„Пътохолик“ е дума, която не съществува в българския. Но аз съм пътохолик. Как успявам заедно с това да съм и работохолик просто не ми е ясно, но го правя някак – напук на душманите. Алкохолик все още не съм, но имам трайни залитания към виното. Това са „-холизмите“ с които честно мога да се самообознача и които, признавам, понякога ме обземат „изцяло“. Бесове, които също така понякога целенасочено обуздавам – за да не ме владеят, за да не забравя коя съм…

Пътуването е състояние, към което се пристрастих постепенно. До­като се стигна до момент, в който ако не си взема „дозата“, буквално откачах. Затиснеха ли ме работа или грижи, гълтах път – като проти­воотрова някаква. Пътешествието е щастие в чист вид – май го беше казала Агата Кристи, а тя е била заклета пътешественичка. Е, пътят беше моето празненство, моето бягство и забрава, моята тайна рецепта за младост. И понеже пътят, освен че зарежда, и изтощава (точно както работата), аз пребивавах постоянно на границата меж­ду изтощението от работа и изтощението от път.

Но всеки човек рано или късно си намира цаката – аз намерих сво­ята под формата на телевизионно предаване („Отпечатъци“ bTV), което ме заби с карфица всяка неделя сутрин в ефира – като пепе­руда в хербарий. И пътят стана рядък лукс, на който впрочем сега много повече се радвам. Защото в човешката природа е – уви! – да ценим повече нещата, които са по-труднодостъпни…

На път човек усъвършенства сетивата и инстинктите си за оцелява­не. Пътят ме възпита да гледам и да слушам, да попивам, да разби­рам и съобразявам. Пътят отключи в мен невинност, любопитство и широта, отгледа у мен бързи реакции и хладнокръвие, научи ме и на адреналин, и на търпение. Срещна ме с хора и ситуации, в които – като в огледало – се огледах, и пак в крайна сметка стигнах до себе си. Пътят ме откри за мен. Доведе ме за ръка до доверието, което си самодължа. Пътят всеки път ме освобождава от мен – няма нищо по-анонимно от човек на път…

На 38 години съм, била съм в 50 държави. Мога да оправя багаж за 1 месец в рамките на 15 минути. Случвало ми се е да работя до по­следния момент, да мина през къщи на път за летището, да събера за минути куфара си и да замина за Австралия или за Америка, без да забравя нищо важно. Побирам се винаги само в един куфар (не твърдя същото за пътя обратно!). Никога не съм губила документи­те и парите си някъде навън, за сметка на това забравям често вещи по хотелите, но не се ядосвам – гледам на тях като на малки жертво­приношения в името на щастливото завръщане. Пропускам сякаш нарочио понякога да взема нещо на тръгване, за да го компенсирам със спонтанна покупка по пътя. Впоследствие този предмет или дреха ми носи сладък сломен – упойващия дъх на момента, на настроението, в което съм била, на страната и климата й, на малкия дявол в детайлите: уличен фенер, силует на планина, фреска, ръб на чаша, високо токче, което потропва по калдъръма, намачкан чаршаф…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара