група факири, последователи на великия манипулатор Хенри Кубрик, шепа неприлично високо платени сценаристи, монтажисти, режисьори и пиари пресъздавали изкуствено пандемията. С по 100 клипа на ден от различни точки на света имитирали виртуална пандемия, за

да държат човечеството на колене…

Много преди финалните надписи Тръмп, Меркел, Макрон, Борисов и 5G мрежата ще са загубили народното доверие. (Всъщност за Тръмп не е сигурно, вярно, че накара американците да пият белина и ги излъга, че има лекарство, но пък мрази СЗО и китайците, така че отсега не може да се знае кое ще надделее в бъдещия му обществен рейтинг).
Докато новият ред си проправя път нагоре, помпайки самочувствието на дървената философия, по-незабелязано, но с пълна увереност ще протече един друг, не толкова масов процес –

голямото завръщане на село!

Елитът, съставен от визионери, изследователи, хора на науката, разума и бизнеса, обикновени интелигенти, вдъхновени от Бил и Мелинда Гейтс, които тъпчат мазетата на имението си с екологично чисти провизии, за да не ги изненада следващият апокалипсис, неусетно ще напуснат мегаполисите завинаги. Защото на тях новият реваншизъм и Народните съдилища срещу сценаристите на Ковида няма да им вливат адреналин, нито ще им върнат вярата в победата на пролетариата. Те просто ще зарежат новия световен ред, както пеперуда отлита от угаснала крушка.

Още от Грета-Тумбергово време усилено се говори, че най-мъдрото решение в тези тежки за планетата времена е

да живееш близо до майката природа.

Само там и никъде другаде имаш шанс да оцелееш при климатичните промени и новите епидемии. Карантината заради Ковида още повече оголва простата истина, че нищо добро не очаква пренаселените градове и дробовете на техните жители, че без простор и хоризонт

душата е обречена на депресия,

а свободата е невъзможна. Че терасата, дори да има каручка на нея, не замества тихия двор с белоцветните вишни. В умовете на по-сетивната част от населението преживеният ступор ще е придал нов смисъл на понятието „социална изолация“ – не насилствен гнет, а животоспасяваща мярка.
Предприемчивите и прозорливите ще се оттеглят във ферми, ще орат, сеят и жънат, ще хранят кокошки, ще пасат овце и крави, рибарници ще развъждат. Там хипермаркети няма да има, от земята само ще се хранят.

Дипломирани гении, полиглоти,

носители на научни отличия, всевъзможни таланти, инженери, астрономи и откриватели на вселени лека-полека ще отгледат децата и внуците си далеч от цивилизацията, там, където ще открият енергията на бъдещето. В техните сепарета из градските барове вече ще седят подценените инфлуенсъри, онези от плоската Земя и конспираторите, техни ще бъдат дългокраките модели, моловете, най-скъпите Дачии… И въобще,

над новия елит ще има само небе!

А един ден, докато предават на живо речта на новия маскиран до неузнаваемост лидер пред побеснелите градски тълпи, един бивш олигарх ще се обърне към жена си, загледана в екрана на селския им телевизор, и ще я попита:

– Ами, ако наистина е сън?

– Тогава, – ще отвърне тя, – бързо ме целуни, преди да си се събудил.

И той ще я целуне.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара