Между изпълненията на Бетовен и Чайковски, някои от най-добрите британски оркестри свирят произведения на една българка. Добринка Табакова е познато име в музикалните среди в Англия и по света, а специалната й връзка с фестивала „Неотъпкана пътека“ в Ковачевица дава възможност на българските почитатели на класическата музика да чуят музиката й.

Музикалното образование на Табакова минава през някои от най-престижните школи в Лондон, където се мести с родителите си в в Лондон, когато е на 11 години. От много малка започва да импровизира на пианото и да изпълнява свои композиции. В английската столица завършва консерваторията „Гилдхол“ и получава докторска степен от Кингс Колидж Лондон.

Въпреки че животът й от дълги години е свързан с Англия, тя не забравя националното си наследство и много от творбите й са вдъхновени от българските традиции, история и природа. Чрез нейната музика мнозина откриват България и това ги кара да научат повече за страната ни. Израстването й на Острова пък създава една дълбока връзка с хоровата музика и това ражда някои от най-добрите й произведения.

Произведението на Добринка „Възхвала“ беше избрано да бъде изпълнено в катедралата Сейнт Пол по случай Златния юбилей на кралица Елизабет II. Сред другите й значими проекти e „Безсмъртният Шекспир“ – кантата за 400-годишнината от смъртта на Шекспир през 2016 г. Това са само част от оценките и признанието, които получава за работата си, а в края на годината излиза новият й албум. Той е записан с оркестъра Хале в Манчестър под диригентството на Деляна Лазарова.

Фестивалът за камерна класическа музика „Неотъпкана пътека“ вече от няколко години е неотменна част от календара на Табакова и прекрасен повод да се върне в България. Всяка година в Ковачевица се изпълняват нейни творби, а тази година имаше специален концерт в Пловдив, на който беше световната премиера на клавирния квартет на Добринка „Каменна следа“, написан специално за фестивала и вдъхновен от мозайките в Голямата базилика в Пловдив.

От рано започвате да композирате. Съзнателен избор ли е да създавате музика?

Започнах с пиано, но на някои уроци ходех с полунаучени произведения и другата част я импровизирах – това беше началото ми в композицията. Интересното е, че когато не знаеш накъде води пътят и колко стръмен и дълъг е, просто слагаш крак пред крак и вървиш напред. Някак този по-голям мащаб, сега погледнато назад, би изглеждал дори страшно. Не се замислях за това. Беше единственото нещо, което ми доставяше истинско, пълно удоволствие.

В Пловдив започнах пиано, а композиция – когато с майка ми и баща ми се преместихме в Лондон през 1991 г. Една Нова година се бяхме събрали група познати и приятели. Имаше пиано, изсвирих някои мои композиции и импровизации. Харесаха се, някои от гостите предложиха да ме запишат в съботните училища – има специализирани училища на Консерваторията за млади, до 18-годишни, музиканти. Явих се на прослушване и ми дадоха място в Кралската академия, младшия отдел, където ходех четири години всяка събота, докато навърших 16 години. Там започнах официално да уча композиция. След това продължих с пиано и диригентство.

Случва се да дирижирате собствени творби…

Много е полезно за всеки композитор, защото професията е толкова откъсната от практичната част на музицирането. Всичко може да ти е само в главата, но е много важно да можеш да свириш на някакъв инструмент. Важно е и да можеш да пееш, защото ти помага за фразите, за дишането, по принцип всякакви духови инструменти и глас. М

В подобни случаи музикантите могат да разберат директно от вас какво сте искали да кажете с музиката си – нещо, което не е често срещано в класическата музика.

Абсолютно. Това и без това се случва по време на репетиции, ако съм там. Повечето музиканти са свикнали да свирят произведения на хора, които не са сред живите. Голям лукс е да имаш композитора там и да можеш да го питаш, защото има най-различни тънкости. Например, Рахманинов, ако напише кресчендо към форте може да е съвсем различно от това на Моцарт. Разговорът с живия композитор, освен че помага на музикантите за новото произведение, може да им помогне и да мислят по малко по-различен начин за репертоара от преди 200-300  години.

Какъв е процесът ви на създаване на едно произведение?

Първо – нещата, които обикновено знам, защото работя с фестивали, със солисти, които се обръщат към мен за произведения. Те казват времетраенето и контекста, в който ще се състои премиерата на произведението. Така че тези две неща се явяват като най-първите очертания. Все по-рядко за нови композиции нещо е над 10 минути. Въз основа на това започва подготовката за самата композиция.

Произведението, което написах за фестивала „Неотъпкана пътека“, е вдъхновено от мозайките в Голямата базилика в Пловдив. И е една случайност, но и съм безкрайно благодарна, че интересът на баща ми е ранно-християнско изкуство, фрески, мозайки. В разговори с него, и покрай неговата книга, си набавих много информация, която много ми помогна за конструирането на произведението. Има много математика в това, което съм написала. Подготовката е няколко месеца – четеш, попиваш факти и интересни неща, които може да ти помогнат.

Няма ли моменти на вдъхновение?

Има го и този елемент. За да имаш вдъхновение, трябва да си доста добре информиран. Не мога да кажа, че е научна работа, но много помага тази подготовка. Точно заради това казах, че след цялото проучване, трябва да се научиш как да го забравиш и то да ти остане само като самочувствието, че имаш тези знания. И вече започва тази малко по-артистична, по-абстрактна част на творението. Аз композирам на пиано предимно, защото обичам да имам тази физически връзка с инструмента. Искам да чуя нотата, която чувам в главата си, въпреки че пиша и за струнни инструменти, но аз не свиря на тях.

Имате специална връзка с фестивала „Неотъпкана пътека“. Как се изгради тя?

След като излезе първият ми диск „Струнни пътеки“, който беше номиниран за Грами, много хора чуха за музиката ми. Тогава Лора Чекоратова, която живее в Ню Йорк със съпруга си Георги Вълчев, се свързаха с мен и ме поканиха на Български концертни вечери в Ню Йорк – и така започна връзката ни, може би от 2014 година. Лора и съпругът й споделиха с мен, че искат да направят фестивал в България. Аз ги свързах с едни други приятели, които правят фестивал в Арбанаси, те пък живеят в Белгия. Лора имаше вдъхновение и вече беше намерила мястото – Ковачевица.

Помня, че на друго гостуване в Ню Йорк, бяхме в кухнята им, и си говорихме за имена за фестивала и така изникна „Неотъпкана пътека“. А ние с Лора и Георги имахме възможност да се срещнем и в Пловдив. Тогава аз им подарих една сувенирна мозайка, така че тази връзка с мозайката, с Пловдив, също е част от приятелството ни.

Много от произведенията ви са вдъхновени от българските традиции. Чрез тях карате повече хора да се интересуват от България.

Силно се надявам, че е така, защото вярвам, че с културата и изкуството ние сме един вид посланици на страната.

Наскоро имах концерт в Лондон за хор и оркестър. Много хора от публиката казаха: „Това е толкова различно от българската фолклорна музика, която ние познаваме“. Аз им разказвах, че имаме и православни пеения, имаме и много други неща, забележително оперно изкуство, както и, разбира се, фолклорната музика.

Как се роди връзката ви с хоровата музика?

Като пианист, пеенето ми даваше може би най-голямата възможност да съм с други музиканти. Защото иначе, ако не искаш да си солист, възможностите да свириш с други музиканти са много малки. В училището в Англия пеех в много хорове. Там имат много силна хорова традиция. Може би музикалното образование на средния човек в Англия се базира на това, че са били в хор. Мисля, че това е много важно за всяко дете, дори да не може да пее, да усети чувството, този звук, който е около теб, да почувстваш гласа си да вибрира с този на други хора. Да почувстваш хармонията.

Дълги години пеех в тези английски хорове. Репертоарът е много специфичен, ренесансова музика. Началото на този век в Лондон дойде една от певиците на ансамбъла Филип Кутев. С майка ми се записахме на първия й кръжок и бяхме едни от първите певци на Лондонския български хор. Десислава Стефанова води хора и до ден-днешен и разкошно го развива.

Иначе писането за хор съвсем естествено излезе от това, че пеех и знаех механизма на самите хорове. Първото произведение, което написах, го изпратих за конкурс по случай Златния юбилей на кралица Елизабет II. То спечели наградата, което ми даде самочувствие и вяра в посоката, в която желаех да продължа. И от тогава много хорови произведения съм написала.

Тази култура в Англия е много силна. Всяка катедрала си има хор. Почти три години работих с катедралата в Корнуол, Труро, в най-югозападната част на острова. Катедралата е чудесна и има много хубав хор. В Ливърпул, Манчестър, в Йорк, наскоро бях. Взимат деца на 7-8 годишна възраст, момчета, сега започват и все повече момичета. Една интензивна школа е докато не им се променят гласовете, някъде между 12 и 15 години, тези деца стават професионални музиканти. И има голяма публика, много голям интерес. В Америка е подобно.

Дебютният ви албум бе номиниран за Грами, вторият попадна сред албумите на годината. Подобни оценки помагат музиката ви да достигне до повече хора, но за вас чие признание е важно?

Няма по-голям критик от личната критика. Ако аз съм доволна от това, което съм направила, това винаги е водещото. Другите позитивни оценки, разбира се, са много приятни и полезни, но преди всичко трябва аз да съм щастлива с това, което съм направила.

Сега ви предстои издаването на нов албум…

През октомври излиза оркестров албум. Там връзката е с Хале, оркестъра в Манчестър, където бях резидентен композитор за изминалия сезон. Записахме по-големите ми оркестрови произведения. Много от тях бях написала в предишната си резиденция с оркестъра на „Би Би Си“. Има едно хубаво продължение на този репертоар. Диригентът на диска е Деляна Лазарова, с която не се познавах, но тя спечели конкурс да стане асистент диригент на оркестъра Хале в Манчестър. Тя също е пловдивчанка, така че беше безкрайно щастие, че с един колега, музикант, на толкова високо ниво, с един от най-добрите оркестри в Англия, записваме диск.

Миналата година подписахте договор със Schott Music. Това ли ви възможност да се концентрирате само върху музиката си?

Това, което ми дава това партньорство е възможността за разрастване – колко хора чуват и изпълняват произведенията ми. От една страна ме улесни от практична гледна точка. Преди имах малък екип с който движехме всичко. Сега имам изпълнение в Япония, а това е сравнително труден пазар. Благодарение на контактите на „Шот“ имаше възможност да направим връзката с Япония. От една страна улеснява, но в същото време обемът става по-голям. Идеите за нови партньорства и проекти са повече. Не мога да кажа, че се затварям и композирам. Напротив. Като съм свикнала 20 години всичко това да е под мой контрол, това си остава в кръвта.

Една забележителна виолистка – Набуко Имай, става на 80 години. Юбилейният й концерт се проведе в Токио, в зала Сънтори, и е избрала мое произведение за него, което е невероятна чест. Толкова съм благодарна и впечатлена. Един музикант на 80 години тепърва да учи нов репертоар и да показва такава жизненост и такъв оптимизъм. Надявам се, че ще мога да се запозная с нея. Няма да ходя в Япония, защото не обичам да пътувам много надалече, но тя живее в Амстердам.

Често се говори за това дали класическата музика е с ограничена публика и как да достигне до повече млади хора. Какви лица виждате на вашите концерти?

В Ковачевица идват семейства, има много деца. Много деца от Ковачевица идват дори по време на репетициите, интересно им е, това оставя някаква следа в съзнанието им.

От гледна точка на класическата музика. За нейното западане се говори от векове – края на 17-ти, 18-ти век. Сега като излезе от църквите… какво ще стане с нея? Тези пиана ще заглушат всички струнни инструменти. Това е краят на класическата музика. Тоест има една много дълга традиция на западане, която виси над класическата музика. Нещо, което ти поемаш, което е с дълбок замисъл, с много значение, направено с любов и внимание, винаги има хора, които ще го оценят.

Не съм голям фен на този постоянен разстеж, за който в икономиката винаги мислят. Не ми пречи да си остане същото, както е сега, и след време някой да ги открие тези неща наново. Например на Бах произведенията са седели в сандък повече от 100 години. Разбира се, не пожелавам на никой композитор това. Не съм черногледа за бъдещето на класическата музика, защото знам аз какво влагам в произведенията си. Виждам произведения и композитори, на които се възхищавам и уважавам. Дълбочината и емоцията, които са вложени в тези произведения, са безвременни.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара