С Виктор Илиев, талантлив композитор и диригент, сме в най-голямата книжарница в токийския квартал „Роппонги“. В нея посетителите могат да си поръчат разнообразен асортимент от най-качествения чай или ароматно кафе, докато разглеждат безплатно последните броеве на списания, прелистват албуми, четат най-новата нашумяла книга на японски или английски език.
И в днешния ден първият и вторият етаж са препълнени докрай. Масите отвън също са заети. Невъобразим поток от излизащи, които са се възползвали от доброто обслужване. На следващите, които влизат, им предстои това удоволствие.
Минават неусетно два часа в разговор. С интелигентен събеседник усещането ми е като за няколко минути (с Виктор споделяме мисли за японската фондация, по чиято покана е в Токио на посещение).
От известно време нещо изглежда го разсейва – току поглежда към съседната маса. Преди повече от час там седеше симпатична японка. Изглежда са я потърсили по телефона, защото го грабна от чантата, взе и шишето с вода. Чухме я да казва: „Момент само“ и излетя, за да си проведе разговора навън.
Момичето не се върна повече.
Минаха два часа и нещо. И Виктор все се обръщаше към масата ѝ, където бе оставила на произвола разтворената си голяма чанта. Показваше се портмоне, лаптопа ѝ.
– Не се притеснявай, тя просто я забрави – казвам му аз. – Това е нещо ежедневно тук.
– И все пак, виж колко народ има наоколо! – недоумява той.
Разказвам му следната случка как една августовска гореща нощ се обърнах към съпруга ми и тихичко запитах:
– Спиш ли?
– И мен сън не ме хваща – отговори Тии.
Моментално решихме да излезем навън до същата книжарница кафене за чаша студен чай (нали го правят неповторимо), в която сме сега с Виктор.
След като прелистихме едно-две списания, поуморени от нощната разходка се прибираме. И изведнъж мъжът ми се присеща и казва:
– Знаеш ли, забравих си раницата там!
А в нея са портфейлът му с пари в брой, кредитните карти, лаптопът и документи.
– Тръгваме – решително обявявам аз.
– Спи, спи сега, време е за сън! Утре ще отида.
Аз възразявам, давам някакви доводи, че не можем да чакаме до сутринта и… дочувам равномерното му дишане. Тии се е унесъл в сладък сън. А мен – не ме лови. Спомням си, че я остави до голямата витрина. Както се казва – „съвсем на показ“. Едвам дочаках да се съмне. Стана седем часът. Както му е навикът от години, Тии се събуди. Аз вече съм облечена и го чакам да тръгваме. Той… не бърза. Влиза в банята. Взима душ. Стори ми се цяла вечност. После избира внимателно подходяща риза. Все едни такива методично-бавни и изнервящи действия…
Отиваме. Вече наближава осем. Дневната смяна е пристигнала. Зад плота стоят четири усмихнати и свежи момичета и изчуруликват:
– Добро утро, заповядайте, заповядайте.
Отговаряме „в крачка“ на поздрава. Забелязваме раницата. Тии се приближава до нея. Момичетата ни гледат. Те не го питат дали е негова. Не проявяват никакво съмнение. Тии я слага с отработено движение на гърба. Изобщо не поглежда дали всичко е налице. Не дава обяснения на момичетата от персонала. Не е нужно. И двете страни проявяват абсолютно доверие. Като че ли само на мен ми се прииска да поясня подробно как сме я забравили през нощта, как сега се връщаме да я вземем, можем да я идентифицираме, име, презиме… каквото е нужно. Не се налага. Тии вече им казва усмихнат довиждане и потегляме към нашето си кафене за утринната ни закуска.
От много години преди тази случка с Тии си имаме „шампионат“. В днешния ден той е заел призовото първо място, защото е водещият в „Кой повече забравя своите вещи“. Той е със сериозна преднина. Да си призная, аз по-често съм на най-горната стълбица. Златна медалистка съм. То са шалове, мобилни телефони, портмонета, чадъри и какво ли не.
Благодаря на Господ, докато отпивам от чашата с кафе, и се сещам за мама, която някога за кой ли път ме догонваше по улиците. Отивам на изпит и си забравям вкъщи студентската книжка. И запъхтяна ме гълчи:
– Абе, Юле, разбери най-сетне, ти не си принцеса и никой няма да те догонва в живота. Никой.
Усмихвам се.
– Мамо, догонвали са ме, да знаеш! Веднъж даже и с велосипед!
Друг път забравям в ресторанта портмонето си и на следващия ъгъл дочувам запъхтян глас зад гърба си: „Извинете, извинееееете“. И едно момиче от персонала тича, за да ми го даде. Настига ме. Благодаря ѝ, а тя вече се е върнала обратно на работното си място. Бърза. Днес след колко ли още има да тича. Че не сме само ние двамата с Тии, които забравяме вещите си.
Ето защо съм уверена, че по някое време момичето ще потърси чантата си и ще се сети, че си я е забравила. И със спокойна походка ще се върне. Защото е сигурна, че тя е там, на същото място. Защото „системата-забравено-намерено“ работи безотказно в тази страна. Над 85% от забравените вещи стигат обратно при притежателите им. И не са 100%, защото има и такива, които дори не си спомнят къде са си зарязали нещата. Над 26 милиона вещи са били забравени само през 2016 година. Неслучайно сградата за „Забравени и намерени предмети“ е шестетажна. Когато някой намери нещо на улицата, предава го в близкия полицейски участък. С очите си ви дях как петгодишно момиченце предаде дребна монета, която намери. И което също ме впечатли как полицаят старателно въведе всички данни в голям формуляр, удостовери намерените пари (с тях нищо не може да се купи), благодари с поклон на детето. А след това го чакаше допълнителна работа с препредаването на „сумата“. Защото намерените пари никак не са малко – само преди две години са били предадени 3,8 милиарда йени, от които… потърсени са били едва три четвърти.
За мен това е смайващо. И го споделям с Тии.
– Е, ами нищо. Забравили са, че са ги загубили. И затова не ги и търсят. Но нали все пак парите са „вкъщи!“.
Което за Тии означава, че Япония – неговата родина, си е „вкъщи“.
0 Коментара