Мариана Векилска: Ние сме забравили как се диша

Телевизионната водеща Мариана Векилска няма нужда от представяне. Вече над 20 години тя е част от различни телевизионни предавания. Преди време се опита да се раздели с голямата си любов – телевизията, но този опит се оказа неуспешен. Мариана Векилска споделя, че е намерила нов смисъл в работата си. Признава и, че именно предаването на БНТ „България в 60 минути“, на което в момента е водеща, я е върнало към телевизията.

Повече от 20 години си лице от тв екрана. Опита се да се разделиш с телевизията, но не успя. Коя е задължителната съставка за магията на телевизията?

Предаването „България в 60 минути“ ме върна към телевизията. Намерих нов смисъл в работата си – изживявам възраждане. Не снимам грандиозни филми или репортажи, не търся новината, сензацията или „неродената мома“. И нямам никаква потребност от това. Работя, снимам и показвам онова, което смятам за важно и вижданията ми съвпадат с концепцията на екипа и предаването ми. Потапям се в живота на България – в живото, туптящо сърце на страната ни – екипите ни са на такива места, които влизат в полезрението на медиите, само ако там стане убийство, сериозна катастрофа или отиде някой министър на посещение. А ние сме там не заради важни личности, а защото правим репортажи за проблемите на хората или показваме местни традиции, обичаи, ежедневие, празници… за нас важните личности сме всички ние – българите.

В „България в 60 минути“ не бягаме от проблеми, от битови несгоди. Търсим красивото, доброто, градивното – онова, което ни прави хора и ни кара да цъкаме с език от удивление и възхищение, а не от потрес и ужас. Убедена съм, че българските медии са длъжници на хората заради помията, с която ги заливаме години наред. А тя е само част от реалността.

Животът не е само помия.

Животът е пълен с красота, с вдъхновения, с прекрасни хора с чисти сърца и дела, които правят нещо за другите, променят себе си, околните, държавата и света… Животът е „България в 60 минути“.

Казваш, че в предаването „България в 60 минути“ винаги ще има място за градивното, което често пропускаме. Какво най-често пропускаме?

Пропускаме много, защото не виждаме по-далеч от носа си. Не виждаме красотата и величието на природата, не уважаваме живота в другите му форми, живота, извън собствения ни. Не си даваме сметка, че сме част от един красив, съвършено функциониращ свят, а вместо това, се поставяме в центъра на света, на Вселената. Не се вслушваме в мъдрите и осъзнатите хора, не се учим от децата, а сме ориентирани изцяло към материалното и рационалното, към имането, стремим се към превъзходство над другите, а не си даваме сметка, че няма как да ги превъзхождаме, просто защото всеки от нас е единствен по рода си, ценен е сам по себе си и никой не може да му отнеме това.

И затова започваме да измерваме собственото си значение във външен вид, вещи, дрехи, екзотични пътувания… Все искаме нещо да направим, за да се отличим, нещо да оставим, за да ни запомнят.

Съдим другите строго, а не поглеждаме към себе си – какво представляваме, що за хора сме.

А е достатъчно просто да не вредим никому, да не злословим, а да сме ведри и благодарни. Благодарни за всичко. И когато в предаването видя семейство, което събира ценни книги от пунктовете за вторични суровини и прави библиотека в двора си; студент, който става доброволец в ковид отделение по Коледа; хора, които се вълнуват какво става и отвъд прага на апартамента им и затова се грижат за градинките пред блока; млад бръснар, който е мечтал да работи точно това и го върши с цялото щастие, на което човек е способен; млад, готин еколог, който е директор на зоопарк и влага цялата си енергия в облагородяването му; когато

разказваме истории на хора, които озеленяват, почистват, творят, изобретяват…

и отделяме внимание на най-онеправданите – хората в неравностойно положение, възрастните, децата, животните, природата… тогава си казвам – ето това е истината, смисълът, искам за това да имат очи и сетива и другите хора. И моите деца.

А успяхме ли да наваксаме тези пропуски по време на пандемията? Ако приемем, че това е време за размисъл, пренареди ли то твоята лична матрица за живота?

По време на карантината се чувствах чудесно. Нямах съпротива към стоенето вкъщи, към това да притихна, да съзерцавам, да съм с близките си, да не съм по заведения, да е тихо и чисто. Но карантината, която ни се случи, беше часът на истината – периодът, в който си принуден да си дадеш сметка за отношенията си с партньора си, да се обърнеш към себе си и да си признаеш какъв си, да си отговориш дали се харесваш, дали си в мир със себе си. А това е нелек процес. И ние, при нормални обстоятелства, старателно го избягваме. Гледаме да сме заети с неща извън нас – работа, срещи, шопинг, заведения, телевизия… Но по време карантината ни се наложи да застанем лице в лице с истината за нас самите.

Дали успяхме да наваксаме пропуските?

Някои са успели, други не – всеки, според капацитета си. Зависи колко си осъзнат. Днес в предаването един фоторепортер каза „иска ми се след година да сме забравили за това /пандемията/“. Според мен е жалко, ако наистина го забравим. Цялата болка, страх, страдание, всички хора, които загубиха битката с вируса, всички жертви ще се окажат напразни. Един мой приятел – писател и инфлуенсър – Георги Блажев – каза нещо, което никога няма да забравя: „Човечеството се нуждае от много по-голям шамар от ковид, за да се осъзнае“. И е прав. Но вярвам, че можем да сменим курса и по друг начин – с показването на истории за достойни и осъзнати хора.

Кои са твоите най-важни „ключета“, които са ти нужни, за да се справиш с начина, по който пандемията засяга всичко?

Пандемията е урок. Подхождам, като емоционално интелигентен човек – адаптирам се. Без съпротива. Но нека не бъркаме съпротивата с примирение. Просто приемам това, което не мога да променя, без да хабя енергия в отричането му и в това, да се съпротивлявам срещу него. Да се съпротивлявам срещу него означава да му давам сила да ме дразни, да влияе на емоционалното и психическото ми състояние. Вместо това, не му давам сила да повлияе на настройката ми към живота, дори над настроението ми. Това е все едно да се натъжаваш, когато е дъждовно и да грейваш, когато е слънчево. Има толкова много други неща, за които можем да се ядосваме основателно, че би било жалко ако позволяваме времето, над което нямаме власт да ни влияе на душевната нагласа. Така подхождам и към пандемията.

Защо реши да станеш учител по йога?

За да се дисциплинирам, да съм принудена да задълбая. За да се обърна към себе си, да намеря мир, вътрешно спокойствие, осъзнатост, баланс, равновесие. Да усвоя изкуството да приемам всичко такова, каквото е, ако не мога да го променя, според волята си. И да го оставя да бъде. Защото така трябва.

Защото аз съм част от всичко, точно колкото и ти, и човекът под прозореца, и кучето, и врабчето, и всички останали живи и неживи същества. И всеки от нас е нито повече, нито по-малко важен от другия. И сме несравними един с друг.

И в това е красотата на всичко.

Веднъж дадеш ли си сметка за тази проста истина настъпва спокойствието, започваш да живееш в настоящето, заобичваш се, заобичваш и другите, прощаваш си, прощаваш и на другите, спираш да се сърдиш и обиждаш. Важните неща стават други. И дребните неща стават други. И губят силата си. Започваш да се чувстваш като дете – вечно зает, щастлив без причина и стремящ се с всички сили към онова, което наистина искаш. Искам да споделя това усещане, затова станах учител. А и има толкова много хора, които имат нужда буквално отново да се научат да се движат и да дишат. Ние сме забравили как се диша.

А как се справяш с изискванията на голяма част от обществото за това как трябва да изглежда една жена? Защо все още има такива огромни претенции за външния вид на българската жена?

Защото сме неосъзнати и подлагаме на съмнение собствената си значимост. Не уважаваме и не харесваме себе си, а тогава как да се отнасяме с уважение към другите и да ги оставим да бъдат, каквито са?! Омразата, осъждането, заклеймяването, злословенето ни хранят, защото, принизявайки другите, подсъзнателно оправдаваме лошото мнение, което имаме за себе си. Затова изискванията на онази част от обществото, която има изисквания, не ме вълнуват.

По-важно е какъв човек си, а не какъв цвят са очите ти, колко си висока, каква е формата на тялото ти и колко килограма си.

За мен е важно да съм здрава, изпълнена с радост и да се чувствам добре. Човек минава през различни етапи от живота и тялото му се променя, според това, което преживява. Ако например си в период на продължително напрежение, недоспиване, хронична умора, както съм живяла с години, няма как това да не се отрази на външния ти вид. Ето, на мен, както и на много други хора, ковид ми се отрази пагубно физически. Едва сега – половин година по-късно – започвам да се чувствам нормално. Но, каквито и да са обстоятелствата, човек трябва да си дава сметка, че не може да има изисквания към другите, а само към себе си.

Според Мишел Пфайфър очакването да остарееш е много по-лошо от самото остаряване. Съгласна ли си?

Ако чакаш да остарееш – да. Но последното, което аз очаквам от живота е да остарея. Човек остарява със сърцето си. В този смисъл някои хора се раждат стари. А моето сърце е без възраст – пламенно, чувствително, жадно… духът ми е несломим и винаги вярвам, че най-хубавото предстои. Такава ми е нагласата към живота. Как да остарея тогава?! Щастлива жена съм. Осъзнато щастлива. Живея и се наслаждавам на всеки момент – и хубавия, и онзи, който другите определят като лош. Аз не го наричам лош, а съм благодарна и за него. Изпитанията и несгодите са уроците, които ни подарява живота, а именно те ни правят по-силни, пълнокръвни и богати хора.

Ще ти задам и няколко въпроса, неща, които питаме различни жени по случай 75-годишнината на „Жената днес“. Каква според теб е жената днес – можеш ли да я “нарисуваш” с няколко думи?

Мисля, че жената днес се е нагърбила с прекалено много неща и е притъпила своята същност. Тъй като живеем в мъжки свят, постепенно започваме да се държим, да мислим и да действаме като мъже. Но това е все едно антилопа да се опитва да се държи като вълк. Те са устроени различно и имат различни способности. А мъжкият подход очевидно не води до добри резултати, ако съдим по положението, в което е човечеството в момента. Затова мисля, че жената трябва да се върне към същността си – към своите води, в които е истинската ѝ сила.

Какво изгубихме по пътя за себедоказване и равноправие и кои са днешните ни най-големи предизвикателства?

За добро или за зло, жените и мъжете в България бяха приравнени по времето на социализма. Помня, че когато бях малка, възрастните трябваше да се трудят еднакво и да полагат равни усилия за обгрижване на семейството – нямаше традиционно мъжки и женски роли, или поне така беше в София. Затова не бих поставила сексизма сред острите проблеми на българското общество. После обаче – с появата на конкуренцията, пазарната икономика и отварянето към света, си дадохме сметка, че жените са дискриминирани в световен мащаб в различни степени. Но в човешкия си стремеж към справедливост, равнопоставеност и толеранс към малцинствата например,

се стигна до парадокс – обратна дискриминация.

Вижте емигрантския проблем в Западна Европа! Вижте Съединените щати, където отдавна потискат мнозинството заради малцинството, мъжете заради жените – и това не решава проблемите им. Има квоти за назначаване на работа за жени, цветнокожи и т.н. А това не е справедливост и равнопоставеност, защото налага да вземеш на работа някой на базата на пола и расата му, а не на базата на професионалните му качества. Но това са пак проблеми на по-напредналите общества. Нека се поучим от лошия им опит! Какво изгубихме в битката за равнопоставеност в субективен план?!

Изгубихме женската си сила – онази, с която движим света.

А тя е в мекотата, приемането, мъдростта, спокойствието, нежността, интуитивността. По-скоро доброволно се отказахме от тях, за да се адаптираме и да оцелеем. И най-голямото ни предизвикателство е да се върнем към същността си. Може и да звучи еретично, но ние сме различни от мъжете – уж от едно тесто сме замесени, но подправките са други. И нека ценим и уважаваме женското си начало! И нека се подкрепяме!

С какво най-силно привличат и отблъскват днешните жени?

Привличат със спокойствието и любовта, с които могат да наситят пространството, с осъзнато присъствие. Отблъскват с грубост, неискреност, прекомерно вманиачаване в материалните придобивки и външния си вид, което говори за вътрешна неувереност и липса на усещане за стойност.

А от коя традиционна добродетел жената днес не бива да се отказва и защо?

От мекотата, нежността, спокойствието, опрощението – това са качествата на женската природа, които я отличават от мъжката същност и я превръщат в градивно същество. Дали е дъщеря, сестра, съпруга, майка, жената е като майката природа, като самата Земя.