Живях в Кабул 3 години (в периода 2002-2005 г. след „изгонването“ на талибаните), а после ходих там няколко пъти по различни проекти и поводи. Работих с много умни и образовани млади хора, които ми станаха добри приятели – в първата частна информационна агенция Pajhwok Afghan News.

Ден след като талибаните – скоропостижно и без съпротива – превзеха Кабул и 20 години след атентатите от 11 септември, един от тях ми написа, че талибанските бойци ще получат като плячка за победата „безплатни“ жени – девойки и вдовици, както и съпругите на тези, които са работили за американците и окупаторите. Тези жени били „халал“, да ги имаш не било грях („харам“), въпреки че са омъжени пред Аллах. (Не желая да мисля, че ще ги направят и вдовици).

Дълбоко се надявам този страх на моя приятел да е мощна емоционална реакция на случващото се в родината му и талибаните да са се променили през тези 20 години, да са се пообразовали и развили, да имат някаква визия как да направят правова (макар и по законите на шериата) държава – най-малкото, за да си осигурят някаква международна легитимация.

Аз съм голям оптимист, така че не разчитайте твърде много на горното. Още няколко афганистанци ми казаха, че талибаните са същите мъже от религиозните медресета, макар и сега да изглеждат по-меки…

По-вероятно е в Кабул и в големите градове те да „поддържат приличие“, спазвайки повече правата на жените, давайки им възможности за образование и пр., докато в малките населени места се връщат към старите практики. Тези практики всъщност от векове насам не са преставали. Уговорените или насилствени бракове, задължителното носене на бурки от главата до петите, недопускането до училище ( то е или за жени, или за мъже – няма смесени), забраната да излизат сами, да раждат в болница, да ги преглежда лекар мъж и т.н. са обичайни в пущунските племенни райони.

Религиозната полиция на талибаните налагаше на жените брутални наказания като бой с пръчка за излизане от вкъщи без придружител и убийство с камъни дори само при подозрения за прелюбодейство. Случва се подобни наказания да налагат и пущунските племенни съвети.

Отношението към жените до голяма степен зависи от образованието в семейството. Неслучайно през 2012 г. Религиозният съвет на Афганистан обяви в декларация, че жените са вторичен продукт на Сътворението, затова трябва безусловно да се подчиняват на мъжете във всичко, иначе – бой! „Ислямските задължения повеляват на жените да не водят лични или служебни разговори с чужди мъже“, пишеше още в документа. По онова време президент беше Хамид Карзай, на когото днес е кръстено летището в Кабул, атакувано от хиляди афганистанци, опитващи се да избягат от талибаните.

Афганистан е обявяван за една от най-опасните за жените държави в света – заради насилието към тях, лошото здравеопазване и бедността. Пак бих повторила: най-опасното място за жени, и заради афганистанските мъже, които в мнозинството си бъркат тотално исляма с местните традиции. Близо 75% от жените тук са неграмотни и не знаят какво пише в Корана, те дори са лишени от право да се молят в джамиите – женски секции там липсват. Тъй че не трудно да бъдат убедени как били вторичен продукт на Сътворението.

А мъжете… у мнозина от тях битува примитивното и дълбоко обидно схващане, че ако мъж и жена останат насаме, непременно ще последва секс, защото жените са някакви сексуални хищници-изкусителки. Тъкмо затова пазят жените си всячески – помня как съсед на офис в Кабул, където работеше чужденец, дойде да го помоли да не излиза на балкона в кабинета си. Защото оттам се виждал дворът му, където жена му понякога излизала…

Истината е, че за афганистанските мъже сексът е идея фикс. И тъй като извънбрачният съюз се наказва строго и от светския закон, и от Шериата, много от тях, замогнат ли се малко повече, решават, че трябва да последват примера на пророка Мохамед и да си вземат втора, трета, даже четвърта жена.

Според религиозната история Мохамед не се е женил многократно просто за да задоволи щенията си – първата си жена, вдовицата Хатиджа, взел, когато бил на 25, а тя – на 40. Живели заедно 25 години и едва след нейната смърт се оженил на 50-годишна възраст за друга вдовица – Севда, която била на 55. Следващите му два брака също са с вдовици, останали в нищета след смъртта на съпрузите си. А другите шест – по политически причини – за да приобщи цели племена към исляма. Основното, което проповядва ислямът, е, че втори брак е приемлив само със съгласието на първата съпруга, а мъжът трябва да третира всичките си жени напълно равноправно. Тези неща обаче удобно се забравят…

Афганистанското общество е изключително фрагментирано по етнически, езиков и племенен признак. В огромното си мнозинство то е традиционно и патриархално. В семействата родителите са господари на децата, мъжът – на жената или жените си, бащата патриарх – на всички в къщата (жени, снахи, синове, неомъжените дъщери, внуците и правнуците). Неговата дума по правило е закон – кой от синовете да иде на гурбет в чужбина, кой къде да работи, кой ще учи и кой ще копае на нивата, кой за кого ще се ожени или омъжи. По традиция голяма част от младите се женят за собствените си първи братовчеди – така всички остават в рамките на по-широката фамилия. Женитбите „по любов“ (т.е. младите са се срещнали я в офис, я в университета и са се харесали) са редки и обикновено се случват в големите градове, сред образованите семейства. Дори и да са пълнолетни, ако двама млади избягат без сватба, ще бъдат арестувани. Извънбрачният секс също е престъпление.

Горните правила са особено силни в племенните пущунски райони. Таджиките, които говорят диалекта дари, са като цяло по-либерални, но не чак толкова. Преди да стигнат до установен от държавата съд, семейните спорове се отнасят до (и често се решават от) местните старейшини – на рода, на племето, в района… Тоест, преди да бъде гражданин на Афганистан, всеки жител на тези прашни земи се определя по племенен, регионален и етнически признак. А враждите между отделни племена и етноси, съпътствани от военни сблъсъци, са вплетени органично в живота тук. Според различни антропологически проучвания над 40 етноса населяват Афганистан, а езиците им са поне 50… Разбира се, основните са само няколко: пущуни, таджики, узбеки, хазари… Всеки афганистанец обаче се чувства първо член на семейството и племето си, после на района, в който живее, и чак тогава на етноса, а пък държавата… Тя е някъде на последно място. В този ред се степенуват и приоритетите, заради които биха грабнали оръжията. Обединяващ е ислямът.

Трудно мога да преброя колко пъти съм спорила за човешките права, традициите и исляма. Например с най-елементарния аргумент, че аз не бих била жива, ако трябваше да родя близнаците си в Афганистан, без лекарска помощ и тримата щяхме да сме при Аллах. Много мъже обаче не биха допуснали жена им да роди в клиника, ако в нея няма жени лекари, което е масовият случай.

Афганистан е на едно от първите места по смъртност на родилки и новородени. А когато майката умре, бащата е принуден да се ожени отново. Това, освен че струва много (тук сумите, плащани за булки, понякога са космически) води и до раждането на още няколко гърла за хранене и грижи. Изчисленията са, че всяка афганистанка ражда по 6,6 деца. Въпреки плахите опити на властите да обясняват, че раждаемостта трябва да се намали (прирастът вече е най-големият в Азия), общоприето е схващането, че колкото повече деца имаш, толкова по-влиятелен си и с повече гаранции за бъдещето.

Социологическа агенция се опитваше да направи проучване за използването на контрацептиви в една от провинциите. Още докато четяха въпросника, жените в агенцията в Кабул категорично отсякоха: “Ако интервюиращ попита афганистански мъж за жена му или за използването на контрацептиви или методи за семейно планиране, ще срещне много остра реакция от респондента”. Точка.

Защо талибаните почти безпрепятствено завзеха цялата територия на Афганистан за отрицателно време след изтеглянето на американците? Къде беше 300-хилядната новосъздадена, обучена и въоръжена с най-модерни оръжия, афганистанска национална армия – най-големият проект на миротворците?

Най-краткият ми отговор е: тези войници и офицери, наемници, са отказали да се бият в гражданска, даже братоубийствена война. Талибаните не са някаква присадка, варвари-нашественици, извънземни, докарани от Марс, а част от племенното афганистанско общество. Всеки войник в армията със сигурност има брат, съсед, братовчед или приятел, който е в редиците на талибаните. В едно общество, в което грамотните са 43% (рязко са се повишили от 2002 г. насам, но грамотността сама по себе си не е образование), колко са образованите в армията? За колко от тях западните идеи за обществено и политическо устройство са по-близки на сърцето от племенните пущунски кодекси, управлявали Афганистан от векове и използвани от талибаните? Война не се печели с оръжия, а с политика. Със спечелването на сърцата и умовете. В това очевидно САЩ не успя.

Преди 10 г. интервюирах Самим (името му е сменено), преводач в Кабул. Той често работеше с чужди журналисти – организираше срещи и интервюта. Мечтата му бе да стане журналист и фоторепортер – от време на време пишеше и снимаше за различни сайтове. Днес мечтата му вече е изпълнена – завърши университет и допреди идването на талибаните пишеше за реномирани медии.

В богатата си биография младият пущун имаше 3 години “стаж” при талибаните. Между 2003 и 2006 г. обикалял с тях различни краища на Афганистан: Кандахар, Хост, Газни, Пактика и Кабул, за да филмира акциите им с пропагандни цели. Твърди, че не е убивал и не е снимал убийства. Ходил е на училище в една-единствена година през живота си. Работил какво ли не из Афганистан и Пакистан. Сам се научил да чете и пише, четял учебници, записал се на курсове по английски и после сам успял да издържи изпитите за университета.

Самим отива при талибаните по “идейни съображения”, разказа ми тогава, че като юноша вярвал в чистата ислямска република. Напуснал ги, защото се разочаровал: “Лош мениджмънт, не ги беше грижа за цивилните, нямаха ясна идея какво би трябвало да представлява едно истинско ислямско правителство, наемаха крадци и наркомани” – лаконичен бе той – “Атакуваха както конвои на чуждите войски, така и самите афганистански сили.”

Преди 10 години, когато си говорихме със Самим, талибаните контролираха вече не малко населени места, особено в южните пущунски провинции. Централната власт, пратена от Кабул – губернаторът, представителите на министерствата, полицията и армията, най-често си стояха в по-големите градове. И от това, което ми разказваха хора, чиито семейства живееха в контролираните от талибани места, не звучеше сякаш съществува някакъв гигантски проблем. Напротив – казваха, че има ред, а правосъдието е бързо и ефективно. Разбира се, и военните сблъсъци бяха по-чести.

Самият Самим се разхождаше с дълга за кабулската мода брада и носеше традиционните дрехи шалвар камиз. Казваше, че ако си скъси брадата и обуе модни дънки и риза, няма да може да припари до дома си в пущунските райони. Ще стане жертва на талибаните. Баща му и братята му били притеснени, че работи с чужденци, смятаха, че може бившите му съратници да се прицелят в него.

Питах го как функционира талибанската организация. Твърдеше, че талибаните събират личния си състав изцяло на идейна основа, от доброволци. Момчета, пратени в редиците им със съгласието на семействата, които обучават и хранят. Не им плащат. А храната събирали от дарения. Ролята им в селищата, които управлявали, била да контролират сигурността – почти нямало кражби и други битови престъпления. Когато имало някакъв спор – било то за земя, или фамилна/племенна свада, убийство и пр., талибаните вземали светкавично и справедливо решение. Вече били еволюирали и се грижели за просветата на децата – контролирали учителите дали си вършат работата (предполагам са следели дали ислямът се преподава, както се полага).

Според Самим главният враг за талибаните са чуждите войски. Тяхно основно условие да седнат на масата на преговорите с правителството в Кабул било  всички чужденци да се пръждосват. Тутакси. Затова и пропагандната част от дейността им и е свързана с това да убеждават хората да не помагат на чужденците. Самим казваше, че талибаните имат паралелни структури на властта във всяка област: губернатори, съдии, районни шефове.

10 години по-късно „чуждите окупатори“ си тръгнаха, а талибаните получиха цялата власт – президентът Ашраф Гани им я връчи, бягайки от Кабул. Получиха властта почти безкръвно, за което, сигурна съм, много афганистанци благодарят на Аллах. Защото, откакто обявиха, че международните сили ще се изтеглят от държавата през 2014 г. (случи се през 2021 г.) мнозина имаха зловещо déjà vu: Съветският съюз е прогонен, но страната изпада в безмилостна гражданска война между отделните фракции на муджахидините – тя толкова травмира обикновените хора, че те посрещат талибаните едва ли не като спасители през 1996 г.

Предстои да видим как сега ще живеят с талибаните редовите афганистанци. От години анализаторите твърдят, че не съществува военно решение на конфликта – талибаните няма как да бъдат окончателно и безвъзвратно победени, защото те са огромна и органична част от афганистанското общество. Бившият президент Хамид Карзай също нееднократно ги наричаше “братя афганистанци”. Най-големият лакмус ще е как се спазват човешките права и по-специално отношението към жените.

Защо се провали опитът на САЩ и съюзниците им да превърнат Афганистан в различна държава (макар президентът Байдън сега да казва, че 20-годишната мисия там не била държавотворческа, а антитерористична)? През годините виждах как ентусиазмът от свободата през 2002-2003 г. постепенно отстъпва пред скептицизма и разочарованието – до ненавист към „окупаторите“.  Разбира се, много неща бяха направени и ще останат, най-малкото част от едно младо поколение жени е пораснало с усещане за повече свобода и с достъп до образование и технологии.

Много афганистанци, независимо дали симпатизираха на талибаните , или не, не харесваха американците и чужденците. Защото те не ги разбираха, не приемаха начина им на живот и се опитваха да им наложат своите правила и модели, които обаче са им далечни и чужди, дори обидни. Може би помните гневните протестни демонстрации в Афганистан, защото някой някъде в САЩ изгорил копие на Корана?

Социологическа агенция в Кабул трябваше да изследва религиозните вярвания и практики (част от проучване в много страни), но въпросникът бе силно критикуван от местните служители. Ако попитате някого дали приема дъщеря му да се ожени за християнин, рискувате да получите шамар дори в либералния Кабул, казаха те. Същото, а и нещо по-лошо, може да се случи на интервюиращия, ако зададе въпросите дали е морално/неморално да се прави секс преди брака, за пиенето на алкохол, за проституцията, хомосексуализма или правото на жените на развод. Да не говорим за питането дали анкетираният е мюсюлманин, вярва ли в Аллах и пророка Мохамед. Абсолютна обида е да го зададеш в Афганистан!

Показателно е, че дори образовани млади хора, които работеха в чужди организации, говореха английски, сърфираха активно в интернет и получаваха доста високи заплати, критикуваха американците и техните съюзници. И изреждаха: цивилните жертви от военните акции срещу терористите са стотици; въпреки протестите и настояванията от страна на правителството, американците така и не се отказват от нощните акции, при които нахълтват в домовете на хората и претърсват всичко, виждат жените и момичетата; животът на хората не е станал по-добър. Въпреки изхарчените пари за различни проекти, няма истинска промяна в живота на населението, даже става все по-зле!

„Виж, аз не мразя американския народ, а военните им. Имам приятели американци, чудесни хора. Но веднъж, докато пътувах към Логар, щатски конвои бяха спрели движението заради нещо. Един от войниците се изпика на пътя, пред очите на всички! А в колите имаше жени, деца! Човекът, седящ до мен, се ядоса много и каза, че ако има оръжие в този момент,  би го застрелял!“, разказа ми един афганистански колега.

Пикаенето на пътя е най-малкият проблем, макар той да има връзка с унизителното държание на американците. Те оставяха впечатлението, че се разпореждат както си искат с всичко в държавата, което хич не се харесваше на гордите обитатели на земите край Хиндукуш. Веднъж се оплаках, че не съм могла да спя от изтребителите над Кабул, които, оказа се, кръжат само защото вицепрезидентът (тогава) Джо Байдън кацал, а един колега много сериозно ми каза: „А представяш ли си какво е на всички жени и деца, които слушат това всяка нощ!“

Песимизмът у хората в Афганистан се разви като следствие от липсата на „бърза и несимволична промяна“ в живота им. А за мен стратегията за „спечелване на сърцата и умовете“ не сработи (поне не надлъж и нашир), защото сме различни, често не разбираме мотивацията си. И колкото и да се опитваме, това автоматично ни прави подозрителни един към друг.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара