Някак си не върви да кажеш „Бил съм на този фестивал“. И, слава Богу! Всяко издание на филмов фестивал има своя физиономия, любими теми, дори герои. Интересно е друго, че след като в продължение на седмица гледаш кино по 6-8 часа на ден, започваш неусетно да мислиш по-различно: по-образно, по-цветно и сгъстено-емоционално. Докато в един момент си казваш: „Чакай сега, не мога ли и аз да напиша подобен сценарий? Онази случка, която преживях в метрото, е много по-интересна от тази на екрана“… Най-малкото, което може да ти се случи, е към края на фестивала да пропишеш стихове…

Не говорим за Кан.

Говорим за Балчик и за шортове от цял свят –

късометражни филми с дължина до 30 минути – игрални, документални, анимационни и експериментални. За приятно натоварващо занимание, което прекрасно се римува с плаж, риболов, хамак, Калиакра, Кара дере, Шабла и всичко според настроението ви в дните около Джулай морнинг.

Тази година фестивалът на късометражното кино „В Двореца“ беше с ниво, много над средното, и със средна възраст на участниците от България и от чужбина – много под средната. Толкова под средната, че Алеко Богданов, най-малкият член на журито, e кандидат-второкласник. На журито на току-що родения Ushi Film Festival – за анимационни филми, създадени от деца между 5 и 15 години. По този повод Галина Тагамлицка, административен мениджър на „В Двореца”, обясни: „Много от гостите ни идват с децата си на фестивала. Това ни накара да се запитаме: А защо да не организираме фестивал на филми, направени от деца?! Както и семинари за начинаещи аниматори? И го направихме!”

Тъй като всеки творец предпочита теми, които добре познава, съвсем разбираемо детската тематика доминираше в много от игралните филми – отношения между деца и родители, подрастващите, тяхната сексуална и личностна идентификация и пр. Тоест, представените филми имаха не само естетическа, но практическа полза, свързана с отглеждането и възпитанието на децата.

Броят на авторите от чужбина беше доста по-голям от миналата година. Не само защото имат възможност да видят поне десетина филма, в които главният герой, точно както техният, хвърля камъчета в реката. Важно е и споделянето с творци от различни култури. И най-вече срещата с хора, които изказват честно мнението си за филма им – зрители, колеги, утвърдени професионалисти.

И все пак – по какво се различава пътят към славата на режисьори от Франция, Иран, България и Индия? И има ли по-кратък път? На тези и други въпроси отговориха Симон Пане, Иранецът, Мартин Илиев и Арджун Талвар.

Симон Пане

Той бе най-младият режисьор на фестивала, само на 21 години, и в същото време води най-голям екип – сценариста, редактора, директора на постпродукция и композитора на филма му „Война наужким“ (Phoney war). Бюджетът на игралния филм, дълъг 13 минути, заедно с постпродукцията и дистрибуцията, е 13 000 евро. От тях 2000 евро е дал културният фонд на Бургундия, където Симон живее.

Симон е с розовата тениска.

Вече имаш три филма зад гърба си. Значи ли това, че си изкарваш хляба като режисьор?

Естествено, че не. Имаме семеен бизнес – винопроизводство. Аз работя в него, а родителите ми помагат в моите проекти. Късометражното кино не изисква много пари, но въпреки това човек трябва да плати на монтажиста, нали? Няма режисьор, който да си вади насъщния с късометражно кино. Ако родителите ти не те подкрепят, е много трудно, абсолютно невъзможно да се справиш в началото. Надявам се скоро да стигна до положението, когато ще работя само като режисьор.

Убеден ли си, че киното е твоят път и твоят живот?

Абсолютно. Мисля, че това е характерно за всеки, който тепърва влиза в киното. Първо почваш да правиш шортове, като работиш нещо допълнително, така че да спестиш пари за следващия си проект. С тях участваш във фестивали и чакаш признание. Защото, ако получиш награда, е по-лесно да намериш пари за първия си игрален филм. Едва след това започваш да правиш само игрални филми, от които живееш.

Мислех, че във Франция е по-лесно.

Не е. Ако човек наистина иска да работи като режисьор, той трябва да е готов на всички трудности. На фестивала се запознах с българин, който има две деца, работи на две места и в обедната си почивка прави анимационни филми.

Смяташ ли, че вече си намерил своя стил?

Не. Това става с правенето на филми – завършвам един, почвам друг, като се надявам всеки следващ да бъде по-добър от предишния.

Изненада ме темата, която разглеждаш във филма си – за връзката между поколенията в семейството. Ти си много млад, за да те вълнуват такива въпроси. Значи ли това, че семейството е важно за тебе?

Естествено! Смятам, че за всеки човек е много важно да има семейство. Обичам да говоря с дядо си – всеки път, когато отида на село, той ми разказва някаква история и така картината на неговия живот става все по-пълна и по-колоритна, защото животът на всеки човек се състои от много малки истории, нали?

На каква тема са другите ти филми и кой ги финансира?

Снимахме два документални филма в Буркина Фасо. Първо спестих за самолетните билети, които бяха най-голямото перо в бюджета. Там живяхме два месеца при един приятел и снимахме в едно село, където жените си бяха направили нещо като взаимоспомагателна каса. Много е важно освен финансиране да имаш добър екип, добър дистрибутор…

Какво би казал на българските си колеги?

Да продължават да правят кино, без да се отчайват. Това е борба, като във всяка борба има победи и поражения и човек трябва да вярва, че ще победи в края на краищата.

ИРАНЕЦЪТ

Той е на 23 години. Когато ме видя за първи път, ми подаде диск с молба да изгледам филма му и да го коментирам. Предпочете да не съобщава името си, а също така и да не го снимам. Не знаеше дали като стъпи на техеранското летище, няма да го арестуват. Преди два дни му казали по телефона: „Твоят филм ни създаде големи проблеми, трябва да ни обясниш защо си го направил и позицията, която защитаваш“. А тя е – проблемите на жените в Иран.

Иранецът все още е студент, но иска да прави филми:

Нямам никакъв бюджет, никаква подкрепа от правителството, напротив. Правителството дава много пари за филми, посветени или свързани с исляма. И най-много по 100 долара за всеки друг проект. Искам да посветя живота си на свободата и на мира, а иранското правителство не позволява свобода и мир. Ако човек желае да направи филм на тази тема, той трябва да прокара идеята си много внимателно, подмолно, да я скрие зад много пластове и да я опакова в десетки хартии.

Иранецът мечтае да режисира игрален филм за момче с увреждане, влюбено в непознато момиче. Има и проект за документален филм – за мъж, който убива съпругата си, защото я вижда да говори с друг мъж.

МАРТИН ИЛИЕВ

На 29 години е. Преди 4 години завършва НАТФИЗ с диплома за режисьор. „Стерео любов”, първият му сериозен проект след студентските години, получи тазгодишната награда на „В Двореца” за най-добър български късометражен филм. В момента обикаля с него филмовите фестивали по света, най-вече в Европа, защото „всяко пътуване си е сериозна инвестиция”, като в същото време и търси финансиране за новия си проект „Може би утре”.

Има ли някой в семейството ти, който се занимава с изкуство?

Не, ако не смятаме дядо ми, който е бил дърворезбар.

Как реши да влезеш в киното?

Винаги ми е било любопитно да гледам кино. От 14-годишен мечтая да стана актьор.На 16 години влязох в театралната студия на Венци Кисьов в театър „Сълза и смях“ и прекарах там 4 години. За съжаление тя вече не съществува, а самият Венци Кисьов наскоро почина. Той ме посъветва да се занимавам и с режисура. След това някак от само себе си ме приеха режисура в НАТФИЗ.

Много от колегите ти се оплакват, че трудно намират средства за реализация на проектите си.

Аз не можах да усетя този момент на страдание и в това отношение съм щастливец. Още като студент работех като асистент в различни продуцентски къщи. Когато наближи да завършвам, започнах да снимам реклами и музикални клипове. След това бях режисьор при братя Чучкови. Научих много полезни неща, създадох много контакти.

Как търсиш финансиране за следващия си проект?

Той се нарича „Може би утре”, 25-минутен игрален филм, по-сериозен като ресурс и тематика от „Стерео любов”. Първо се появи идеята – така миналата година написах няколко изречения, които след това се превърнаха в няколко страници. Започнахме да работим със сценаристи и развихме сценария. За съжаление местата, на които реално може да се намери финансиране за шортове, са доста ограничени като бройка, защото, за разлика от пълнометражните филми, късометражните филми не са комерсиален продукт. Кандидатствахме на няколко места, включително и в Националния филмов център. Миналата година спечелихме награда на пичинг форума в Балчик – пакет снимачна техника за реализирането на филма. Това е едно добро начало. Защото ако проектът бъде подкрепен от едно място, по-лесно се намират други спонсори. Сега идвам от пичинг сесия на португалския фестивал „ FEST – New Directors, New Films”. Там имаше доста сериозни професионалисти, като един от продуцентите на Уди Алън, например.

Мечтаеш ли за пълнометражен филм?

Естествено. Обичам шортовете, защото ти дават свободата да експериментираш, но вече работя върху проект за пълнометражен игрален филм.

Разчиташ ли на родителите си за някаква подкрепа?

Всеки човек, който се занимава с кино, трябва изключително много да разчита на семейството си. Без значение дали говорим за финансова или морална подкрепа. Без тяхна помощ нямаше да успея да реализирам проектите си, да пътувам на различни фестивали. Ако въпросът е дали семейството ми може да финансира цял филм, не, няма как да го направи. А и не смятам, че това е правилният начин. Зад „Стерео любов” застана продуцентът Мария Методиева и нейната компания “Уондърленд”. Бюджетът на филма реално е над 10 000 евро и е финансиран изцяло с лични средства, актьорите и голяма част от екипа работиха pro bono, други хора пък ни направиха големи отстъпки.

Имаш ли притеснения за бъдещето си?

Може би най-голямото притеснение идва от цялата несигурност, която има в киното и в изкуството въобще, но това е стимул да търсиш нови начини да реализираш идеята си.

АРДЖУН ТАЛВАР

Той е роден в Бомбай и е на 30 години. След като завършил математика в университета „Станфорд”, работил като математик няколко години. Случайно гледал два филма, различни от онези в холивудския и боливудския конвейер, и разбрал, че киното е всичко за него. В момента завършва режисура в Националното филмово училище в Полша.

Във филма „Където аз го няма“, участвал в документалната състезателна програма, Арджун представя дядо си, който живее като отшелник. Той се препитава благодарение на милосърдието на съселяните си и спи в колиба. Между всички духовитости, които споделя, е и следната: Когато човек спи, къде отива неговото Аз? Може ли през деня да запазим състоянието от нощта, когато не мислим за нашето Аз?

„Отнасям се скептично към хората с такава философия, но дядо ми я практикува успешно”, казва Арджун.

Разбрах, че той е работил цял живот в логистиката на армията. Защо не намекна никъде, че е бил полковник?

Желанието ми е да създавам филми за неща, които се случват в момента. Дядо ми никога не е искал да бъде в армията и като се пенсионира, започна да търси „чисто място“. Дори в Индия вече е трудно да се намери такова място.

Кога реши да учиш кино?

Много късно. До 25-ата си година бях гледал много малко кино, защото попадах само на холивудски и боливудски боклуци. Спомням си деня, когато отидох в една видеотека срещу мястото, където работех. Някой ми подаде два филма, като каза, че са хубави. Единият беше „М“ на Фриц Ланг, а другият – „Алфавил“ на Годар. През нощта не можах да мигна – бях толкова впечатлен и потресен – дотогава нямах представа, че такива фими съществуват и това толкова ме въодушеви, че реших, че трябва да правя кино. На следващия ден взех назаем камерата на моя началник и почнах да снимам. В началото – малки анимации, защото не знаех как се снима игрален филм. Но непрекъснато снимах, всеки ден, докато началникът ми каза: „Може би трябва да идеш да учиш във филмово училище“ и ме уволни. Избрах полското филмово училище. Първата година сам си платих таксата, а после ми помогнаха майка ми и баща ми.

Какви филми предпочиташ да режисираш – документални или игрални?

Харесвам и двата жанра. За няколко години направих няколко документални филми. Последният ми филм е за номадите, които търсят вода в Сахара. Но сега отново работя върху проект за игрален филм. След документален филм имам необходимост да правя игрален. Но понякога ми е трудно да повярвам в игралното кино, по-трудно ми е да свикна с фикцията и измислицата. В такъв случай има две решения – или ставаш толкова добър, че игралните ти филми изглеждат толкова истински колкото документалните, или правиш нещо стилизирано, което няма нужда да изглежда реално – като Аки Каурисмаки. Сам Годар е казал: Защо да не снимаме документално кино като игрално и обратното?

Как намираш средства за проектите си?

В Полша е по-лесно да намериш финансиране за документални филми и това е добра причина да се прави документално кино. Вярвам, че винаги е възможно да се намерят пари и не се притеснявам толкова много за проектите си. По-скоро се притеснявам за бъдещето си. Но и това не е много здравословно. Въобще още не съм открил здравословния начин да правиш кино. Знам само, че тези, които са решили да се посветят на киното, в никакъв случай не са обсебени от идеята да забогатеят на всяка цена.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара