Катерина Хапсали е журналист и писател, но предпочита да се определя като „човек на думите”, избягвайки конкретни рамки. Неслучайно се занимава с философия, а отскоро нейна страст е и поезията.  Катерина е работила в списание ТЕМА, Дарик радио, била е главен редактор на Harper’s BAZAAR и EGO. В момента оглавява екипа на PREMIUM Lifestyle.

С дебютния си роман „Гръцко кафе” Хапсали спечели наградата „Перото” в категория „Проза” за 2015 година.

hapsali(1)

Красиво безтегловна ме намери,

изпразнена от смисъл и от шум.

Аха да литна с длани зажаднели

за слънце и за въздух. Моят ум

 

бях вързала за стълб с едно въженце –

тук да остане, да не ми тежи.

Прощавах се със земното ми бреме…

И точно в този миг пристигна ти.

 

„Къде отиваш?” – пита ме небрежно.

Не виждаше ли моите крила?!

А после ме придърпа тихо, нежно –

да не изчезна, да не излетя.

 

Развърза моя ум и ми го връчи.

„Ще ти потрябва, пък и как скимти!”

Целуна ме по бледите клепачи.

„Не бързай толкоз. Остани.”

 

И пак напълних се със шум и смисъл,

с тревоги, радости, слова.

Не скочих в лекотата на небето

и пътя свой реших да извървя.

 

Но днес умът ми вече знае,

че дръзне ли отново да сгреши,

с душата ми да влезе в челен сблъсък,

ще го завържа – нека да скимти!

 

***

Не ти казвам: „Върви”.

Знам, че сам ще си идеш.

Толкоз много беди

покрай мен преживя.

Не ми казвай: „Ходи си!”

Аз нали уж си тръгнах…

Ала споменът жив е

и надига глава –

между двама ни,

луди и глупави, стене

и поредна ракия налива.

И не знам докога,

и не знам докога,

ще изпива и моята сила.

Ако отсека: „Мразя те!”,

ти би ли повторил

тези думи високо, на глас?

Е, не можеш ли?

Хайде, честито!

Не си тръгваш.

Оставам и аз.

 

***

От думите страхувам се най-много.

От тъмната им, непрогледна мощ.

И този страх го нося от утробата.

И често ме прерязва като нож –

 

студено, безпощадно и финално.

Тогава просто сядам и мълча.

Предпазвам се от всичко неизречено.

Загръщам се с безмълвна самота.

 

И пак тях – думите – обичам диво.

И често не говоря, а крещя.

Защото само с тях се чувствам жива.

И само те ме връщат към света.

 

Понякога ми бягат и ги търся.

Понякога ме гонят в конски тръс.

Понякога се дебнем злобно, нервно.

Понякога разпъват ме на кръст.

 

Ако омраза е – да се довършим!

Ако любов е – пак ще изгорим.

Но вече знам, съдбовно ясно,

че заедно докрая ще вървим.

 

***

Ще ти разкажа за едно момиче.

Тя, приказката, не е най-щастлива.

Но вече знам – повярвай  ми, така е,

че и в тъгата зрънце смисъл има.

 

Момичето е леко остаряло,

жена да я наричам – не прилича.

Защото ако никой не я гледа,

тя още с облаците тича.

 

В дъжда чадъра не отваря.

В снега пък ръкавиците презира.

Ще се усмихне мило на клошаря.

И в мокрите врабчета ще се взира.

 

Понякога е страшно уморена.

От себе си най-вече. И от всичко.

Така и не успя да стане зряла…

Да бъде зряла й е непривично.

 

Житейските уроци не научи.

Но може да ти рецитира Шели.

Ще те залее винаги с въпроси,

кахърите й не са бели.

 

И с нея ще си винаги на изпит –

тя лицемерието не прощава.

Един талант си има и го носи.

Да се раздава. И да се раздава…

 

Ако я срещнеш някога, кажи й,

че облаците са безкрайно важни.

Или не казвай нищо – прегърни я.

Голяма работа, че от дъжда е влажна.

 

 

 

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара