– Опитай вишновката, Рене. Последната е. Вуйчо ти беше доволен от тази реколта – майка му побутна напред кристалната чаша с тъмночервена течност и Рене едва я докосна.
Нямаше да отпие, но си мислеше, че ако държи чашата, ще я заблуди. Двамата седяха на малката кухненска маса до прозореца. Следобедното слънце провираше лъчи през клоните на дървото и ги забиваше в повърхността. Рене погали прорезa, очертан от светлината. Някой беше издълбал буква. Можеше да е “W” или “R” или дори „О“. Oставена следа в това затънтено село, в което нямаше нищо за помнене.
Майка му обгърна лакти и се облегна напред. Макар годините да бяха вплели ситни бръчици покрай очите, лицето й оставаше по младежки гладко. Днес, на погребението на вуйчо му, тя не заплака. Беше тъжна, но той не помнеше майка си другояче.
Не я беше чувал да се смее.
Когато си тръгна оттук научи, че хората могат да го правят – да отмятат глава назад и през отворената им уста да бликва щедър смях. В онзи, другия свят, в който Рене живееше вече седем години, беше разбрал, че има различни състояния на тъга. Тук майка му беше тъжна по един и същи начин. Примирено и постоянно.
„Седем години са много време, мамо. Особено ако си бил на 17 и си избягал от тормоза на вуйчо си, от скръбта на майка си и от загубата на всеки четириног приятел“. Рене не изрече тези думи, но майка му се отдръпна назад, сякаш ги беше казал. Сведе поглед към ръцете му, които продължаваха да стоят до чашата с вишнев ликьор. Мълчеше. Виждаше го различен – възмъжал, със светла брада и плътни устни, които някога грейваха в онази негова усмивка –
неочаквана и прекрасна.
Рене се разхубавяваше в мига, в който ъгълчетата на устата му подскачаха настрани и той засияваше като провансалското слънце над лозята преди гроздобер.
Днес не се беше усмихвал. Влезе през вратата – сериозен и висок, русата му коса беше по-дълга и потъмняла. Носеше своето отнесено изражение, сякаш не е тук. Сякаш е някъде отвъд лозовия хълм, отвъд ябълковата горичка и нивите с ръж, толкова далече, колкото беше успял да стигне и колкото тя никога не можа. Майка му въздъхна. Беше се научила да диша с въздишки – тихо и дълбоко.
Рене погледна през прозореца, дървото му кимна с клони и той разбра, че всички божи създания, които беше погребал в корените му, го приветстват. Там бяха бежовото кутре Рамзес, зайците Ромул и Рем и последният му приятел – котаракът Рекс. Даваше на всички царски имена – за да са смели и силни.
За да имат куража да посрещат гнева
на вуйчото и късмета да оцеляват. Най-дълго се задържа Рекс. Може би защото беше бърз и недостъпен – движеше се предпазливо по покрива и улуците на къщата.
Когато беше пиян, вуйчо му добиваше ловките движения и пъргавината на хищник. След като цял ден отпиваше от кристалната чашка, към края на вечерта той се надигаше от кухненската маса. Не буташе тромаво облегалката, както би направил всеки селски пияница. Изправяше се бавно и грациозно. В тези моменти Рене и майка му се заключваха в своите стаи. Рене се молеше на сутринта да не види домашния си любимец убит и подхвърлен пред вратата. Майка му се молеше за друго – брат й да направи грешна стъпка, да залитне по стълбите и на сутринта да го намерят проснат на каменния паваж , с разперени ръце и с потъмнели
струйки кръв по разбитата глава.
Котаракът Рекс живя поне 3 години. През това време Вишневият лов, както Рене наричаше преследването, се случи десетки пъти. Котаракът винаги оцеляваше. Мяташе се от перваза на кухненския прозорец, по клоните на дървото, оттам – върху покрива, после – по зида на оградата изчезваше някъде из съседните дворове. Вуйчо му с часове обикаляше и крещеше – „Излез сиво копеленце, излез или ще премажа главата на малкия ти стопанин!“. Само веднъж беше успял да го докопа и смаза с ботуш едната му лапа. Когато чу писъците на котарака, Рене притрепера вътре в залостената стая. От ругатните му стана ясно, че вуйчо му не е успял да довърши започнатото. Рене захлипа със сълзи на гняв, но и на облекчение.
Рекс беше жив.
Някъде, в чужд двор, свит и скимптящ от болка, но с тупкащо сърце.
Когато не пиеше, вуйчо му беше сдържан, сериозен мъж. Стараеше се да върши всичко, което ще облекчи самотния живот на сестра му – непрекъснато ковеше, зидаше и измазваше по къщата. Ако я видеше да носи делва с вода, захвърляше теслата и се затичваше към нея да помогне. Почти не разговаряха. Не се налагаше. Движеха се в мълчалив сихрон в своето обикновено ежедневие, в което нямаше нужда от думи. Той живееше в малка пристройка към къщата. Рене беше влизал няколко пъти там. Беше стая на отшелник: дървен креват, скован набързо от стари греди, олющен стол и еднокрилен гардероб, в който вуйчо му държеше дрехи за два сезона – за топло и за студено време. Малък квадратен прозорец, хлътнал в една от нишите на стената, зееше изцъклен без завеса.
Дървеният под лъщеше гол,
на стената се виждаше календар от ловното дружество. До него висеше двуцевката, участвала в не един Вишнев лов. Единственият знак за постоянно човешко присъствие бяха двете лавици с книги до камината. Веднъж, когато влезе в пристройката, за да остави изпрани чаршафи, Рене разгледа малката библиотека. Имаше няколко книги за лов, риболов и гъби. Всички останали бяха на руски автори – Чехов, Достоевски, Толстой, Гогол… Веднъж Рене прехвърли книгите – бяха с измачкани страници, затискани и разгръщани неведнъж от дългите пръсти на вуйчо му. За провансалец имаше изящни пръсти, по чудо съхранени от селската работа. Рене върна обратно томчетата; обърна се, метна последен
поглед на голата стая и хлопна дървената врата.
Мразеше рожденните си дни. Тогава вуйчо му влизаше в дълъг запой, който винаги завършваше с Вишнев лов. В тези моменти майка му изчезваше из градината, далеч от втренчения поглед на брат си, който потъмняваше с всяка изпита чаша. Онзи вдигаше чашката срещу Рене „Наздраве, копеленце! Ти, който ми отне всичко“. Не разбираше какво му е отнел. Не притежаваше нищо, освен Рекс и за кратко – зайците Ромул, Рем и бежовото кутре Рамзес.
На седемнайсетия му рожден ден вуйчото настоя Рене да пие с него вишновка. Отпи веднъж, после под умоляващия поглед на майка си изпи цялата чаша. След това се надигна и
с неуверена походка се понесе към стаята си.
Събуди се с ужас, че е пропуснал нещо важно. Хукна бос по стълбите и изкочи навън с разкопчана риза. Там, на паважа, лежеше Рекс. По локвичката кръв под него разбра, че е прострелян и първата му мисъл беше – „Господи, добре, че е смърт от куршум. Бърза и неусетна“. Повдигна поглед към стаята на вуйчо си. Лицето му се виждаше през малкия прозорец с размазано от летния прах стъкло. Изражението беше неясно, но по вирната братичка разбра, че е доволен. Беше му отнел Рекс. Неговото „всичко“.
Рене погреба котарака под Голямата вишна – така, както беше постъпил със зайците и бежовото кутре. Не постави кръст, нито знак. Докато копаеше дупка от северната страна на дървото разбра, че няма място за друго животно в корените.
И четирите посоки бяха заети.
Ромул беше на Изток, Рем – на Запад, а Рамзес – на Юг. След като оформи купчинка пръст, която щеше да се слегне след първите дъждове, Рене се преоблече – сложи бяла риза, тъмносив панталон и черни обувки. Събра малкото дрехи, които имаше, във войнишки сак – единственият спомен, останал от баща му. На обяд седна на масата и се загледа през прозореца в прясната могилка долу, под Голямата вишна.
Майка му се настани на стола пред него. Обви лактите на ръцете си и го погледна с печал.
– Заминаваш ли, Рене?
Рене кимна. Нямаше да го спре. Тя отдавна чакаше момента, в който ще порасне, ще мине през вратата, ще слезе по стълбите и ще поеме по лозовия хълм, отвъд ябълковата горичка и нивите с ръж.
След седем години Рене отново седеше на тази маса пред същата жена, която носеше познатата тъга и имаше повече ситни бръчици покрай очите.
Молитвите на майка му бяха чути. Една нощ, след като изпил бутилката с вишновка, брат й се спънал по стълбите и си разбил главата на каменния паваж. След заминаването на Рене
пъргавината на хищник го напуснала.
Седял до късно вечер, клюмайки на масата, и дълбаел с нокът повърхността й. Пръстът му прокървявал и той все не успявал да довърши започнатото.
– Какво му бях отнел, мамо? – попита тихо Рене. Винаги говореха със снишен глас. Сега вуйчо му го нямаше, но продължаваха да шепнат.
– Когато ти се роди, той загуби мен. – започна тя с равен глас – Искаше винаги да сме само двамата. Прогони баща ти, после започна да убива всичко, което обичаш.
Замълча и дългите й тънки пръсти, досущ като тези на брат й, погалиха издълбаната буква на масата. Продължи да разказва. След тръгването на Рене вуйчо му се променил.
Сякаш кръвта на погребаните
под дървото животни бликвала във вишневата реколта и ликьорът се примесвал с душите на мъртвите домашни любимци. Брат й станал плашлив като зайците Ромул и Рем, кротък като кутрето Рамзес и внимателен като котарака Рекс.
– Имаше ли Вишев лов, мамо?
Майка му прокара пак пръст по буквата на масата. По посоката Рене разбра коя е тя. Беше неговата, както и тази на Рекс, Ромул, Рем и Рамзес. И на вуйчо му Роналд.
– Имаше – отговори – само веднъж. Точно преди да умре.
Рене срещна погледа й – беше остър и твърд, нямаше тъга в него, нито примирение. Майка му погледна празната чаша пред себе си и се надигна от стола леко и гъвкаво, с движение на хищник.
0 Коментара